какво да прави. Но най-много се нуждаеше от време, за да се справи с чувствата си. Беше се борила със сълзите толкова дълго, че вече не можеше да ги потиска.
Видя, че Джон я очаква на верандата. Ситуацията май се е променила, помисли си с ирония тя, тъй като сега нея я измъчваше главоболие. Той не беше сам. Някакво момиче седеше до него. Държеше кутия кола и предизвикателно клатеше крака си върху рамката на стола. И тъй като бе облечена само с копринена блуза и шорти, за въображението на човек оставаше скрито твърде малко.
— Къде бяхте? — извика Джон, когато Хелън приближи, и той стана да я посрещне. Сложи ръце на раменете й и се наведе да я целуне. Тя едва потисна желанието си да извърне глава. Но той сякаш не забеляза. — Започнах да мисля, че си ме изоставила. Знаеш ли колко е часът? Четири и половина!
— Съжалявам. — Имаше чувството, че тази дума се превръща в основна част от речника й. — Баща ти ме вози с яхтата. Трябваше ни повече време да се върнем, отколкото предполагахме.
— Това не е шега, нали? — Въпросът му бе ироничен, но физиономията му се смекчи. — Е, на мен пък Сузи ми прави компания. Нали, кукло?
Момичето се усмихна, но погледът, който хвърли на Хелън, не бе никак приятелски.
— Беше удоволствие за мен — отвърна тя и прокара яркочервени нокти през русата си коса. — Не се познаваме от вчера.
— Какво мислиш за приятелката ми? Казах ли ти, че имам безупречен вкус?
Хелън се дръпна, тъй като Джон се опита да плъзне ръка по тялото й. Тази страна от характера му не й харесваше и освен това вече правеше сравнение с баща му.
— Какво ти става? — попита Джон. — Да не се чувстваш виновна, че ме остави сам толкова време?
— Изобщо не се чувствам виновна — отвърна Хелън през зъби, макар че всъщност изпитваше вина, но не и по причините, които той си въобразяваше.
— В случай че те интересува, ще ти кажа, че съм много по-добре. — Помълча и добави кисело: — Както виждам, умираш от нетърпение да го чуеш.
Тя въздъхна. Беше й трудно да говори обективно, докато мислеше колко време ще е нужно на Рийд да закотви яхтата и да се върне до къщата.
— Щях да прекарам един много тъжен следобед, ако не беше Сузи. Освен това се тревожих за вас. Можеше да паднеш зад борда…
Де да бях паднала! — помисли си цинично Хелън. Плачеше й се и ако не заради себе си, то заради Алекса трябваше да потисне сълзите.
— Извинявай — повтори тя, опитвайки се да придаде малко нежност на гласа си. — Разбира се, че ме интересува как си. Но не предполагах, че толкова бързо ще се възстановиш.
— Къде ходихте?
— Къде ли? — повтори като ехо и хвърли нервен поглед назад. Изведнъж осъзна, че от нея очакват отговор и се насили да събере мислите си. — Ами някакъв залив, близо до Сейнт Джордж.
— Кораловата пещера?
— Сигурно. Не знам. Беше много красиво.
— Така е. — Джон вече не изглеждаше толкова враждебен. — Брегът се спуска направо към плажа, нали? И може да се пусне котва съвсем близо до него.
Хелън не бе в настроение да обсъжда красотите на природата. Искаше да се скрие, преди Рийд да се появи, и се чудеше дали синът му не долавя лицемерието й. Но всъщност защо би трябвало да се съмнява? Той й вярваше, вярваше и на баща си.
— А как ти се видя яхтата? — Въпросът му я върна в настоящето.
— О, прекрасна е — отвърна тя и се сети, че може да си намери извинение и да се спаси. — Страхувам се, че не съм родена за ветроходец. Знаеш ли… хвана ме морска болест.
— Наистина ли? — Той веднага се промени, раздразнението му изчезна.
— Да — направи болезнена гримаса тя. — Сигурно затова ти се виждам толкова раздразнителна. Все още не съм добре.
Което си беше самата истина.
— О, милата ми! — Нямаше начин да избегне прегръдката му. — Защо не каза веднага? Само да се върне моят старец! Ще му кажа аз на него!
