него такава смайваща враждебност. За миг сметна, че ще умре. Но чувството се разсея, когато погледна в топлите медноцветни очи на Еме и разбра, че тя не е способна да натисне спусъка. Но беше ужасно неприятно да вижда някой да насочва към гърдите му дуло на оръжие.
Ръката на Еме трепна, но инстинктът на Ник му подсказа, че тя няма да стреля. Не беше такъв човек. Може да беше комарджийка и курва, но не беше убийца.
— Свалете оръжието, госпожице Фортюн.
Ръката й трепна. Ник Дръмънд я беше разорил. Беше й измъкнал и последния спечелен цент, с изключение на малка сума, която беше дала на съхранение у Савана. Умът й й казваше, че никой няма да я осъди за убийство на измамник, но сърцето й шепнеше, че не е способна да убие друго човешко същество. Пръстът й леко погали спусъка. Ник се усмихна, трапчинката на брадичката му стана по-дълбока. Еме, смаяна, зяпна арогантния нахалник. Какъв беше този мъж, че да се смее в лицето на смъртта?
— Вие сте комарджийка — предизвика я Ник. — Не сте убийца. Нека да се разберем. Ще ви дам честен шанс да си върнете загубите. Предизвиквам ви на двубой. Победителят взема всичко.
Еме ахна.
— Искате да се бия с вас?
— Нямах предвид дуел с оръжия. Ще сечем за най-висока карта. Ако вие спечелите, всичко, което съм събрал тази вечер, е ваше.
— А какво печелите вие? Вече ме обрахте, не ми остана нищо ценно.
Защо я дразнеше така? Не би се доверила на измамник, но предизвикателството му я накара да постъпи безразсъдно.
Дяволска усмивка превърна очите на Ник в искрящи изумруди, докато обхващаше с поглед разкошната й фигура.
— Ще измисля нещо — проточи той.
Чувственият подтекст в гласа му я накара да потръпне от странно предчувствие.
Многозначителните му думи не оставиха никакво съмнение в мисълта на Еме и тя много ясно разбра какво ще поиска той от нея, ако спечели. Ако той изтегли по-високата карта, ще я лиши от последната ценност, която й беше останала. Еме прехапа долната си устна. Късметът й със сигурност трябваше да проработи. Ако имаше господ, нямаше да я остави да загуби от някакъв дяволски янки като Ник Дръмънд. От победата й зависеха твърде много неща. Парите й трябваха, за да оцелее, но за него това беше просто игра. Комарджийската й жилка прие предизвикателството, преди практичният й ум да успее да го отхвърли.
— Добре, Еме Фортюн, какво избирате? Сериозно се съмнявам, че можете да застреляте невъоръжен човек. Можете да се оттеглите със загубата си или да приемете предизвикателството ми и да получите възможност да спечелите цяло състояние. Изборът е ваш.
Изборът, който той така галантно предлагаше, всъщност не беше никакъв избор. Никой проклет янки не беше достатъчно хитър, за да я надиграе на карти. Тя знаеше, че много я бива в играта, и до тази вечер никой не я беше побеждавал.
— Много добре, приемам, но само едно теглене. По-високата карта печели.
Тя усети как сърцето й започва да бие лудо.
— Добре — съгласи се Ник с театрален поклон. — Заповядайте.
Ръцете на Еме затрепериха, докато бавно и внимателно размесваше колодата. Прекрасно усещаше внимателния поглед на Ник и правеше всичко възможно да не го поглежда в очите. Когато свърши, сложи картите на масата помежду им.
Ник направи елегантен жест.
— Първо дамите.
Еме затаи дъх, посягайки към картите, и бързо разсече колодата. Обърна картата — десетка пика. Не е зле, помисли тя. И се изсмя високо и пресекливо.
Ник я възнагради с ослепителна усмивка.
— Много добре, скъпа, но достатъчно добре ли е?
Подигравателното му обръщение я вбеси, но очите й останаха приковани към голямата му загоряла ръка, която се спря за кратко над картите, преди да се спусне и да обърне една от тях. Дама купа!
Еме изстена. Ник се изсмя. Пистолетът тупна на пода.
— Аз печеля, скъпа.
Върховното неверие заплашваше да превърне Еме в каменна статуя. Как можа да загуби?
— Готова ли сте да изплатите дълга си?
В гласа му се долавяше презрение, което накара Еме да изфучи сърдито. За нея дългът на комар беше дълг на честта.
Не можейки да произнесе дори една дума, тя само кимна утвърдително. Усмихвайки се бавно и с наслаждение, Ник се поклони и й подаде ръка.
— Ще получа дълга си насаме. Честно казано, не мислех за нищо друго, откакто ви видях. Имаме много време, преди корабът да стигне до пристанището.
Краката на Еме сякаш бяха от дърво, докато Ник я извеждаше от игралния салон, насочвайки се към своята каюта. Тя влезе вътре точно когато зората започна да се промъква на източния хоризонт.
След девет месеца
— Напъвай, Еме, напъвай. Хайде, миличка, добре се справяш, виждам главата.
— Дяволите да те вземат тебе и това бебе! — изхлипа Еме, почти обезумяла от болка. — Това е дяволско семе, също като баща си!
Савана поклати побелялата си глава. Черното й лице беше плувнало в пот, дрехите й също бяха подгизнали. Скъпата й Еме раждаше дете, което не беше искала, и Савана не можеше да каже или да направи нищо, за да намали болките й.
— Не говори така, дете. Бебето няма никаква вина. Вината си е само твоя, Еме Ламот. Колко ти говорих, че си рискуваш главата, като започна да играеш комар на оня кораб и си смени името на Еме Фортюн, вместо да носиш онова, дето ти дадоха родителите ти. Знаех си, че няма да излезе нищо хубаво. Но някак ще оцелеем.
— О, божичко! — изпищя Еме.
Ужасните болки, които изтърпяваше, за да роди дете, което знаеше, че ще ненавижда, правеха раждането още по-непоносимо.
— Виждам главата! — извика радостно Савана. — Има тъмна коса, скъпа. Напъвай, след малко ще свърши.
— Ами — изпъшка Еме. — Грешиш, Савана, всичко едва започва.
Думите излетяха от устата й в накъсан стон, докато тялото й се гърчеше в агония. Тя извика силно и продължително и в следния миг бебето попадна в очакващите го ръце на старата негърка.
— Момче е, скъпа, съвършено момченце с тъмна коса.
И сякаш в потвърждение на думите й, стаята се огласи от силен рев. Савана се засмя радостно, докато почистваше устичката и носа на бебето с меката кърпа, която си беше приготвила. Все още засмяна, тя го вдигна, за да го огледа и Еме.
Еме замръзна и се извърна, отказвайки да погледне към крехкото създание, на което беше дала живот.
— Махни го оттук, не искам да го виждам.
— Агънце! — изохка Савана. — Не говори така!
— Говоря сериозно. До края на живота си няма да забравя как е било заченато това дете. Баща му си отиде, без дори да ме погледне за последно.
Савана като че ли се смути.
— То е твоя плът и кръв, скъпа. Кой ще го гледа, ако ти не го искаш? То има нужда от мама.
— Не разбираш ли, Савана? Не го искам. Всеки път, щом го погледна, ще ми напомня за баща си.
Поклащайки глава, като цъкаше с език в явно неодобрение, старата жена остави бебето в малката люлка до леглото, за да се погрижи за господарката си. Със стиснати устни събра изцапаните чаршафи и ги изнесе от стаята. Еме беше почти заспала, когато плачът на детето я събуди. Дълго време се опитваше да
