някакъв футболист, когото бе срещнала при поредното си посещение в Щатите, Рийд почувства облекчение.
Въздъхна, като шофираше внимателно между туристите, слезли от кораба, току-що акостирал на кея. Градът имаше дълбоководно пристанище, така че пътническите кораби спираха направо в центъра.
Мисълта за туристите му напомни за посещението на Джон. Не беше го виждал от шест месеца. Чувстваше отговорност към момчето. Всъщност Джон не беше момче. Беше на двайсет и две, с година по- възрастен от него самия, когато се ожени за майка му. През последните четири години живееше в Англия и беше соло китарист в една рок група на име „Куки Форчън“.
Виктория много се разтревожи, когато Джон напусна училище и обяви решението си да опита късмета си в поп музиката. Идеята синът на Рийд да стане рок музикант я изпълваше с възмущение.
Всъщност Джон доказа, че е добър в жанра и макар да не се придържаше много към стила на средата, на която принадлежеше, предпочиташе да живее в Англия. Виждаше баща си рядко. Толкова, колкото да го убеди, че сумите, които му отпуска, не отиват на вятъра. Рийд се самообвиняваше за безцеремонното отношение на Джон към живота и тъй като нямаше за какво и за кого да харчи парите си, защо да не ги дава на сина си!
Когато обаче Джон идваше на острова, спокойният ход на дните се нарушаваше. Младежът можеше да скъса нервите на всеки също като майка си. Беше сприхав, избухлив, нетактичен и можеше да обиди човек до сълзи. В същото време беше чаровен.
Самолетът на „Бритиш Еъруейз“ от Лондон излетя в единайсет и петдесет и след шест часа полет все още бе над Атлантическия океан. Под крилете му се разстилаше синята вода, нашарена тук-там с малки тъмни петънца. Джон й каза, че са част от сто и петдесетте острова, образуващи Бермудския архипелаг. Имаше още стотици необитаеми атоли. Колко чудно, че в днешния пренаселен свят все още съществуват девствени кътчета!
След като сервираха обяда и пуснаха щорите, Джон заспа. Филмът не бе интересен и Хелън се надяваше също да поспи. Но не можа. В края на краищата беше вълнуващо преживяване! Никога не бе летяла толкова далеч, никога не бе канена да посети дома на приятеля си. Поточно на баща му, солиден бизнесмен, който отгоре на всичко бе и финансова акула. Дано да я хареса! Джон бе такъв тип, че тя не можеше да си представи що за птица е баща му.
Освен това съществуваше Алекса. И друг път се бе случвало да оставя дъщеря си при родителите си, но никога за толкова дълго. Работата й като секретарка на главния директор на голяма фирма често я принуждаваше да отсъства — в Париж, Мюнхен или Брюксел. Алекса бе свикнала да стои при баба и дядо в Чизуик. Тя бе весело дете, умно и уравновесено и фактът, че не познаваше баща си не я безпокоеше. Въпреки това Хелън знаеше, че Алекса ще й липсва. Между тях съществуваше особена близост, макар да бяха заедно само вечер. Може би затова имаше толкова малко мъже в живота й, помисли си тъжно младата жена. Тези, които бяха готови да приемат хубавото деветгодишно момиченце, обикновено бяха непоносимо досадни.
Джон бе изключение, вероятно защото бе по-млад и беше музикант. Не беше истинска рок звезда. Групата, в която свиреше, не бе от такава величина. Но въпреки това си имаше почитатели. Може би щеше да бъде на друго мнение, ако бе ходила на някои концерти, преди да го срещне. Случи се обаче така, че докато седеше в бара на мюнхенския хотел и чакаше шефа си да се върне, един хубав тъмнокос младеж с джинси и кожено яке се настани до нея. Тя избягваше разговори с непознати, особено в чуждестранни барове. Но когато посегна да вдигне падналата си чанта, главите им се удариха, защото той също се бе навел.
— О, извинете… — започна Джон, след което повтори извинението си на развален немски.
— Няма нищо. Англичанка съм — прекъсна го Хелън и двамата се разсмяха. Това разчупи леда.
