Въпреки че беше обрасла с брада, тя все пак веднага я забеляза. Устата й се изпълни с горчивина.
— Разбирам, че това няма да ви хареса, госпожо Тревър, но къщата ви трябва да бъде използвана като щаб — от мене и моите хора. — Той отправи оценяващ поглед към стълбището, мълчаливо пресмятайки колко хора може да се настанят в спалните горе. — Тук, в къщата, трябва да настаните само лейтенант Дил — и кимна към мълчаливо застаналия до него офицер — и мене. Войниците ще опънат палатки на поляната. Като се започне с вечерята днес, лейтенантът и аз ще се храним с вас и вашето семейство.
Еме се изсмя остро и свали пистолета.
— Възползвайте се от всичката храна, която намерите в къщата. Не сме се приготвяли за гости. По- добре ще е да си потърсите квартири другаде.
Ник изобщо не се смути.
— Ако не сте забелязали, малко плантации наоколо са годни за живеене.
— И по чия вина? — изфуча саркастично Еме. — Вие избихте мъжете ни, оставихте децата ни сираци, разрушихте домовете ни и очаквате да ви приемем с отворени обятия. Напуснете земята ми, капитане.
— Казвам се Дръмънд, ако сте забравили. Ник Дръмънд. Страхувам се, че трябва да ни изтърпите, докато получим заповед да се преместим. Решението за заемане на „Високите дъбове“ беше взето от хора на по-високи постове от мене.
— Ядове ли ти създават тия проклети янки, гълъбче?
Савана се появи от съседното помещение, размахвайки пушка.
Неведнъж беше използвала това оръжие в защита на господарката си, откакто беше започнала войната, така че беше напълно подготвена да го използва отново.
Ник погледна към едрата негърка, която някога сигурно е била пълна, но сега месата й висяха отчайващо.
— Никой няма да пострада — увери я той, — стига да ни сътрудничите. Настаняваме се в плантацията до следващата заповед. Погрижи се да приготвиш две стаи за лейтенант Дил и за мене.
— Как смеете да идвате и да окупирате къщата ми? — изсъска ядосано Еме, разярена на Ник заради безцеремонните му заповеди, сякаш и беше господар. — Вашият президент отдавна освободи робите. Савана е моя приятелка. Тя дори беше освободена още по-отдавна.
— Грешката е моя — отвърна Ник с едва доловима саркастична нотка. — Тогава вие можете да се погрижите за стаите ни. И за вечерята ни.
— Как ли пък не! Няма да се подчинявам на едни проклети янки!
— Вечеря ли? — изсумтя Савана с явно отвращение. — В тая къща няма ядене. Не и за янки. Бранд получава каквото можем да намерим.
Еме пребледня.
— Савана!
Ами ако Ник поискаше да види Бранд? Ами ако… Не, реши тя, мъжете нямаха представа за децата и за възрастта им. Той не бива да заподозре, че Бранд не е дете на скъпия й покоен съпруг Борегар Тревър. Всички смятаха, че красивата млада булка, която Борегар Тревър беше довел след едно гостуване в Мемфис в началото на 1860, е вдовица с малко дете. Бо искаше хората да мислят така и така беше станало. Той не би могъл да обича Бранд повече, отколкото ако беше негово родно дете.
Борегар Тревър се беше влюбил безнадеждно в Еме от пръв поглед. Бяха се срещнали случайно, докато той беше на гости при роднини в Мемфис, където Еме беше избягала, след като беше научила, че очаква дете от Ник. С помощта на Савана беше продала всичките си ценности, които не бяха особено много, и беше напуснала родния си град опозорена. Когато се беше запознала с Бо, вече беше родила и беше ужасно объркана. Парите й привършваха, нямаше никакви перспективи за каквато и да било работа. Савана правеше всичко по силите си, за да припечелва по нещичко, но средствата не бяха достатъчни за издръжката на трима души. Когато Бо й предложи брак, Еме помисли да го остави и занапред да вярва, както и малцината й познати в Мемфис, че е вдовица. Но тя беше твърде почтена, за да прибягва до такава измама. Вместо това тя му разказа всичко, призна всички ужасни подробности от кратката си кариера на комарджийка и смайващата развръзка. Той прояви повече разбиране, отколкото тя имаше право да очаква предвид безразсъдната си постъпка.
