изпразни чашата си на един дъх. — Не си ми простила. Ще ми повярваш ли, че аз самият все още не съм си простил?
Тя не издържаше повече.
— Не може ли просто да забравим? Моля те, не искам да говоря повече за това.
— Добре. — Рийд вдигна бутилката, видя, че е празна и изруга. — Но искам да те питам само още едно нещо.
Хелън застина от ужас.
— Какво?
— Защо си отиде? Какво се случи? Нараних ли те? Обидих ли те?
— Аз… аз… Да, обиди ме — излъга несигурно, след което скочи, едва сдържайки сълзите си. — Искам да се връщаме — добави прегракнало, прекоси каютата и излезе на палубата.
Девета глава
И какво толкова й каза Рийд, та така я разстрои? Не се страхуваше, че ще разкрие всичко на Джон. Напротив, той искаше да уреди нещата точно заради сина си.
Но защо настояваше толкова много да разбере причината, поради която си бе тръгнала онази нощ? Едва ли, защото държеше толкова много на нея. Тогава тя се надяваше, че ще го види пак. Той знаеше къде работи. Беше му казала за бара, като го остави с впечатлението, че така си помага в ученето. Но повече не го видя, а когато откри, че е бременна, родителите й настояха да напусне работа.
Отначало не им каза кой е бащата на Алекса. Остави ги да си мислят, че е някой посетител от бара, който се е възползвал от лекомислието й. Така беше по-безопасно. Да обяснява, че е била прелъстена от мъж, който е със седемнайсет години по-възрастен от нея, бе прекалено унизително. Вместо това настоя да роди детето и те се съгласиха да й помагат.
Наистина мислеше, че Рийд е женен. Беше й като утешение, когато й бе много тежко. Беше извинение и за постъпката му, но все пак не обясняваше защо поне веднъж не се опита да я намери.
Сега стана ясно, че той всъщност не е бил ангажиран и това би трябвало да я вбеси. Но тя не се ядоса: Чувстваше се опустошена. Не, опустошена не бе точно описание на състоянието й. Сякаш през целия си живот бе чакала този миг, който се оказа едно голямо разочарование. Оставаше Алекса, разбира се. Поне тя все още не бе застрашена. Рийд явно си мислеше, че е плод на друга връзка. Беше унизително, но поне осигуряваше защита за дъщеря й. Хелън въздъхна. Странно нещо е съдбата! Точно когато си мислиш, че всичко е наред, че най-сетне животът ти се е подредил, става нещо неочаквано. И край! Ако не бе срещнала Джон в оня бар в Германия, сега нямаше да е тук. А ако не бе работила в бара в Кенсингтън, никога нямаше да е чувала името Уайът.
Барът бе врата до врата с галерията на Корда. Самият Брайън бе постоянен посетител и Хелън го опозна добре. Ходеше често в галерията и понеже й стана интересно, започна да изучава изкуство. Понякога Брайън я молеше да му помага. Така стана и в онази фатална вечер. Имаше откриване на изложба. Шефът й Клайв бе извикан да обслужва гостите и тъй като не намериха достатъчно сервитьори, той помоли Хелън да му помага. Беше й приятно. Бе развълнувана от възможността да присъства на такова събитие. Всъщност докато не се появи Рийд, тя не проявяваше голям интерес към мъжете, стари или млади, макар че в бара не оставаше без ухажори и предложения.
Вечерта преди партито излезе по-рано, за да помогне на Клайв за коктейлите. Облече нов костюм — червена риза и черни кадифени панталони, които подчертаваха дългите й бедра. Сега си помисли, че тези дрехи са я правели да изглежда по-възрастна. Подредиха питиетата, масите бяха отрупани с храна. Ордьоври от хайвери, скариди, шунка, пушена сьомга, при спомена, за която стомахът й отново се разбунтува, и огромна купа пунш, в който плуваха плодове.
Гостите започнаха да идват към шест и половина, а Рийд се появи едва след седем. Хелън разбра, че е влиятелен човек, защото Брайън излезе да го посрещне специално.
