— А не ми ли се подигравахте? — отвърна, като в яда си отново забрави, че трябва да избягва всякакви спорове с него.
— Не.
— Не ви вярвам! — Тръгна към каютата, но мъжът я спря с ръка.
— Казах, че съжалявам — повтори настойчиво той, а пръстите му я изгаряха като нажежено желязо.
— Добре.
— Не е добре. Кажи ми какво става. Защо трябва да бъда толкова внимателен, за да не те обидя? Аз не съм някой сексуален маниак. Защо не реагираш като нормална жена?
Тя си пое дълбоко дъх.
— Как реагират нормалните жени? — попита остро, не знаейки какво друго да каже. Очите му потъмняха и станаха почти черни.
— Ами, може би така. — Притегли я към себе си и Хелън усети, че преминаха невидима линия. Реалността престана да съществува. Бяха просто мъж и жена и когато устните му докоснаха нейните, тя не бе в състояние да се съпротивлява.
Рийд я прегърна. Притисна я към себе си. И макар че кожата му бе хладна, от него пулсираше топлина. Трябваше да го спре, а не можеше. Не и когато устните му изпиваха така жадно нейните. И тя отговори — една сляпа, инстинктивна реакция, която бе по-силна от нея.
Странно, помисли си разсеяно Хелън, сякаш беше на друга планета. Беше решила, че завинаги го е изхвърлила от живота си, че е прогонила чувствата, които някога бе възбудил у нея. Но ето че ръцете му я прегръщаха, бедрата му се притискаха към нейните и всички спомени се събудиха. И всичко бе както някога, преди толкова години.
Само тя не бе наивно момиченце. Беше жена, която знае какво иска мъжкото тяло. Особено това тяло. И когато натискът на устните му стана неудържим, а езикът му нахлу дълбоко в устата й, тя се насили и обърна глава.
За нейна изненада той не се възпротиви.
— По дяволите! Това не биваше да се случва.
— Но се случва понякога — прошепна Хелън.
— Не и на мен! — отвърна рязко Рийд и стисна устни. — Ти за какъв ме мислиш!
Можеше да му отговори, но замълча, защото бе зашеметена от факта, че продължава да я вълнува.
— Няма значение — отвърна неохотно. — Виж… аз те провокирах. Не може ли да го забравим! Не е толкова важно, нали?
— Ти можеш ли?
Изразът му бе презрителен, но дали презрението бе към нея, или към него, тя не знаеше.
— Моля те — продължи, защото разбра, че трябва да оправи нещата, преди да са излезли извън контрол. — Беше моментна слабост. Всичко, което трябва да направим, е да го забравим.
— Ще кажеш ли на Джон? — попита Рийд.
— Не! — Отговорът й бе по-спонтанен, отколкото трябваше. — Какъв смисъл има? Мисля, че това няма нищо общо с него.
— Така ли? — вдигна цинично вежда той. — Е, по дяволите!
Обърна се и тръгна към каютите.
— Студено ми е — продума Хелън, макар да знаеше, че трепери не от студ, а от възбуда. — Може ли да взема един душ?
Рийд я погледна през рамо.
— Разбира се. Знаеш къде са баните, нали?
— Да. Няма да се бавя.
Водата бе гореща. Всъщност ако можеше, искаше да попари спомена за докосването му. Но дори и така нямаше да измие мислите и трепетът от току-що преживяното.
Как стана така? — попита се нещастно Хелън. Нали го мразеше? Презираше го за всичко, което причини — на нея и на Алекса.
Отвори очи и се опита да прецени положението. Поне успя да се спре навреме, преди да се е случило непоправимото, помисли си с известно облекчение. Само я беше целунал. А тя бе реагирала като побъркана, което бе ужасна грешка. Грешка!
Мисълта, че ако не го познаваше отпреди, поведението й щеше да бъде същото, не я успокои. Нали го познаваше! Беше спала с него! И доказателство за това бе дъщеря й!
Но той не знаеше, обади се тихичко едно вътрешно гласче. Тогава защо бе толкова разстроен? И защо се държеше така, сякаш се бе случило нещо страшно?
Истината, която се опитваше така настойчиво да отхвърли, все повече и повече се натрапваше в съзнанието й. Имаше само едно обяснение за поведението й и въпреки, че не й харесваше, трябваше да го приеме. Няма значение колко неразумни бяха целувките му. Те запалиха неугаснал огън и днешното й чувство нямаше нищо общо с онова преди десет години. Оставаше и фактът, че той продължава да я привлича. Така както някога. Тогава.
Но как може да я привлича мъж, който бе забравил връзката им? Как може целувките му да значат нещо за нея, когато не помни дори името й?
Беше болезнено. За кой ли път си помисли, че щеше да бъде най-добре никога да не бе стъпвала на този остров!
Рийд явно я бе последвал и също бе взел душ. Намери го в кухнята да приготвя обяда. Върху масата имаше чинии и сребърни прибори. Тънкостенни чаши за вино се отразяваха в огледалната повърхност.
— Надявам се, че обичаш пушена сьомга — каза той, с което показа, че макар да не бе вдигнал глава, бе усетил присъствието й. Хелън седна.
— Да, обожавам я.
Рийд се обърна и взе бутилка бяло вино от хладилника.
— Да ти помогна ли? — попита Хелън.
— Ще се оправя сам. — Отвори бутилката и напълни чашата й, преди да седне отново. — Опитай го. Мисля, че е добре изстудено.
Тя отпи. Мъжът извади пушена сьомга, дървена купа със свежа салата и сирене като крем.
— Заповядай. Още вино?
— О, не. Все още не.
Хелън плъзна пръсти по чашата си. Виното бе чудесно, студено, приятно и тя почувства напрежението й да се уталожва. Но точно затова бе опасно.
— Както желаеш. — Той напълни своята чаша и я загледа как се мъчи да си вземе от рибата. — Чакай, ще ти сервирам.
— Ако нямаш нищо против…
След няколко минути чинията й бе пълна със сьомга, гарнирана с бяло ароматно сирене.
— Ще се върнем ли след обяда? — попита Хелън, неспособна да измисли никаква тема за разговор.
— Веднага — отвърна кратко той. Сякаш виното го интересуваше повече от храната. — Не се страхувай. С мен си в пълна безопасност.
— Не се страхувам. — Думите й прозвучаха предизвикателно, но бяха искрени.
— Така ли? — попита Рийд. — Прости ми, но ми е трудно да ти повярвам.
Тя сведе глава.
— Това си е твой проблем.
— Може би. Или по-скоро, ти си моят проблем. — Замълча, сетне продължи нежно: — Защото ние вече сме се срещали, нали, Хелън? И когато те докоснах, всичко си дойде на мястото.
Осма глава
Хелън скочи от яхтата веднага щом докоснаха вълнолома и тръгна бързо към къщата. Рийд извика след нея, но тя се престори, че не чува. Трябваше да се усамоти. Трябваше да подреди мислите си, да реши
