да се примирят с прахта вътре. Къде е Бранд?
— Сложих го да поспи тоя палавник. Не ми създаде много грижа. Напоследък не яде достатъчно и не може много да лудува. Мисля си…
Савана се обърна и раменете й потръпнаха. Правеше всичко по силите си за Еме и Бранд, но не беше достатъчно. Тримата чисто и просто гладуваха и нямаха надежда положението да се подобри. Това, че янките окупираха „Високите дъбове“, беше най-доброто, което можеше да им се случи. Но тя мъдро остави за себе си тази констатация, следвайки Еме по дългата вита стълба, която някога беше гордостта на „Високите дъбове“, но като останалата част от къщата отдавна беше станала жертва на разрухата.
Ник огледа с подозрително око елегантната стая, в която трябваше да спи по време на престоя си във „Високите дъбове“. Тя решително беше виждала и по-добри времена, но извехтялата и елегантност беше несъмнена. Пухеното легло изглеждаше достатъчно удобно въпреки слоя прах, който го покриваше, и оскъдните завивки. Ник не можеше да си спомни откога не беше спал в истинско легло. Имаше камина, но мебелите бяха малко. Мародерите ли ги бяха отнесли или бяха послужили като дърва за огрев в тези тежки времена? Забеляза месингова вана зад един параван и я извлече към средата на стаята. После седна на ръба на леглото, за да събуе ботушите си. Когато някой почука на вратата, той извика „да“. Вратата се отвори и в стаята влезе Еме, с презрително присвити устни.
— Водата за ваната се топли.
— Няма ли някой, който да върши по-тежките работи? — запита навъсено Ник.
Еме изглеждаше толкова крехка, че той не искаше тя да се занимава с такава тежка работа, да мъкне ведра с вода нагоре по стълбите. Не беше искал да изглежда предвзет, когато пожела да се изкъпе, просто беше помислил…
— Само Савана, а тя не е млада като мене.
— Ще наредя един от войниците да се заеме с тежките работи.
— Няма нужда — изрече със строг тон Еме. — Ще се справим.
Не искаше Ник Дръмънд да и помага за каквото и да било.
Ник скочи и я хвана за ръката, когато тя взе ведрата.
— Опитвам се да направя нещата по-лесни за тебе, глупаче такова.
— Не ми трябва помощта ти.
— По дяволите, Еме Фортюн или госпожо Тревър, или както там се казваш, това, което се случи помежду ни, беше много отдавна. — Еме се изчерви и отмести поглед. — Твърде късно е да отричаме, че сме се срещали — продължи той, — или да забравим последиците от онази игра на покер преди толкова години. Ти имаше дълг към мене и аз си го получих. Доколкото си спомням, и ти получи същата наслада от това, каквато и аз.
Многозначителната му усмивка я накара да кипне.
— Пусни ме.
Без да обръща внимание на молбата й, Ник я привлече плътно до каменната твърдост на прекрасно оформеното си тяло.
— Знаеш ли, че те търсих навсякъде? Много нощи лежах буден и се питах коя си ти в действителност. Дали си добре, защо не можех да открия никаква следа от тебе, когато се връщах в онези места. Онази нощ беше като еротичен сън, който сънувах много пъти след това. Не виждам основателна причина да ме ненавиждаш. Просто си прибрах един дълг на честта.
Погледът му срещна нейния. Беше твърд и непоколебим, без да й спестява нищо, с въпросително вдигната вежда, изисквайки отговор.
— Не ти дължа обяснение, Ник Дръмънд. — Тялото й беше плътно притиснато към неговото, тя чувстваше всяко месингово копче по прашната му куртка. — Това, че си един проклет янки, ми е достатъчно, за да те мразя.
— Може би, Еме Тревър, но аз имам чувството, че съдбата си има планове за нас двамата. Планове, приведени в действие още в онази нощ, когато се срещнахме.