Не очакваше да бъде представена. Той беше почетен гост, а тя — сервитьорка.
Въпреки това се хвана, че все по-често гледа към него. Сама не знаеше защо. Брайън бе много по- красив. Но имаше нещо у Рийд, което я привличаше. Тя забеляза, че и други жени се опитват да привлекат вниманието му и изпита завист. Той изглеждаше интересен и интелигентен. Висок, строен, с дрехи, които му стояха великолепно. И докато Брайън се потеше и притесняваше, Рийд явно плуваше в свои води. Бе учтив, с добри обноски, усмихнат и ако не знаеше всичко за изкуството, то знаеше достатъчно, за да поддържа задълбочен разговор.
Хелън въздъхна. Колко наивна е била! За пръв път в живота си срещаше мъж, който отговаряше на представата й за идеалния. Беше около трийсетте. С леки бръчици около устата. От мига, в който го зърна, бе като омагьосана и трябваше да се бори, за да устои на безспорния му чар.
Запознаха се по изключително необикновен начин. Тя вървеше сред гостите и предлагаше питиета, когато някаква жена неочаквано изскочи пред нея. Нямаше начин да избегне сблъсъка. Жената бе едра, висока и доста тежка. Освен това бе с обувки с невероятно високи токове и изобщо не можеше да пази равновесие. Опита да се хване за Хелън и в резултат всички се оказаха на земята — Хелън, таблата и жената.
Това предизвика невероятна суматоха. Хората се отдръпнаха, като се пазеха от пръските шампанско и парченцата стъкло. Брайън дотича да види какво става и щом зърна изражението му, Хелън разбра, че ще бъде обвинена. Още повече, че жената бе лейди Елизабет Бенчли, една от най-щедрите дарителки на галерията. А фактът, че голяма част от питиетата се бяха разлели по роклята й, която несъмнено бе от „Диор“, още повече влошаваше нещата.
— Съжалявам — повтаряше Брайън. — Момичето е неопитно, несръчно, не биваше да му поверявам напитките. О, Господи!
— Добре ли сте?
Хелън гледаше уплашено Брайън и лейди Бенчли, когато дочу тези думи, произнесени с плътен, приятен глас.
— Ами… — Отговорът заседна в гърлото й.
— Не сте наранена, надявам се? — добави с усмивка хубавият непознат и докосна ръката й. — Паднахте много лошо.
— О, Господи! Брайън ще ме убие!
— Първо аз него. Та той няма право да ви обвинява в нищо.
— Вината бе моя — нещастно прошепна тя. — Дали лейди Бенчли ще иска да й възстановя роклята?
— Може да изпрати сметката от химическото чистене в галерията, но вината не беше ваша — успокои я мъжът. — Аз видях всичко. Тя налетя право върху вас.
Хелън преглътна с мъка и го погледна. Осъзна, че всъщност това е той и цяла се изчерви.
— Благодаря ви — рече смутено. — Най-добре да оправя тази каша.
— Ще ви помогна. — Рийд се наведе и започна да събира по-големите парчета стъкло. Хелън го гледаше невярващо.
Брайън се извини на лейди Бенчли и се присъедини към тях.
— Господин Уайът, моля ви, няма нужда!
Рийд се изправи.
— Само помагах на асистентката ви. — Той пъхна ръце в джобовете. — Случайни инциденти стават винаги.
— Това не бе случайност! — извика Брайън и се обърна сърдито към Хелън. — Това бе непростима небрежност. Никой ли не ти е казвал да внимаваш, когато носиш табла с чаши? И да не се блъскаш в хората?
— Аз не…
— Не отричай! Да не искаш да кажеш, че лейди Бенчли се е блъснала в теб?
— Но тя ме бутна!
— Глупости! Ти не гледаш къде вървиш! Сега си отивай! Уволнявам те!
— Мисля, че сте малко прибързан, Корда — намеси се Рийд, но Хелън не дочака да види как ще се