Борегар Тревър все така искаше да се ожени за Еме и на драго сърце прие Бранд като свое собствено дете. Живяха като съпрузи съвсем малко и едва имаха време да се опознаят, преди той да отиде на война през 1861, но през тези кратки месеци Еме не би могла да желае по-добър съпруг или баща за сина си. Ако не успя да открие страстта, която търсеше, вината беше изцяло нейна. Дълбоко съжаляваше, че не се беше показала по-любяща съпруга за Бо, макар че той никога не се оплакваше, и когато го убиха при Ричмънд през 1862, тя тъгуваше още повече, защото не беше успяла да му покаже колко много го цени. Всеизяждащата й омраза към един мъж и тревогите, свързани с войната, не позволяваха на брака й да разгърне пълния си потенциал. Двамата почти не се познаваха, преди той да замине, за да не се върне никога повече. Имаше твърде много неща, за които тя държеше отговорен единствено Ник Дръмънд.
Ник разбра, че Бранд трябва да е синът на Еме, и усети да го прерязва пристъп на ревност. Мисълта, че друг мъж е направил дете на Еме, го накара да се почувства странно неудобно. Не беше забравил сладката невинност на нейната реакция, макар да знаеше, че това е само преструвка. Но друга мисъл се вмъкна в ума му. И двете жени намекнаха, че в къщата няма храна. Той знаеше, че положението не е добро, но със сигурност плантация като тази трябваше да има складирана някъде храна. Мисълта, че Еме и детето й гладуват, го шокира.
— Казахте, че в къщата нямало нищо за ядене — подхвана Ник. — Истината ли е това, или имате скрити запаси някъде, където трудно могат да бъдат намерени?
— Не лъжа — каза уморено Еме. — Това, което имахме, отдавна ни беше откраднато от съюзническите войници, от бандитите и дезертьорите, които изпитваха огромно удоволствие да ни оставят без никакви средства за живот. Ако не беше Савана…
Тя млъкна, оставяйки у Ник да се разгори гневът срещу тези негодници, които бяха накарали Еме да страда.
— Докато съм тук, лично ще се погрижа да има достатъчно храна в тази къща. Освен, разбира се, ако не науча, че ме лъжете. — Той се обърна към лейтенант Дил. — Лейтенанте, пратете веднага няколко души да търсят храна. Не ме интересува откъде ще я намерят, само се погрижете тук да има достатъчно храна за къщата и за войниците. Пратете съобщение до интенданта. Армията не може да ни остави да умираме от глад.
— Да, сър.
Дил козирува, завъртя се и излезе от преддверието.
— Ще се върна, след като проверя войниците — обърна се Ник към двете жени. — Бих искал да се изкъпя преди вечеря.
Отправи им небрежен поклон и последва своя лейтенант. Савана, все още опряла пушката в сгъвката на лакътя си, го изгледа учудено.
— Ама и тоя какво си представлява? Хич не ща янки да ми се мотаят в краката. Господин Бо сигурно се обръща в гроба. А тоя капитан говори така, сякаш е господар тука. Какво ще правим миличка?
— Какво можем да направим? — изрече с горчивина в гласа Еме. — Предполагам, че просто трябва да изчакаме, докато решат да си тръгнат. Лично аз смятам да се държа надалече от капитана. И не искам той да види Бранд, ако е възможно. Нямам представа с какво ли може да напълни главата на детето.
Колкото и странно да беше, но Еме никога не беше споделяла със Савана как се казва бащата на Бранд. А бавачката, смятайки, че това е твърде болезнена тема за разговор с Еме, така и не я беше попитала. На нея й беше достатъчно да знае, че този мъж подло беше отнел девствеността на нейната любимка, без да помисли за последиците. Не че някоя от тях съжаляваше за радостта, която Бранд беше внесъл в живота им.
— Ще направя всичко възможно да държа детето настрана от янките, миличка, но нали го знаеш какъв е любопитен малък палавник. Единственото хубаво нещо в тая работа е, че в замяна ще получаваме храна. Ако може да се вярва на капитана.
— Аз не бих се доверявала особено много на думата на един янки. — Гласът на Еме тежеше от презрение. Тя извърна глава настрани. Не искаше вярната й приятелка да види колко дълбоко е засегната от появата на капитан Ник Дръмънд. — И да не си посмяла да правиш нещо в стаите горе. Янките ще трябва
