че Джон го отдаде на неразположението й. Сигурно си мислеше, че не понася морето. Което бе смешно, защото до целувката на Рийд, тя се чувстваше отлично. Отлично ли? Как можеше да се чувства отлично в компанията на Рийд Уайът? Но така си беше.
Поне Сузи, която и да беше тя, си отиде, помисли си с облекчение Хелън. Не би издържала компанията на това момиче, което явно се стремеше да заеме мястото й.
Джон също бе проблем. Не можеше да го избягва и въпреки усилията си, не можеше да се държи с него както преди. Просто вече съществуваше Рийд. Беше тук, между двама им и ако в началото бе само леко уплашена, сега бе изпаднала в истинска паника. Не защото се страхуваше, че той ще разкаже на сина си. Това, което я тревожеше, беше нейното място в ситуацията. Нямаше предвид само събитията отпреди десет години. По-важна бе реакцията й днес следобед. Докато бе под душа, си мислеше какво ли щеше да стане, ако я бе целунал отново!
— Ще излезем ли след вечеря?
Въпросът на Джон я върна в настоящето и тя се помъчи да не се издаде. Защото си мислеше колко хубаво би било да бъде под душа с Рийд! Чак ръцете й се изпотиха.
— Ами… Много съм изморена. Най-добре да си легна.
— Както искаш — съгласи се Джон, но я погледна учудено.
— Май след посещението ви снощи в галерията нямате повече желание за забавления — заяде се Виктория и Хелън за пръв път се почувства благодарна за намесата й. Подаде на Джон тема за разговор.
— Нали искаше широко обществено отразяване на събитието? Е, благодарение на мен, го получи.
— Не и от този род, благодаря — не спираше лелята.
— Я не ме критикувай! Защо мислиш, че съм провалил твоето парти? Нямаше ли Лутър успех? Чух, че се влачиш след него като…
— Джон!
— Как смееш!
Двете с Виктория извикаха едновременно, но той не им обърна никакво внимание.
— И докато сме на темата — продължи, — защо мислиш, че можеш да не ме пуснеш на откриването? Галерията може да е твоя, но татко я финансира, а аз съм му син.
— Съмнявам се понякога — безпощадно подхвърли Виктория. Хелън искаше да потъне в земята. Не бе свикнала на подобен род отношения.
— Да, но съм негов син — отвърна студено Джон. — И тази къща е моя. Един ден ще ми принадлежи. Не на теб! — Той смачка салфетката, бутна стола си и излезе от стаята.
— За голямо съжаление — промърмори Виктория.
Хелън предполагаше, че Виктория няма да й прости затова, че присъства на унижението й, но нямаше как да се измъкне. Настъпи тишина, докато неочаквано лелята проговори:
— Много сте бледа. Сигурна ли сте, че сте добре? Разбрах, че сте била болна.
Ето едно добро оправдание, помисли си Хелън. Можеше да потвърди и да си иде. Защо не — още повече, че каквото й да се случеше тази нощ, след две седмици щеше да бъде забравено и семейство Уайът щяха да бъдат само спомен.
— Не съм бременна, ако за това намеквате. За ваше сведение, бременността не предизвиква следобедно неразположение.
— Не ме учете! Знам всичко за бременността. Нали имах снаха!
— Извинете — въздъхна Хелън. Не искаше да спори със сестрата на Рийд. — Просто днес следобед ми стана лошо. Хвана ме морска болест.
— Аха. — За пръв път лелята я погледна със съчувствие. — И аз не обичам лодките. Особено малките. Веднъж пътувах до Карибските острови, но е кораб и бе чудесно. Обаче яхти и лодки — о, не!
Изведнъж сякаш осъзна с кого говори и настроението й рязко се промени.
— Бяхте с Рийд, така ли? А къде беше Джон?
— Той имаше главоболие. Рийд бе така любезен да ме покани.
