Значи се казваш Бранд — каза той и коленичи пред момчето. — Униформата ми е синя, защото съм от войските на Съюза, но това не означава, че ще направя нещо лошо на тебе или на майка ти. Напротив, смятам да се погрижа да имате достатъчно храна, докато съм тук. Можем ли да станем приятели?
Еме не можеше да повярва, че Ник отделя толкова време и внимание на сина й. Толкова дълго го беше мразила, че й беше трудно да си представи, че притежава някакви положителни качества.
Личицето на Бранд стана много внимателно, докато погледът му изучаваше Ник. Той беше много малък, когато баща му замина на война, и почти не го помнеше. Оттогава не познаваше никакъв друг възрастен мъж. Недоверчив по природа, отчаяно искаше да приеме приятелството на Ник, но се страхуваше да не наскърби майка си, която като че ли изпитваше неприязън към всеки в синя униформа. За да не й причини мъка, Бранд остана безмълвен.
— Той е плах с непознати — обади се Еме, усещайки причината за студеното държание на момчето. Чувствителното дете беше твърде малко, за да има ясен спомен за Бо, но достатъчно голямо, за да знае, че куршум на войник от Съюза го беше лишил от баща. — Много от мародерите, които нахлуваха тук, носеха сини униформи. Застрашаваха живота ни и ни ограбваха цялата храна. Много пъти трябваше да бягаме, за да оцелеем.
— Съжалявам — каза Ник, като се изправи. — Обещавам, че няма да има за какво да се страхувате от нас.
— Сега можем ли да си вървим?
— Разбира се. Кажете на лейтенант Дил да определи един войник да донесе водата за банята ми.
Еме се накани да си тръгне, но Бранд не помръдваше, сякаш имаше нещо, което искаше да пита, но не смееше. Ник забеляза смутеното изражение на момчето и каза:
— Има ли нещо, което искаш да ме питаш, Бранд?
Еме се намръщи и се опита да изведе детето от стаята. Но то отказа да помръдне от мястото си, преди да зададе въпроса, който пареше на езика му още от момента, когато беше видял синята униформа на Ник.
— Да, сър — изрече Бранд със смущаващата невинност на петте си години. — Вие ли застреляхте татко ми?
Ник пребледня. Почти не чу как Еме остро си пое дъх, докато той вникваше във въпроса на момчето. Какво би могъл да каже на това дете, което един куршум на съюзен войник беше лишил от бащина обич? Но въпросът изискваше отговор — какъвто едно малко дете би могло да разбере. Той се отпусна на коляно и хвана Бранд за раменете.
— Не, Бранд, не съм застрелял баща ти. На война се случват ужасни неща, каквито повечето хора и не мислят да правят в мирно време. Не обичам да убивам, но правя каквото смятам, че е правилно за нашата страна. Така е постъпвал и баща ти. Той е загинал като герой, синко, никога не забравяй това. Само господ знае кой от нас двамата е прав. Един ден историята ще отсъди. Искам да знаеш, че не смятам нито тебе, нито майка ти за врагове. Вярваш ли ми?
По-голямата част от думите на Ник убягнаха на Бранд. Но като узна, че високият капитан не е убил баща му, той вече можеше по-лесно да го приеме в дома си. Погледна към майка си за напътствие, но тя само се взираше в Ник и Бранд не можеше да разбере за какво си мисли. Реши да отсъди по-късно, докато капитанът в синята униформа не се покаже достоен за неговото приятелство.
— Вярвам, че не си убил татко ми, но не съм сигурен, че те харесвам.
— Мога да го преживея — усмихна се Ник и стисна за миг раменете на детето, преди да го изпрати.
Докато гледаше как Еме излиза заедно с Бранд, той си даде тържествен обет. Обеща си, че ще намери начин да спечели доверието на детето и да го научи, че не всички в сини униформи са лоши хора. А Еме? Майката беше друго нещо. Той я желаеше. Изгарящата й омраза беше предизвикателство към неговата мъжественост, на което той не можеше да устои.
