предположи, че е на Филип. Едно бюро, отрупано с карти, маса и столове, завинтени за пода, и умивалник с необходимите принадлежности бяха единствената друга мебелировка на каютата. Мъжествените миризми на тютюн и кожа нахлуваха в носа й заедно със свежия дъх на морския бриз. Нямаше никакви други миризми, нито на помади, нито на парфюми, каквито бе усещала да се носят около баща й.
Габи трепна силно, когато чу гласа на Филип.
— Разбирам, че това жилище е доста тясно, малката ми, но все пак трябва да се задоволим с него. — За първи път осъзна колко е уморена и че всеки момент може да припадне, затова сне наметалото от раменете й и заговори с по-нежен глас, за първи път, откакто се бяха оженили, но в него все още не прозираше топлотата на младоженеца. — Имам спешна работа с капитана, затова трябва да те оставя. Ще наредя да приготвят вечеря и после можеш да се оттеглиш, когато поискаш. Пътуването до Брест не беше леко за тебе, а не ми се иска болна жена да ми легне на ръцете.
Габи се втренчи във Филип, неспособна да повярва, че не гори от нетърпение да консумира брака им сега, когато вече са на борда на неговия кораб. Но когато видя, че той наистина се кани да излезе от каютата, тя измърмори уморено, почти признателно:
— Благодаря, господине, оценявам загрижеността ви. — Но прекалено късно осъзна грешката на езика си.
Като чу думите й, Филип замръзна на място, прокара стоманения си поглед по стройната й фигура, стигна до нея с две крачки, хвана крехките й рамене в огромните си ръце и тя извика от страх.
— Името ми, Габи… кажи го, по дяволите! — изрева той. — Защо продължаваш да ме предизвикваш?
— Филип! — извика тя, тракайки със зъби, изплашена от внезапната промяна в поведението му.
— Точно така! Аз съм Филип, твоят съпруг. Никога не го забравяй — предупреди я той и я пусна така рязко, че тя залитна и направи няколко крачки назад.
След това Филип излетя от каютата.
Останала най-накрая сама, Габи въздъхна облекчено и се отпусна на леглото, емоционално изчерпана и едва осъзнаваща болката, която жестоките пръсти на Филип й бяха причинили. За първи път от две седмици насам тя излезе от вцепенението, предизвикано от травматизиращите преживявания, и започна да плаче неудържимо, обхваната от такава непреодолима тъга, че ако се намираше на палубата, веднага би се хвърлила в морето. Но скоро се унесе в щадящите обятия на съня.
Необяснимият гневен изблик на Филип попремина, докато вървеше по тъмния коридор към каютата на капитана. Фактически бе вече забравил за Габи, когато ръката му отново потърси леката издутина в подплатата на жакета, сякаш за да се убеди за стотен път, че още носи документа, заради който рискуваше живота си.
Филип спря пред вратата на капитан Жискар, разтърсен до дъното на душата си от гласовете, което дочу от каютата.
— Господи боже! — изруга той на висок глас, когато позна гласа, който се обръщаше към капитана. — Не може да бъде!
И той нахлу в каютата с изписан на лицето такъв безподобен гняв, че на двамата мъже, които бяха вътре, им се стори, че пред тях се е изправил разярен бик.
— Какво става, Филип! — извика разтревожен капитан Жискар, виждайки лицето на Филип.
— Как, по дяволите, Дювал е попаднал на борда на „Наветрен“? — запита той, посочвайки с пръст към високия слаб мъж, който го гледаше със стряскащите си зелени очи. — Кой го е пуснал на моя кораб? Дал съм строга заповед при това пътуване на борда да няма никакви пътници. Знаеш причината също толкова добре, колкото и аз, Анри.
— Аз… съжалявам, Филип, наистина съжалявам — извини се Анри, стреснат от неприязънта, проявена от Филип към човек, когото всички смятаха за негов добър приятел. — Когато господин Дювал се качи на борда късно снощи, ме увери, че няма да възразиш срещу присъствието му. Добре известно е, че вие с Дювал сте съседи и приятели.
— Едно време може би — измърмори мрачно Филип. После се обърна към елегантно облечения мъж, към когото бе насочен гневът му. — Какво можеш да кажеш, Марсел? Защо си се качил на борда на „Наветрен“ под измислен предлог? Знаеш много добре, както и аз, че приятелството ни приключи със смъртта на Сесили.