— Не, моля те, недей! Вината не е негова. Честна дума.
— Е, поне ще има какво да му отвърна, когато започне да ме заяжда за моите ветроходни умения. Предполагам, че ме е натопил как обърнах една яхта?
— Това си е ваш проблем — промърмори Хелън и притисна ръка към челото си. — Обаче ако нямаш нищо против, искам да се прибера и да взема един душ. Чувствам се прегряла и лепкава.
— Разбира се. А къде е татко? Не ми казвай, че си плувала дотук?
— Разбира се, че не. — Тя отново погледна към пътя и сърцето й заби ускорено, защото видя Рийд да приближава. — Ето го. Той ще ти разкаже. — Обърна се към момичето и направи усилие да бъде учтива. — Радвам се, че се запознахме, Сузи. Може би ще се видим отново.
— О, със сигурност — обеща любезно Сузи, но изражението й говореше съвсем друго. — Ще го очаквам с нетърпение.
Хелън бързаше да се скрие. Забрави напълно и малката Сузи, и Джон, когато стигна апартамента си. Затвори вратата, облегна се на стената и въздъхна. Най-сетне сама. Стени, стени — какво облекчение! Заобикаляш се с физически бариери и започваш да си мислиш, че си неуязвим. А не си. Идва някой, прави защитата ти на пух и прах и те оставя слаб и уморен. Както се чувстваше тя в момента.
Бе напълно неподготвена. Но всъщност може ли човек да е подготвен за най-лошото? Въобразява си, че е, а когато се случи, разбира, че не било така. До този момент трябваше да се справя само със собствените си чувства към Рийд. Сега неочаквано се сблъска със страшното очакване, че рано или късно той ще направи връзка, ще събере две и две и ще разбере, че е баща на Алекса.
Е, все още не беше се случило. Можеше и да не се случи никога. Но как да се надява на шанса? Първоначалната й реакция бе притъпена от целувката. Наистина, опита да се държи нормално след това, но той каза, че…
— Казах, че сме се срещали — повтори Рийд. — Преди години. В Лондон. На една изложба на „Корда Галери“, ако си спомням правилно. Затова ли се мъчиш да скриеш, че си работила в галерия?
Хелън бе загубила способност да говори.
— Знаех си, че нещо ми е познато в теб — продължи той и се взря в нея. — Но тогава косата ти бе по- яркочервена. И не беше толкова слаба.
Беше закръглена кукличка, вярно е. Наистина имаше по-едри гърди и бедра, което я правеше да изглежда по-възрастна. Рийд явно бе сметнал, че е пълнолетна, когато…
Но тя не съжаляваше за загубата на тегло. А колкото до косата — използваше шампоан оцветител.
— Прав съм, нали? — попита той и отпи глътка вино. — Кажи нещо, за Бога!
Помисли си да отрече, но се отказа.
— Да, познавахме се някога. Както казваш, беше много отдавна.
— Преди десетина години. Господи, защо не ми каза? За такъв глупак ли ме смяташ?
Хелън се втренчи в него. Хиляди мисли минаха през главата й. Глупак ли беше? Той или тя?
— А защо трябваше да ти кажа. Ти не ме позна. Дори не се сети как се казвам.
— Но аз не знаех името ти!
— Знаеше го…
— Не — прекъсна я Рийд. — Паметта ми може да не е най-добрата, но ако го знаех, щях да си спомня. А нашето запознанство бе… малко нестандартно, меко казано.
Така си беше. Хелън не можа да потисне пристъпа на смях, който се надигна в нея. Боже мой, това вече беше истерия! Не беше време за истерии. Трябваше да се овладее!
— Имената не са важни — продължи той. — Освен това, след като ние… Надявам се, че си спомняш какво правихме… Ти си отиде, без да ме събудиш.
— Но аз помня твоето име — отвърна Хелън й той въздъхна.
— Нали открих галерията. В действителност тя принадлежеше на приятел на Тори. Ето така бях въвлечен в тази история.
Виж ти! Значи и Виктория имаше своята роля. Слава Богу, че не бе продължила да поддържа връзка с