2
На масата имаше повече храна, отколкото Еме и Бранд бяха виждали от години насам. Лешниковите очи на момчето се разшириха, когато Савана донесе от кухнята блюдо с печено свинско, обкръжено със запечени картофи и моркови и го сложи в средата на масата, финият порцелан и среброто отдавна бяха продадени или откраднати, но останките от различни сервизи и прибори не дразнеха естетическия усет на хората, събрани около трапезата.
Ник забеляза със състрадание как Бранд беше готов моментално да се нахвърли на храната, когато в чинията му се озова една малка порция — сякаш някой можеше да го откъсне от нея, преди да се е нахранил до насита. Апетитът на Еме не беше толкова изразен, но от начина, по който се съсредоточаваше върху съдържанието на чинията си, Ник би могъл да отсъди, че отдавна не е задоволявала глада си така, както би искала.
Хората му бяха претърсили околността и бяха застреляли един глиган. Прясното месо беше прекрасно допълнение към скромните порции, осигурявани от интенданта. Лейтенант Дил беше осведомил капитана си, че един фургон с провизии, включително прясно телешко и свинско, ще пристигне тук след няколко дни. Ник смушка лейтенанта и отбеляза, че ще трябва да изразходват храната малко по-пестеливо, за да има достатъчно за младата вдовица, сина й и прислужницата. Дил веднага разбра какво иска да каже началникът му и остави вилицата, обяснявайки, че апетитът му е намалял, понеже на обед е ял достатъчно с войниците. Честно казано, Ник усещаше, че би могъл да изяде целия глиган, но удоволствието да гледа как Бранд омита храната беше достатъчна награда заради това, че щеше да стане почти гладен от масата.
Вечерята свърши бързо, прекалено бързо според Ник. Днес Еме го беше заинтригувала точно така, както и преди пет години. Макар да беше облечена в проста, избеляла и кърпена рокля, със загрубели от физическа работа ръце, лицето й беше все така красиво, а фигурата все така стройна и крехка. Ник си спомняше бурната страст, която беше отключил у нея през онази невероятна нощ на блаженство. И искаше да го направи отново, копнееше за това повече, отколкото за каквото и да било друго в живота си.
Еме се облегна назад и въздъхна, заситена за първи път от много време насам. Усмихна се на Бранд, който тъкмо пъхаше последното парче месо в устата си. Не беше искала да живее на издръжката на Ник Дръмънд, но като виждаше доволното лице на сина си, това беше за нея по-важно от гордостта й. Погледна скришом към Ник изпод спуснатите си клепачи и се стресна, установявайки, че потайният му поглед се е спрял на нея.
Ник се вглеждаше в лицето на Еме, разтеглил устни в едва забележима усмивка. Кожата й беше обагрена в бледорозово, устните й бяха плътни и закръглени, скривайки едни извънредно бели зъби. Когато тя се усмихна на Бранд, той си пожела да се беше усмихнала така и на него. Но тя го мразеше толкова силно, че ненавистта й отиваше далеч отвъд цвета на униформата му и мястото, където се беше родил. Мразеше го поради причини, които го озадачаваха… защото изобщо не можеше да си ги представи.
Изнервена от внимателното наблюдение на Ник, Еме се изправи сковано. Ник и лейтенант Дил учтиво станаха от столовете си.
— Време е Бранд да си ляга. Ако ме извините, господа, отивам да се погрижа за сина си.
— Ще се върнете ли после? — запита Ник.
— Не мисля — отвърна Еме. — Денят беше дълъг.
— Настоявам — каза Ник. — Има някои правила, които трябва да се спазват, докато хората ми пребивават тук. Трябва да ги обсъдим.
— Не може ли да почака до утре?
— Не.
Еме закърши нервно ръце. Какво искаше той от нея? Беше ужасена от мисълта, че е познал нещо от себе си в Бранд. Възможно ли беше да го е разсърдила, отказвайки да удовлетвори молбата му?
— Доста късно е, капитане — възрази лейтенант Дил, усещайки нерешителността на Еме и в пристъп на съжаление към младата вдовица.
Не можеше да си представи защо капитанът я дразни, освен ако… освен ако между тях нямаше нещо
