Кони Мейсън
Насила оженена
1
Нищо в досегашния безметежен младежки живот на Габриела Лафарж не я бе подготвило за този момент. Знаеше, че много девойки биха сметнали мъжа, застанал до нея, за красив. Но мрачната му красота и студените сиви очи наистина я плашеха. Повечето момичета на нейната възраст биха се вкопчили с две ръце в шанса да се омъжат за такъв богат млад мъж като Филип Сен Сир, така поне я бяха осведомили родителите й. Габи знаеше само едно — че няма никакво желание да става господарка на плантация или съпруга на плантатор в далечната Мартиника. Но нямаше право на избор. Стисна клепачи и мислите й започнаха да отпъждат монотонното пеене на свещеника, да възкресяват пред нея събитията, довели до този ужасен момент., Събития, толкова смазващи като падането на Наполеон през октомври, когато неговата Трета армия бе прогонена през Рейн от съюзените пълчища на нападателите…
Само преди седмица повикаха Габриела в стаичката на абатисата. Отначало тя помисли, че пак е ядосала тази благочестива жена с някоя неволна простъпка, но колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни подобен инцидент. В действителност след като се бе обрекла на религиозния живот, тя бе започнала да се чувства много по-смирена, отколкото през последните десет години, откакто бе дошла да живее при добрите сестри от „Света Сесилия“.
Десет години, изпухтя мислено Габи, като си спомни безцветното си съществувание в манастира. През цялото това време не бе получавала никакви известия от родителите си. Отначало просто се бе съпротивлявала срещу затворения манастирски живот, бе изпитвала отчаяно желание да избяга от мрачните сиви стени на обителта, да тича и да се смее, да разпусне косата си и вятърът да си играе с нея. Не можеше да преброи колко часове бе прекарала на колене в параклиса, за да наказва младежкия си дух и неволните си опущения.
Минаваха години, а от Жилбер и Лили Лафарж не идваше никаква вест. Габи изпадна в отчаяние. Никога нямаше да излезе от манастира. Бе обречена да остане зад тези стени, докато не умре като сбръчкана старица. Разбираше, че не би могла сама да се справи с живота извън манастира, защото въпреки че беше почти на осемнадесет години, не познаваше житейските закони. Накрая бе принудила ума си да приеме неизбежното. Беше готова да се подстриже за монахиня, да стане Христова невеста. След по-малко от седмица „Света Сесилия“ щеше да стане неин дом за всичките години, които й оставаха да живее.
Вратата на стаята на абатисата бе отворена и Габи пристъпи колебливо навътре; поради някаква необяснима причина сърцето й заблъска яростно в гърдите.
Разпознавайки двамата души, които станаха, за да я посрещнат, Габи почувства само едно — потрес и неверие. Десетте години почти не бяха променили Жилбер и Лили Лафарж. Жилбер бе понапълнял, но още беше красив, едър и цветущ мъж. Косата му бе леко посребрена, но това по-скоро го разкрасяваше, отколкото да го състарява.
На тридесет и шест години Лили още можеше да мине за красавица, макар че не би могла да се състезава с младежкото лице на дъщеря си, чиято нежна кожа още бе покрита с мъха на първата младост. Лили сви пълните си червени устни, докато яркосините й очи се възхищаваха на съвършената стройна фигура на Габи, прекрасно женствена под грубата сива дреха; годините бяха преобразили дъщеря й, от тромавото момиченце с несъразмерно дълги ръце и крака, чиято хубост бе само трудно уловим намек, бе израснала една изумително красива млада жена, която сега се взираше в нея с предизвикателните си виолетови очи, обградени от гъсти извити мигли. Макар че косата й бе изцяло скрита под воала, чертите на лицето й — от извитите вежди до пълните устни — бяха ясно и предизвикателно очертани.
— Е, дъще — избъбри Жилбер, когото мълчанието на Габи бе изкарало от търпение, — трябва ли да седиш така с отворена уста? Така ли посрещаш родителите си?
— Аз… аз… съм изненадана, че ви виждам — заекна Габи, разтърсена от неочакваната им поява точно когато мислеше, че напълно са я изоставили.
Тя пристъпи неловко от крак на крак под внимателния поглед на родителите си.
