— Искаш да кажеш, че те е свалял?
Гледаше изумено, но не колкото Виктория, а Хелън нямаше сили дори да се разсмее.
— Не. Вие чувате ли какво говоря? Леля ти мисли, че… аз мога да се намеся в живота му или нещо такова.
— Не говориш сериозно — изкриви устни Джон. — Та той е толкова стар!
Виктория мълчеше. Джон се обърна към нея.
— Ама ти си луда, знаеш ли? Продължаваш да приемаш всяка жена като потенциална опасност. Е, добре, лельо Вий, татко дори и да си намери подходяща съпруга, няма да те изгони. Тъй че си живей спокойно. Той просто се възхищава на хубавите жени. Твоите имоти са абсолютно сигурни.
— Баща ти никога няма да ме изгони — отговори леля му, но Хелън почувства, че критичната точка отмина. — Отивам в галерията — обяви тя и стана, поклащайки се на смешно високите си токчета.
Джон реши да се възползва от това, че са сами, заобиколи масата и седна на рамката на стола.
— Ммм, ухаеш прекрасно — зарови лице в косите й той. Трябваше да го отблъсне, а не знаеше как.
— Още съм гладна — оправда се тя и посегна към филийка хляб, въпреки протеста му.
— И аз — отвърна Джон, — но за теб. Кога ще го разбереш. Ние сме създадени един за друг.
Хелън не отговори. Добре че се появи прислугата. Но рано или късно трябваше да му каже, че нямат общо бъдеще. Ако повторната поява на Рийд в живота й не означаваше нищо за него, то определено променяше чувствата й към сина му.
Вероятно ще трябва да каже истината. Е, не цялата. Не и за Алекса. Може би ще трябва да обясни, че тя и баща му веднъж… какво? Какво да каже? Че са били любовници? Любовници! Думата заседна на гърлото й. Бяха спали заедно, само това. Тук любовта не влизаше в сметката. Но ако признаеше, как ли щеше Джон да реагира? Щеше да си направи грешни изводи и връзки. Които по отношение на нея щяха да бъдат ужасни. Той я познаваше добре. Знаеше, че тя не спи, с когото й падне. А ако съпоставеше датите…
Добре поне, че следващите няколко дни не се налагаше да взема бързо решение. Беше страхливка, знаеше го. Не искаше да мами Джон, който винаги е бил така добър с нея. Но какво друго й оставаше?
И така двамата прекараха няколко чудесни дни. Плуваха, играха тенис в задния двор на къщата. Дори се разходиха с лодката със стъклено дъно и Хелън научи доста за историята на острова.
Нощите бяха по-тежки. Сега, когато спомените от миналото се бяха събудили, в главата й отново и отново се въртяха сцените е Рийд. Колкото повече мислеше, толкова повече обвиняваше себе си. И това бе най-лошото. Беше й лесно да хвърли вината върху него, когато шансовете да го срещне бяха минимални. Но сега видя, че не е чудовището, за което го смята, и не можеше повече да оневинява себе си.
Рийд се върна в сряда вечерта, а Хелън го видя чак в четвъртък сутрин.
Когато слезе за закуска, се чувстваше като престъпник. Нямаше представа как да се държи, а беше убедена, че Виктория ще следи зорко реакциите й.
Но единственият човек на масата бе самата Виктория и Хелън седна с облекчение.
— Къде е Джон? — попита лелята. — Мислех, че ще слезе да види баща си. Особено след като излизахте снощи.
— Аз съм виновна — рече Хелън и си наля кафе. — Исках да танцуваме и мислех, че баща му няма да има нищо против.
Виктория не забеляза смущението й. Явно фактът, че Рийд си е вкъщи, бе най-важен.
— Брат ми не го показва, но сигурно не му е приятно синът му да го търси само когато иска нещо.
— Не мисля, че…
— Джон не ви ли е казал, че парите, които харчи, не са негови? — прекъсна я Виктория. — Не вярвам да се заблуждавате, че печели толкова много. Ако искате да знаете, Рийд плати дори самолетните ви билети!
— Съжалявам. Не знаех.