— Хм! — Ноздрите на Виктория трепнаха леко, когато спомена името на Джон, но когато чу името на брат си, цялата настръхна. — Той е много любезен човек, моят брат. И щедър. Понякога прекалено.
Хелън не бе сигурна за какво говори, но се изкушаваше да попита дали и галерията влиза в това число.
— Не е необходимо да ви казвам да не добивате грешно впечатление за него — продължи Виктория по- агресивно. — Искам да кажа, че след като се разделиха с Даяна, имаше много жени, които се хвърляха на шията му, но всичко бе напразно.
— За какво намеквате? — настръхна Хелън. Беше решила да не се поддава на провокации, но тази жена бе ужасна.
— За нищо. Господи, та нали сте… приятелка на Джон. Просто си говорим. Не мога да разбера защо всички тази вечер са така раздразнителни? — вдигна очи към тавана Виктория.
Искаше да й каже, че виновната е тя. Начинът й на водене на разговор би изкарал извън кожата дори светец. Но отново се въздържа. Това нищо нямаше да промени.
Хелън се извини и напусна всекидневната. Не знаеше къде е Джон и не я интересуваше. Мечтаеше да остане сама. Заспа веднага, но сънува кошмари. Най-страшният бе, че Рийд взема Алекса. Събуди се цялата в пот. Той не можеше да направи това!
Разбира се, имаше и други сънища. Сънища, в които бяха отново заедно и се целуваха, и се любеха.
Събуди се много рано и излезе на балкона, като се чудеше как ще издържи още девет дни.
Но Рийд разреши въпроса по най-лесния начин. Когато слезе за закуска, той не бе в трапезарията и Джон и каза, че е заминал.
— Взе ранния самолет за Атланта — добави, без да знае, че успокоява страховете й, задето не е отлетял за Лондон. — Някаква среща на управителния съвет, както каза леля Вий. Ще се върне утре или вдругиден. А сега седни, за Бога! Не съм те виждал от вечеря.
— Искаш да кажеш, че не дойде с теб в града? — попита изненадано Виктория и Хелън се сви на стола от страх да не започнат нов спор.
— Излязох сам — отвърна с пълна уста Джон. — Някакви възражения?
— Върна се много късно — отбеляза лелята. — Всъщност това не ме засяга. Та какво смятате да правите днес?
— Не знам. — Джон погледна Хелън. — Ти какво искаш да правим, скъпа? Да излезем с велосипеди? Или да отидем на плаж?
— Според мен, тъй като… Хелън… — Виктория със запъване произнесе името й — не се чувстваше добре вчера, ще е по-разумно да не се излага на слънце. Всъщност мисля, че климатът тук не й понася.
Така си мислиш! — рече си цинично Хелън. Нищо не бе се променило. За миг си бе въобразила, че Виктория е променила отношението си към нея. Глупости! Просто я използваше, за да се заяде с Джон.
— Напротив, климатът ми харесва. И ми се иска да излезем с велосипеди. Да отидем до Хамилтън. Беше споменал за някаква лодка с остъклено дъно, която можем да наемем?
— Мислех, че не си падаш по лодките? Поне след вчерашното ти преживяване.
— Това бе различно — започна да обяснява Хелън, когато Виктория се намеси.
— Баща ти каза, че нещо я разстроило.
— За какво става дума? — попита Джон. — О, Господи, само да не е поредният му опит да ме очерни!
— Не, разбира се. Просто не се чувствах добре.
— Сигурна ли си?
— Да. Джон, баща ти е… очарователен. — Думата заседна на гърлото й. Стана й смешно, че трябва да обяснява на Джон какъв е баща му. Поколеба се за миг и добави бързо: — Леля ти се страхува, че имам грешни впечатления за него. Всъщност някои жени може и да имат.
— Не те разбирам.
— Нали ми предложи да ме забавлява, докато ти страдаше от главоболие.
Джон се намръщи.
