— Колко синове има лорд Рис и къде са?
— Лорд Рис не беше благословен със синове, сър.
— Кой рицар предвождаше хората ви? Облечен в бяло и златно.
Недоумяващо изражение се настани на лицето на Пенрин.
— Не знам за кого говорите.
— Не знаеш ли? — изрече Лъвското сърце с измамни тих глас. — Остави сега рицаря. Искам Луелин. Къде сте скрили страхливия Черен вълк на Сноудония?
— Луелин не е страхливец — отвърна сър Пенрин. Зловещо изражение затъмни лицето на Лъвското сърце.
Хващайки туниката на Пенрин с две ръце, той го дръпна към себе си, докато двамата не се озоваха нос о нос.
— Не си играй с мене. Ако Луелин не се яви веднага, ще се простиш с живота си.
— Сър Пенрин говори истината. Луелин не е тук.
Женският глас прозвуча авторитетно. Лъвското сърце пусна Пенрин и се извърна с изкривено от ярост лице.
— Коя си ти?
Девицата беше висока, по-висока от повечето жени, които той познаваше, и приятно оформена. Блестящата й тъмноруса коса, придържана от украсена със скъпоценни камъни диадема, беше разделена на път по средата и се спускаше по раменете й чак до кръста в разкошни вълни. Алената й вълнена рокля с дълги, плътно прилепнали ръкави, които обгръщаха изящните й ръце, се виждаше изпод тъмносиня туника, пристегната на невероятно тънката й талия.
Поглеждайки го право в очите, тя изрече:
— Аз съм Ванора Крагдън.
В гласа й, макар и мелодичен, се долавяше нотка на увереност. Държанието й беше авторитетно, погледът й не трепваше, за разлика от жените, с които беше свикнал да си има работа. Липсваха й скромността, сведеният поглед и покорността, които се очакваха от неомъжена девица.
— Кой командва в Крагдън?
Ванора се изправи в цял ръст.
— Аз, сър Лъвско сърце.
— Ти дъщеря на лорд Рис ли си?
— Да.
— Икономът ми каза, че баща ти е мъртъв. Истина ли е?
— Истина е.
— Имаш ли братя?
— Не.
— Кой е рицарят, който водеше хората ви в боя?
Ванора вдигна рамене.
— В Крагдън има много рицари.
Търпението на Лъвското сърце висеше на косъм. Не беше свикнал някой да осуетява намеренията му, още повече пък едно обикновено момиче. Очевидно баща й е бил прекалено мек и тя е възприела мъжко поведение. Много щеше да му хареса да я постави на мястото й.
— Не ме лъжи, жено. Видях рицаря със собствените си очи. Кръстосахме мечове на бойното поле и го победих.
Ванора замълча.
Стискайки ядосано зъби, Лъвското сърце изрече:
— Много добре, както искаш. Ще науча как се казва. Доведи ми сега Луелин и си спести гнева ми.
Разсеян за миг от красотата й, Лъвското сърце забеляза необикновените й виолетови очи, вирнатия нос и пищната уста. Кожата й беше фина като порцелан, лицето й макар и запомнящо се, беше стегнато в строго изражение. Жадният му поглед се спусна по щедрата извивка на гърдите й и продължи надолу по стройния ханш, докато умът му си представяше стройните й бедра преплетени с неговите, докато двамата се търкалят голи на постеля от кожи. Не си спомняше кога друг път е виждал толкова висока жена или с такова авторитетно присъствие като Ванора Крагдън.
— Сър Пенрин не ви ли каза? Луелин не е тук.
Лъвското сърце я изгледа така, че по-малодушна жена би се изплашила. Ванора просто отвърна на погледа му и това още повече засили гнева му.
Лъвското сърце призова Джайлс с поглед.
— Искам замъкът, стопанските постройки и конюшнята да се претърсят основно. — На сър Брандън нареди: — Доведи затворниците в залата за разпит. Хората не изчезват безследно.
Външно спокойна, Ванора кипеше вътрешно от арогантността на Лъвското сърце. Можеше да е първи рицар на принц Едуард, но за уелсците не представляваше нищо друго освен неканен нашественик, който застрашаваше замята и хората им. Никой почтен уелсец не харесваше англичаните, защото те бяха решени да покорят уелсците и да завземат земите им.
Докато Лъвското сърце издаваше заповедите си, Ванора мълчаливо го наблюдаваше. Неохотно призна, че този мъж е красив негодник. Мургав и опасен, сигурно беше човек без капка състрадание, изискващ пълно подчинение. Беше висок, едър, мощен, а лицето му намекваше за тъмни страсти и скрити бури. Какво движеше този рицар, наречен Лъвското сърце, запита се тя.
Ванора усети моментно безпокойство, когато Лъвското сърце започна да разпитва воините на Крагдън. За голямо нейно облекчение всички те отричаха да знаят кой е рицарят, когото той наричаше Белия рицар. Не разкриха и какво знаят за изчезването на Луелин. Лъвското сърце вероятно разбра, че няма да спечели нищо, ако продължи разпитите, и заповяда нейните бойци да бъдат отведени в кулата и заключени там. Тя безмълвно се закле, че няма да останат дълго в тъмницата.
— Както изглежда, момиче — каза Лъвското сърце, след като затворниците бяха отведени, — не само ти си решена да ми се противопоставяш. Всички уелсци, живеещи на земите на принц Едуард, сте бунтовници.
— Крагдън не принадлежи на Едуард. Крагдън и земята, на която е построен, принадлежаха на баща ми, а сега на мене.
— Тъй като сте дали убежище на Луелин, Крагдън вече е военна плячка. Аз предявявам претенции към него от името на принц Едуард и Англия, Ванора Крагдън.
— За вас съм лейди Ванора — изрече тя спокойно, но съвършено ясно.
— Много добре, милейди, така да бъде. Придружете ме до дневната. Тъй като оръженосецът ми е зает другаде, вие ще ми помогнете да се съблека и да се изкъпя.
Брадичката на Ванора се вдигна предизвикателно.
— Не съм слугиня.
Фиксирайки я със стоманения си поглед, Лъвското сърце изрече:
— Ще бъдете всичко, което желая да бъдете.
Глава 2
— Приготви гореща вода за баня и храна за хората ми и за мене — заповяда Лъвското сърце на един прислужник, побутвайки Ванора към каменното стълбище.
С прелестно лице, стегнато в мрачно изражение, тя тръгна пред Лъвското сърце нагоре по стълбите по коридора, водещ към дневната. Чуваше тежките му стъпки зад себе си и се питаше какво ли ще й направи, когато останат насаме. Беше чувала, че англичаните са брутални животни, които вземат каквото си поискат, без да ги е грижа за жертвите им. Макар че английският грубиян не беше показал никакъв сексуален интерес към нея, тя благодари на бога, че не беше безпомощна жена, неспособна да се защитава.
Ванора отвори вратата на дневната и влезе вътре. Лъвското сърце я последва. Тя го загледа внимателно, когато сребристият му поглед заброди по широката стая и мебелировката й. Всичко беше точно така, както баща й го беше оставил преди шест месеца. Ванора не я беше взела за себе си, защото стаята пазеше твърде много спомени.