— Ами, типично за Джон. Пропилява всичко, което спечели, а после иска от баща си.
Появата на прислугата прекъсна разговора. Но й стана неприятно, че Рийд е платил идването й тук.
Поръча си припечени филийки и в този момент той влезе в трапезарията.
— Само кафе — нареди на момичето и поздрави сестра си и Хелън. — Добро утро.
Хелън очакваше да е облечен като за работа, но той бе по шорти и риза с къси ръкави. Следващият поглед й показа, че не изглежда добре и тя си помисли, че сигурно е уморен от пътуването.
— Няма ли да ходиш в банката? — Виктория зададе въпроса, който Хелън сама искаше да зададе. — Мислех, че имаш среща на управителния съвет. Нали затова се върна снощи, вместо тази сутрин.
— Среща на управителния съвет има — отвърна Рийд и седна на другия край. Взе вестника, който лежеше на таблата и погледна заглавията. — Но няма да ходя. Сега може ли да изпия едно кафе?
Докато сестра му наливаше кафето, Хелън си позволи още един бегъл поглед. Изглеждаше някак остарял и тя с учудване откри, че й е още по-мил. Той вдигна очи и срещна нейните. Изглежда прочете оценката и помръкна.
— Добре ли си?
Трябваше й време, за да осъзнае, че пита нея.
— Моля?
— Добре ли си? Нали беше… неразположена?
— О! Да. Добре съм, благодаря. А вие как пътувахте?
— Горе-долу. — И изведнъж попита: — Какво правихте с Джон, докато ме нямаше? Надявам се, че сте разгледали целия остров.
— По-голямата част — потвърди Хелън. — Времето бе чудесно.
— Мислех, че го намирате малко горещо — намеси се Виктория, явно решила, че много дълго е мълчала. — Не сте дори с лек загар.
— Кожата й е много чувствителна — отбеляза Рийд, преди Хелън да успее да измисли нещо. — Знаеш ли, Стайлс бе на летището снощи. Пътуваше за Ню Йорк. Не знаех, че си уредила нещо и там.
Виктория почервеня.
— Не съм. Откъде разбра къде отива? Не вярвам да те е информирал.
— Питах го.
— Защо не ми каза снощи?
— Не се сетих. Ако щеш вярвай, но имах много по-важни проблеми от Лутър Стайлс.
Виктория изсумтя, но не възрази. Хелън довърши закуската си в пълно мълчание.
Дванадесета глава
Джон влезе в трапезарията точно когато Хелън ставаше от масата и тя много се смути, защото понечи да я целуне пред баща си. Усмихната му каза, че ще го види по-късно, излезе от къщата и тръгна към вълнолома. Дори в този ранен час слънцето бе силно и тя бе доволна, че облече дреха с ръкави, които криеха раменете й.
Моторницата бе закотвена на кея. Хелън я побутна с крак. Тя се разклати и й напомни утрото, когато излязоха с Рийд. Не искаше да мисли за него. Ех, защо ли прие поканата му! Той нямаше да се сети коя е, ако не бяха прекарали целия ден заедно.
Камъните под краката й бяха бели. Всичко на Бермудите бе чисто и ярко, помисли си тя. С изключение на мислите й.
Близо до водата растяха дървета и храсти, устойчиви на песъчливата почва и покрити с буйни цветове. Накъдето и да погледнеше имаше цветя. На Алекса щеше да й хареса. Но тя никога нямаше да дойде тук. Не и с майка си. Какво ще прави, когато порасне, бе нещо, което Хелън не се наемаше да предсказва. Отново мисли в нежелана посока! Не можеше да избягва факта, че един ден Алекса ще стане по-настойчива по отношение личността на баща си. Сега всичко бе лесно, но докога щеше да продължава?
Отиде до края на кейчето, седна и се загледа към пролива, когато усети, че не е сама. Той не бе издал никакъв звук, но някакво шесто чувство я накара да обърне глава.
— Къде е Джон? — попита тя, но Рийд само вдигна рамене, от което стана ясно, че е сам. Пулсът й се ускори.