За нейна изненада той се оказа приятен събеседник и докато шефът й се появи, помежду им се зароди симпатия. В някои отношения изглеждаше по-възрастен, а в други — младостта му я караше да бъде снизходителна. Напомняше й някого, но не можеше да си спомни кого. И от самото начало беше ясно, че ще се видят отново. Така и стана. Въпреки ангажиментите му в Германия, двамата се видяха няколко пъти през следващите месеци и Хелън го покани, за да го запознае с Алекса. Беше му казала, че е самотна майка. За разлика от другите мъже, Джон не се поколеба да бъде представен на любопитното момиченце и от първия миг двамата станаха приятели. За това помогна и славата му на рок звезда, което издигна Алекса изключително високо в очите на съученичките й. Но Джон и Алекса действително се харесваха. Обичаха еднакви неща, имаха еднакво чувство за хумор и Хелън често си мислеше, че дъщеря й го приема като по- голям брат.
Това бе добре за връзката й с него. Нямаше напрежение, нямаше ревност, когато бяха заедно. За пръв път в живота си бе с мъж, който се отнасяше прекрасно към дъщеря й. Но всъщност това ли определяше отношенията им, или наистина имаше по-дълбоки чувства към Джон? Този проблем все още не бе разрешила.
Знаеше, че е напуснал дома си. Чудеше се дали се разбира с баща си. Джон й бе казал, че начинът му на живот предизвиква напрежение в семейството. Особено у леля му, която гледала на кариерата му като на разхищение на музикалния му талант.
— Леля Вий ще ме хареса само ако свиря на класическа китара — бе казал веднъж.
Въпреки това причината, която я караше да бъде неспокойна, не беше лелята. Баща му бе големият проблем. Как ли щеше да приеме факта, че е по-възрастна от Джон и има деветгодишна дъщеря!
Втора глава
Хелън не знаеше как изглежда лелята на Джон, но беше сигурна, че представата й едва ли ще отговаря на истината. Всъщност какво можеше да очаква от жена на средна възраст, посветила живота си на брат си. Може би беше съсухрена вещица или розово бузеста лелка. Струваше й се, че тези два образа най ще подхождат на Виктория Робъртс, но когато я видя разбра, че дълбоко се е лъгала.
Не беше нито съсухрена, нито лелка. Напротив, въпреки че тежеше повече от необходимото, лелята на Джон изглеждаше особено екзотично. Поклащаше се върху неимоверно високите си токчета като тропическо цвете. Хелън се съмняваше, че човек може да върви с подобни обувки, но лелята не бе много висока и явно смяташе, че тези няколко сантиметри са й необходими. Бе облечена с ефирна рокля на яркожълти цветя и широкопола сламена шапка с панделка, която се развяваше като бойно знаме.
Без да знае, че това е лелята на Джон, Хелън загледа тази колоритна особа, която привличаше вниманието на всички. А щом я зърна, Джон подсвирна пронизително.
— Кралица Виктория! — извика той, хвърли куфарите, вдигна я и я завъртя във въздуха. — Дошла си да ни посрещнеш? Това е чудесно! Не предполагах, че толкова искаш да ме видиш.
— Не искам — отговори пълната жена и Хелън се почувства неудобно. — Пусни ме, Джонатан! Ще ми развалиш прическата. Всъщност баща ти ме помоли да дойда. Има много срещи и за разлика от мен, смята, че някой трябва да посрещне теб и… приятелката ти.
Тръпки полазиха по гърба на Хелън заради начина, по който жената произнесе думата „приятелка“, но Джон явно не се притесняваше от нищо.
— Ако не знаех, че съм любимият ти племенник, щях да се засегна до смърт, лельо Вий — каза той и я пусна на земята. — Но ти само се заяждаш. Да ти представя Хелън.
— Не ме наричай лельо Вий — измърмори намусено Виктория и като оправи с една ръка шапката си, надменно подаде другата, пъхната в бяла ръкавица. Хелън имаше чувството, че я представят на кралска особа.
— Госпожице Робъртс — продума тихо, като се надяваше, че джинсите й не са много измачкани. — Благодаря за поканата.
— Робъртс ли? — повтори като ехо лелята. — Казвам се Уайът.
Хелън се обърка.
— Но аз мислех… — Да не би Джон да се беше пошегувал, когато й каза, че леля му не е омъжена?
— Вината е моя — обади се той. — Забравих да ти кажа, че името ми е Джонатан Робъртс Уайът.
Уайът! Трябваше да събере всичките си сили, за да не припадне. Винаги, когато чуеше това име, я