Тембърът на гласа му беше нисък и странно привличащ. Еме разбра, че той ще я целуне още преди да беше доближил устни до нейните, дяволът, скрит в зелените му очи, се показа, за да я предупреди.
Целувката му беше невероятно чувствено усещане, изтъкано от вкус и допир. Пет години се стопиха безследно, сякаш никога не бяха съществували, когато тя пределно ясно си спомни докосването на устата му, неповторимия му вкус и мирис. Пет години един и същи сън беше карал спомените й да се сливат с действителността. Това беше мъжът, на когото беше отдала девствеността си, мъжът, който най-спокойно беше излязъл от живота й още на следващата сутрин. Това беше мъжът, който така и не разбра, че тя беше недокосната! Този мъж беше бащата на детето, което тя обожаваше!
Еме усети как той я привлича към леглото, почувства загрубелите му ръце да обгръщат нежно гърдите й, усети твърдия, несъмнен допир на секса му до меката вътрешна повърхност на бедрата си. Почувства неизмерим ужас.
— Не, пусни ме! Не искам това, нямаш право!
Ник беше ужасно възбуден. Думите на Еме почти не проникваха до замъгления му мозък. Искаше я. Пожела я още от първия път, когато я беше видял, и не преставаше да я желае. Но когато думите й все пак проникнаха до съзнанието му, той разбра, че наистина няма право да предполага, че тя просто така ще падне в ръцете му. Никога не се беше заблуждавал относно омразата, която тя изпитваше към него, задето беше спечелил онзи облог, а годините не бяха направили нищо, за да променят чувствата й.
— Защо правиш лошо на мама?
Гласчето оказа върху Ник същия ефект, какъвто би могла да окаже студена струя вода. Той внезапно пусна Еме и тя залитна, изтръгвайки се от ръцете му. Дишаше тежко, в очите й се четеше ужас. Ръцете й машинално се вдигнаха да поправят кока на тила, от който се бяха изтръгнали дълги кичури руса коса, разпилени по гърба й.
Ник се вгледа в детето, което беше влетяло в стаята като малка вихрушка. Изведнъж загуби ума и дума, но разбра, че трябва да направи нещо, за да успокои момчето, или да се прави на лош по време на целия си престой във „Високите дъбове“.
— Не правя нищо лошо на майка ти, синко. Не искам да навредя нито на нея, нито на някой друг в тази къща.
Огромните лешникови очи се взряха в тези на Ник с напрежение, което далеч не отговаряше на възрастта на детето. Рошава черна коса с цвета на гарваново крило обграждаше слабо, сериозно личице, чието изражение като че ли направо прониза сърцето на Ник. Чертите на това момче бяха странно познати, струваше му се, че е виждал детето и преди. Не се беше занимавал особено много с деца, но това малко дяволче лесно можеше да заеме изключително място в сърцето му.
— Какво правиш в стаята на татко?
Ник погледна въпросително към Еме. Нямаше представа, че са го настанили в спалнята на родителите.
— Това е една от малкото стаи, годни за ползване — обясни Еме, канейки се да изведе детето от стаята.
Не искаше синът й да стои близо до Ник повече, отколкото беше абсолютно неизбежно.
— Почакайте — заповяда Ник. — Още не съм се запознал със сина ви. Аз съм капитан Дръмънд.
Усмихна се широко и подаде ръка на момчето.
Бранд погледна укорително към синята униформа на Ник. Вече не беше толкова малък, че да не различава неприятелите, щом ги види. През изминалите години във „Високите дъбове“ бяха идвали доста вражески войници и той се беше научил да се държи предпазливо към всички мъже, облечени в сини униформи.
— Не ми харесваш.
— Бранд! — упрекна го Еме, поглеждайки уплашено към Ник.
Толкова малко знаеше за него, че нямаше представа как ли ще реагира на бунтовния изблик на детето.
— Няма нищо, госпожо Тревър. — Нарочно се обръщаше официално към Еме, само заради сина й. —