— Променила си се, Габи — каза Лили, оглеждайки критично дъщеря си. — Станала си красива жена. Нали, Жилбер?
Лили бе потресена, но в очите й не се четеше никаква ревност. От замечтания и одобрителен бащински поглед на Жилбер ясно личеше, че и той намира девойката, застанала пред него, за красива.
— По-красива, отколкото въобще съм си представял — съгласи се Жилбер, докосвайки нежно ръката на Габи малко под рамото. Трудно му беше да повярва, че тази разцъфнала красавица, застанала пред него, е собствената му дъщеря. Прокашля се нервно. — Не си ли любопитна защо сме дошли? — запита той, без да пуска ръката на Габи.
— След десет години, предполага се, че би трябвало — отвърна язвително Габи, забравяйки в огорчението си всичко, на каквото я бяха учили относно послушанието и уважението.
Жилбер стисна силно ръката й и тя примигна от внезапната болка.
— Не бъди дръзка — предупреди я той. — Оставихме те при сестрите само за да бъдеш в безопасност. След като падна Бастилията, нас ни обявиха за врагове на народа. Много по-безопасно беше да си в манастир, отколкото да се криеш заедно с нас. Тогава не знаех какво ни очаква за в бъдеще. Трябва да си благодарна, че имаше добър дом.
— Но това са десет години, татко — изрече тя нападателно, не можейки да скрие огорчението си от това, че я бяха изоставили.
— Вярвам, че за това време си получила нужното образование — възрази Жилбер. — Майка ти и аз имаме планове за твоето бъдеще.
— Моето бъдеще! — ахна Габи. — Моето бъдеще вече е предрешено. Скоро ще стана на осемнадесет години и послушничеството ми завърши. Възнамерявам да дам обет и да остана в манастира.
— Съжалявам, Габи, но това не е възможно — намеси се Лили.
— Кажи й, Жилбер — подкани го тя, обръщайки се с лице към него.
— Когато му дойде времето, скъпа, когато му дойде времето — отвърна Жилбер, изваждайки от джоба си голям бял плик, като същевременно изтри потта отчелото си. — Чули вече новините от Париж, Габи? — запита той строго и когато тя направи отрицателен жест, продължи. — Париж падна; Наполеон абдикира и е заточен на Елба. Но най-отявлените му привърженици, включително и аз, не сме се предали. Вложих всичките си средства и енергия, за да видя Наполеон отново на трона на френската империя.
— Това какво общо има това с мене, татко? — запита нетърпеливо Габи.
— Търпение, дъще, търпение, нима нищо не си научила през тези десет години? Мислех, че вече си се отърсила от палавостта, която проявяваше като дете. — Габи се изчерви от упрека на баща си, но го зачака да продължи толкова търпеливо, колкото можеше. — Майка ти и аз скоро ще заминем за Италия заедно с голяма група от най-верните привърженици на Наполеон. Когато се установим там, ще направим план за завръщането му с триумфален поход към Париж. Обаче преди да напуснем Франция, трябва да изплатя дълговете си.
— Но аз още не…
Мълчи! — заповяда Жилбер. — Ако ми дадеш възможност, ще ти обясня. По време на размириците загубих голямо състояние. По-късно се ангажирах в Наполеоновата кампания. Сега съм финансово притеснен и не мога да изпълня своя обет пред Наполеон.
— Да не споменаваме за дълговете на честта — вметна Лили.
Предупредителният поглед на Жилбер я накара да замълчи.
— Освен това трябва да осигуря и бъдещето ти, преди да напусна Париж — завърши Жилбер, демонстрирайки необичайно голяма родителска загриженост.
— Но бъдещето ми е сигурно — протестира Габи. — Вече ти казах, че възнамерявам да обрека живота си на господа, както ти си обрекъл своя на Наполеон.
Жилбер я попари с презрителен поглед.
— Уредих твоя брак.
Габи вдигна ръка към гърлото си и изохка. Сякаш светът се сгромолясваше върху нея.
Каква ирония на съдбата! Точно когато се бе примирила с мисълта, че ще живее благочестив живот, изпълнен с молитви, родителите й се появиха и разтърсиха крехкото й душевно спокойствие.