— Приятелю — започна уверено Дювал, подръпвайки тънките мустаци, които украсяваха горната му устна, — тъкмо ти се отказа от приятелството ни. Тогава още скърбеше за ненавременната смърт на твоята съпруга. Готов съм да пренебрегна грубото ти държание и да продължим добрите си отношения, все едно нищо не е било.
— Дяволите да те вземат, Дювал! — изфуча Филип. — Говоря съвършено сериозно. Сесили можеше още да е жива, ако не беше ти. Не искам да имам нищо общо с тебе! Може да си убедил Анри, че сме приятели, но аз знам какво лежи помежду ни и те предупреждавам, стой далеч от мене! — Изведнъж кремъчно-сивите му очи се присвиха подозрително. — И какво, впрочем, правиш ти във Франция? Кога напусна Мартиника?
Капитан Жискар гледаше ту единия, ту другия, съвършено объркан от обрата в разговора им. Не бе имал ни най-малка представа, че Марсел Дювал има нещо общо със смъртта на Сесили Сен Сир. Ако имаше нещо вярно в това, значи сериозно се бе провинил пред Филип, пускайки този мъж на борда на „Наветрен“.
— Тръгнах от Мартиника с „Тристан“, когато ти си бил на едно от твоите пътувания до Америка — отговори веднага Марсел. — Работата ми във Франция е проста: надявах се да уредя изгоден брак за сестра си Линет.
— И уреди ли? — запита Филип.
— Разбира се, приятелю, и то забележителен — похвали се Марсел. — Догодина Линет ще стане съпруга на Пиер Бонар, единствен син и наследник на основателя на една голяма банка със същото име. Добра партия, бих казал.
— Така е — съгласи се Филип. — Добре преследваш собствените си интереси, като свързваш фамилията си с едно от най-известните имена в Европа, нали, Дювал? Сигурно си предложил добра зестра. Състоянието ти трябва да е по-голямо от това, което предполагам. Но кажи ми откъде знаеше, че „Наветрен“ е на котва в Брест?
— Не знаех. Беше чист късмет, че го намерих в пристанището, когато дойдох да си търся превоз за Мартиника. Навярно съм бил благословен с доста късмет за това пътуване — добави той със забележима надменност.
— Да, така изглежда — съгласи се Филип по-скоро с нежелание. — Сега, след като си на борда, не мога нищо да направя. — Махна с ръка към Марсел. — Имам една лична работа с Анри, така че…
— Разбира се, разбира се. Не искам да се натрапвам, затова ще ви пожелая лека нощ. Впрочем — добави той весело, — разбирам, че трябва и да ти честитя, че си имал успех в търсенето.
— Какво? — избухнаха едновременно Анри и Филип.
— Е, но какво има, господа? — запита невинно Марсел. — Говоря за съпругата ти, разбира се. Ако трябва да повярвам на капитан Жискар, госпожа Сен Сир е истинска красавица. — След като пусна тази бомба, той бързо излезе от каютата, като си тананикаше, отдалечавайки се по коридора.
— За миг помислих, че знае истинската причина за идването ти във Франция — изпусна дъх Анри с очевидно облекчение. — Нали не мислиш, че знае нещо, а, Филип?
— Не, Анри — отвърна Филип с повече увереност, отколкото изпитваше в този момент. — Може би е чисто съвпадение, че „Наветрен“ се е приготвял да отплава точно когато Дювал е търсел превоз за Мартиника. — После той изгледа остро по-възрастния мъж. — Нали не си му споменал накъде плаваме?
— Не! Не! — побърза да го увери Анри. — Помислих, че ти ще му кажеш, когато дойде подходящият момент.
Отпъждайки за момент мисълта за мъжа, когото имаше пълното основание да ненавижда, Филип се зае с по-неотложни неща. Свали жакета си, с помощта на ножа за разрязване на писма разпори шева и извади един малък пакет, увит в непромокаема хартия. Само острият звук от въздуха, излетял от дробовете на Анри Жискар, наруши настъпилата в каютата тишина.
— Значи не си имал затруднения? — запита Анри и хвърли бегъл поглед наоколо си.
— Изобщо. Документът ми беше доставен в хотела от един пратеник като невинно изглеждаща пратка
