Той вдигна рамене.
— Защо? — Впи поглед в устните й и се премести по-близо до нея. Беше на сантиметри от бедрото й. — Само глупак не би предпочел компанията на една хубава млада жена пред група досадни стари жабоци.
Дъхът му бе горещ. По гръбнака й тръгна тръпка, която не можеше да бъде спряна. На езика й бе да отговори, че не е хубава жена, но инстинктивно усети, че не бива. Освен това какво значение има, щом той го твърди!
— Колко… време ще останете в Лондон? — попита тя.
— Не зная. Няколко дни. Седмица, може би. — Не обещаваше нищо. Сърцето й подскочи, когато взе ръката й в своята. — Каква кожа! Някои жени биха платили милиони да имат такава!
— Това… всъщност не е голямо предимство. Много бързо изгарям на слънце.
— Ясно. — Той я погледна право в очите и сякаш огън близна лицето й.
— О! — Хелън допря ръка до бузата си, която гореше. Бе проклятието на живота й. Много лесно се изчервяваше и сега сигурно приличаше на варен рак.
— Толкова е хубаво да срещнеш някой, който все още не се е научил да крие чувствата си. Смущавам ли ви? Затова ли сте напрегната?
— Не ме смущавате — отрече тя, макар да бе точно обратното. Само фактът, че седеше толкова близо до нея, я оставяше без дъх и мисъл.
Рийд прокара ръка по лицето й, погали устните й.
— Отпусни се — каза той. — Само държа ръката ти. Като се има предвид какво искам да направя, всъщност съм прекалено въздържан.
Имаше чувството, че той не само държи ръката й, но я гали по цялото тяло. Но как да му каже, че когато я докосва, чувства нещо да се разлива от главата до петите й? И е толкова хубаво и сладко, че иска то да продължава вечно?
— Още нещо, господине?
Японският сервитьор бе приближил безшумно.
— Не, нищо. — Погледна я и Хелън поклати глава.
В същото време притискаше ръката й към бедрото си и тя не бе в състояние да мисли.
— Сметката, моля. — Каза го така, сякаш изобщо не се вълнуваше от допира на ръката й.
Сервитьорът си отиде, а Хелън остана с чувството, че в тези няколко секунди отношенията им коренно се промениха. Мъжът отново се взря в очите й и тя не устоя на погледа му. Посегна да вземе чантата си и магията свърши.
— Е, това е — промърмори Рийд, а очите му преливаха от желание. — Предполагам, че трябва да те заведа у вас.
Хелън преглътна. Мисълта да седне до него в големия мерцедес я изпълни с тревога. Беше му казала, че живее сама. А баща й сигурно щеше да чуе шума от колата и да погледне през прозореца.
— Ти, разбира се, можеш да ме поканиш на кафе. Всъщност това е чудесна идея. Черно, силно кафе.
— Не… не мога — поклати глава тя.
Очите му леко се присвиха.
— Искам да кажа, че не живея съвсем сама. — Не звучеше добре и затова побърза да добави. — Имам съквартирантка, приятелка.
— Аха. — Не бе сигурна, че й повярва, но напрегнатият израз изчезна от лицето му. — Значи няма как в такъв случай.
— Съжалявам.
— Няма нищо. — Той сви рамене, прибра в портфейла си кредитната карта и забарабани с пръсти по масата. Хелън си помисли, че съжалява за загубената вечер.
Ех, колко хубаво би било наистина да си има своя квартира, да го покани… Но баща й не позволяваше, докато не стане на осемнайсет. Освен това за тази цел й трябваше добра работа с добри пари. А това, което печелеше в бара, не стигаше дори за дрехите й.
Не можеше да го покани в дома на родителите си. Представи си реакцията им — да заведе вкъщи мъж, два пъти по-възрастен от нея! Щяха да си помислят кой знае какво! Отново въздъхна. Беше такава хубава вечер! Досега никога, с никого не й е било толкова приятно. Той се отнасяше с нея като с равна. А когато хвана ръката й… Погледна профила му — високи скули, тънки устни. Имаше дълги мигли, съвсем светли накрая, като сребристите кичури в косата му. Дощя й се да зарови пръсти в нея. Но най-много й се искаше да я докосне отново. А ако излезеха от ресторанта, всичко щеше да свърши…
Рийд се извърна и я погледна. И Хелън загуби напълно ума си. Не знаеше какво вижда в очите й, но то явно го разпалваше.
— Можем да пием кафе тук, в хотела — предложи той след дълго мълчание.
— Можем ли? Ами… добре.
— Сигурна ли си?
— Защо не? — сви нервно рамене тя. Нямаше намерение да промени решението си! Та нали иска да се държи като зряла жена.
— Добре — продума Рийд, след като я гледа няколко дълги мига и даде знак на сервитьора.
Хелън си отдъхна.
Десета глава
Но облекчението й не трая дълго, спомни си Хелън и се дръпна от прозореца. Ако тогава й бе известно всичко, което знаеше сега, едва ли щеше да приеме поканата му. Или може би щеше? Наистина беше много млада, но това не бе извинение. Известни й бяха рисковете, които поема. И въпреки това тръгна с Рийд под претекста, че ще пият кафе.
Когато прие поканата му, не предполагаше, че е гост на хотела и единственото място, където могат да пият кафе, е неговата стая. Мислеше си, че има фоайе или кафене, където ще продължат разговора. Но всичко бе затворено, дори барът.
Можеше да откаже и да не се качи. Рийд нямаше да прави сцени. Не бе в стила му. Би могла да се извини и да си отиде. Навън бе пълно с таксита.
Но не го направи. И защо? — запита се сега. Защото бе прекалено горда? Защото той щеше да разбере колко млада и неопитна е? Или глупава? Не. Не напусна хотела, защото искаше да бъде с него. Беше пълна лудост. Познаваше го само от няколко часа, но бе напълно запленена.
Сега осъзнаваше, че не си е давала сметка за опасностите, които я застрашават. Опитът й с мъжете не бе достатъчен, беше наивна. И освен това до този момент не бе срещала мъж като Рийд.
Той имаше оправдание. Беше пил, и то доста. Комбинацията от шампанско, уиски и саке сигурно не е никак безобидна. Тя си спомняше, че не вървеше съвсем стабилно, когато тръгнаха и може би затова бе обгърнал раменете й. Дали можеше да шофира в това състояние? Едва ли.
Апартаментът, в който я въведе, бе впечатляващ.
Кафето пристигна след секунди. Явно обслужването бе на високо ниво. Рийд благодари на сервитьора, който си отиде с лека усмивчица. Какво ли си мислеше? Това, което й мина през ума, не й хареса.
— Няма ли да седнеш? — попита Рийд и посочи канапето. Хелън кимна, но седна на един от фотьойлите.
С изненадано изражение той прекоси стаята. Седна на канапето, кръстоса крака.
— Е, няма ли да налееш кафето?
— О! — Изчерви се цялата, защото осъзна, че я бе поканил на канапето, за да е по-близо до масата и да сервира по-лесно. Но бе така объркана, че не се досети. — Сега.
Рийд се настани удобно и сложи ръка на облегалката. Разкопча горните копчета на ризата си и Хелън видя загорялата кожа на гърдите му.
— Захар или сметана? — попита, като седна на крайчето, почти на метър разстояние от него. — Или го обичате черно?
— Ти как мислиш?
— Не зная.
