можа да прояви такава глупост!
— Моля да ме извиниш — рече той, но гласът му бе загубил топлотата, с която обикновено се обръщаше към нея — Говорих, без да се замисля. Младите хора днес. — Вдигна рамене. — Човек не бива да си въобразява нищо.
Тя сведе глава.
— Аз също се извинявам — продума и срещна студения му поглед. — Не исках да бъда… груба.
— Така ли? — По всичко личеше, че не прие извинението й. — Извинявай, но се държа точно така. Всъщност исках да кажа, че откакто си тук, търсиш подобна възможност.
Хелън поруменя и беше сигурна, че изглежда още по-виновна, отколкото е.
— Моля, простете ми! — повтори, но той отново не прие извиненията.
— Нали чу какво казах? Ти криеш нещо. По неизвестни причини. Избягваш ме. Не знам защо. Но се заклевам, че ще разбера!
— Грешите…
— Убеди ме!
— В какво? — загледа го удивено тя.
— Убеди ме! — повтори той, заобиколи масата и я хвана за раменете. — Кажи, че не ме отбягваш, че искаш да говориш с мен. Кажи, че не ме приемаш като някаква особена форма на живот.
Беше много близо и тя чувстваше как тънки струйки пот се стичат по гърба й. А той продължаваше да я гледа. Очите му бяха сиви. Като на Алекса! Но сега изглеждаха почти черни и устата й пресъхна, защото осъзна в каква опасна ситуация е попаднала.
— Съжалявам, ако сте решили, че съм неблагодарна — промълви, но изражението му не се промени.
— Кой говори за благодарност? Искам да знам какво те тревожи. Какво съм казал, по дяволите? Какво съм направил?
Хелън се насили да се усмихне.
— Господин Уайът, нямам представа защо сте останали с това погрешно впечатление. Снощи си мислех, че се разбираме чудесно. Беше ми толкова приятно, когато ми показахте изложбата и дори простих на Джон, задето ме използва като извинение.
— Снощи беше изключение — въздъхна Рийд. — И ти много добре го знаеш.
— Нима? — невинно попита Хелън, а той свъси вежди.
— Знаеш ли, приличаш ми на някого. Но не мога да си спомня на кого.
— Аз ли? — Едва успя да потисне трепета в гласа си тя. — Дано да е някой, когото харесвате.
— Не помня. Първото доказателство, че остарявам.
— Не сте стар.
— Няма нужда от лъжи.
Стомахът й се сви на топка.
— Не лъжа.
— Добре, добре — съгласи се Рийд и устните му се извиха в усмивка. — Да говорим за друго. Например какво мислиш да правиш днес? И дали предложението да прекараш няколко часа на яхтата ще ти хареса?
В този момент се появи една прислужница и Хелън едва успя да си поръча препечени филийки.
— Яхта ли? — повтори тя, след като отпи от портокаловия сок, обхванала чашата с две ръце. — Вие имате яхта?
— Джон не ти ли е казал? Последния път, когато я взе, се обърна.
Хелън се съсредоточи върху сока, за да избегне погледа му.
— Не е споменавал. Вие запален ветроходец ли сте, господин Уайът?
— Обичам да карам от време на време — отговори той и си наля кафе. — И струва ми се, помолих те да ме наричаш Рийд. Или пак сбърках?
Тя поклати глава и отклони очи.
— Аз… — Беше ядосана, че отново я обърка. — Вие сте бащата на Джон. И освен това… ние не се познаваме.
— Така е — искрено рече той и това донякъде я успокои. — Но не е необходимо да сме толкова официални. Защо не опитаме да бъдем приятели?
Хелън се насили да се усмихне. Добре, че сервираха препечените филийки и за няколко минути бе заета със закуската. Въпреки това едва преглъщаше. Все едно, че си бе поръчала твърдо сварени яйца. С тях сигурно щеше да й бъде по-лесно.
— Разкажи ми за дъщеря си — каза неочаквано Рийд и тя едва не подскочи. Вместо да чете „Файненшъл таймс“, както обикновено, мъжът се бе облегнал назад и я наблюдаваше с интерес. О, Господи, къде беше Джон? Последното нещо, което искаше да обсъжда с баща му, бе Алекса!
— Няма нищо за разказване — промърмори с пълна уста. Обърна глава и се опита да смени темата. — Щастлив сте, че живеете тук. Всеки ден се наслаждавате на прекрасната гледка!
— Казва се Алекса, нали? — продължи Рийд, без да погледне морето.
В този момент се появи Джон. Облекчението й бе повече от очевидно. Едва не скочи да го прегърне. Младежът тежко се отпусна на стола и обхвана главата си.
— Имаш ли аспирин, татко? Измъчва ме ужасно главоболие!
— Намира се. За подобни случаи — отвърна баща му. — Почакай минутка. Ще попитам Лаура.
Излезе от стаята, а Хелън стана и отиде при Джон.
— Какво има? — попита тя и леко разтри врата му. — Много шампанско ли пи?
— Прекалено. Чувствам се като пребит.
— Ама че работа! Мога ли да ти помогна?
— Чувал съм, че сексът помагал в такива случаи.
— Ти си непоправим! — перна го по носа Хелън. Той я привлече към себе си. В този момент се върна Рийд. Ако бе забелязал малката сценка, разиграла се в негово отсъствие, с нищо не издаде това.
— Вземи. — Подаде няколко таблетки на сина си. — Майката на Лаура казва, че помагат.
— Майката на Лаура е вещица — обяви намусено Джон, но ги изпи.
— Освен това каза да си легнеш, за да ти подействат.
— А Хелън?
— Какво общо има тук Хелън? Аз ще се погрижа за нея — изпревари я Рийд. — Това ще бъде добра възможност да се опознаем. Нали?
— Ами… да… добре — неуверено се усмихна младата жена. — Наистина, по-добре е да си легнеш — обърна се тя към Джон.
— Ако си сигурна, че няма да се сърдиш…
— Всичко е наред — намеси се баща му и го побутна към вратата. — Върви! Ще се видим по-късно! — И излезе да го придружи.
Джон й хвърли измъчен поглед, но беше очевидно, че се радва на възможността да си легне. Което бе чудесно за него, но не и за нея. Какво щеше да прави сама с Рийд през следващите няколко часа? Колкото по-малко време прекарваха заедно, толкова по-добре.
Тя отпи от кафето. Дано му се обади някой с неотложен ангажимент! Но той унищожи всичките й надежди, като се върна в трапезарията и заяви:
— Изглежда само ние двамата ще ходим на разходка. Ще те чакам на пристана.
Шеста глава
Хелън, разбира се, възрази. Каза, че не е необходимо да се чувства ангажиран с нея, че не може да отнема от времето му и освен това има да свърши разни неща. Беше безсмислено.
— Ти ще бъдеш екипаж — рече Рийд, а когато му обясни, че никога не се е качвала на яхта, отвърна, че няма нищо трудно.
— Значи затова Джон се е обърнал — подхвърли тя.
— Не беше с тази яхта. Освен това нали аз ще бъда с теб. — Замълча за миг, после продължи: — Вземи
