— Значи не ти харесва. Слушай, не ме обвинявай. Тук съм се родил, но не съм избирал мястото. Твоят апартамент ми харесва повече от тази къща.
— Не бъди снизходителен. — Хелън се обърна и погледна отново двореца сред палмите. Нищо чудно, че Виктория Уайът защитава така яростно положението си. Естествено е да парира всеки опит, който би заплашил собствеността й.
— Не ви ли харесва, госпожице Колдуел? — попита Виктория и в гласа й Хелън усети задоволство.
— Напротив — отвърна и за пръв път разбра раздразнението, което изпитва Джон към леля си. — От това, което виждам, съм сигурна, че е прекрасна. А там е океанът, нали?
— Това е проливът — каза Виктория, като посочи синьо-зелената вода, която се блъскаше в скалите под къщата. — Знаете какво е пролив, нали?
— Да — отвърна кратко Хелън. Джон й бе разказал, че проливът свързва пристанището на Хамилтън със съседните острови.
Беше напрегната. Каква щеше да бъде тази почивка, ако не можеше да се отпусне!
През отворената врата се виждаше хладния, потънал в сенки хол. Старинен китайски килим лежеше върху под от дървени плочки. Високите керамични вази бяха пълни с прекрасни цветя. На тавана се въртеше огромен вентилатор.
— Добре ли си? — попита Джон. Въпросът едва достигна до съзнанието й.
— Мисля, че да. — Позволи му да я притегли към себе си и в този момент от сенките се отдели мъж и се отправи към тримата.
В първия миг Хелън помисли, че е прислуга. В края на краищата, каза си тя, беше дошла на гости на Джон. Не беше натрапница. Каквото и отношение да имаше лелята, това беше къщата на Джон.
Но мъжът не беше прислужник. Усети го по походката му. Носеше шорти и бяла риза. Кожата му бе загоряла, но произходът му не можеше да бъде поставен под съмнение. Беше висок с атлетично телосложение. Все още не можеше да види лицето му.
— Татко! — извика Джон и пусна Хелън, за да поздрави баща си. — Радвам се да те видя! Вий каза, че имаш срещи.
— Имах — отвърна баща му, но Хелън вече нито чуваше, нито виждаше. Хвана се за покрива на колата, като си повтаряше, че е станала нелепа грешка. Неочакваната поява на бащата на Джон не бе причина да загуби контрол. В края на краищата, беше се справила, когато бе бременна и само на шестнайсет години. Беше се справила с положението си на самотна майка. Беше се справила с вечерното училище, когато Алекса беше бебе, а тя ходеше на работа през деня.
Не. Въпреки изненадата, която можеше да изпита при първата среща е бащата на Джон, тя можеше да се справи. Той беше просто мъж, а тя умееше да се справя с мъжете. Но това, за което не бе подготвена, и което изсмукваше силите й, бе да се срещне лице в лице с мъжа, когото не бе виждала цели десет години. Господи! Не може да бъде! Та това е Рийд Уайът, повтаряше си Хелън. И какво ще стане, когато я познае? Как ще се измъкне от тази каша?
Трета глава
Няколко часа по-късно Хелън излезе на балкона и си пое дълбоко дъх. От двете страни имаше стени, така че не можеха да я видят. Слънцето слизаше към океана и заливаше със златна жарава островите, но въздухът не бе горещ.
Стаята й бе на първия етаж и непосредствено под прозореца огромен цъфнал храст разпростираше уханни клонки. Зелени поляни слизаха към вълнолома, където вълните се блъскаха в каменните стени. Извън залива стояха на котва яхти и малки корабчета, а светлинките им проблясваха на фона на притъмняващото небе. А още по-далеч се виждаха букетите светлини на Хамилтън и огромния осветен кораб в пристанището.
Беше невероятно красиво, но Хелън не бе в състояние да се наслади на гледката. Все още бе вцепенена и в плен на мислите си.
Имаше шанс да се справи със ситуацията. Колкото по-дълго запазеше самообладание, толкова по-добре. В първия миг загуби напълно контрол. Но бързо се опомни. И ако не изпаднеше в истерия, може би нямаше от какво да се страхува.
Защото Рийд Уайът не я позна!
Изглеждаше невероятно, но той дори не мигна, когато Джон я представи. Беше внимателен, учтив, приятелски настроен и цялото му поведение бе в пълно противоречие с враждебността на сестра му.
Хелън разкърши рамене и усети мускулите си стегнати. Как намери сили да стисне ръката на Рийд Уайът, без да изсипе поток от обвинения! Когато Джон я поведе, за да я представи на баща си, искаше й се да избяга, да потъне в земята, но преглътна паниката и се остави огънят да я погълне. Не се случи нищо. Освен че трепереше като лист и цялата бе мокра от пот. Рийд пое ръката й и тя очакваше да се отдръпне, изненадан от влажността й, но той само попита дали се чувства добре. Чу се да казва нещо за мигрена, което веднага събуди съчувствието на всички. Това бе грешка, даде си сметка по-късно Хелън. Вместо да запази студено, хладнокръвно спокойствие и да се преструва, че не го познава, както направи той, тя привлече вниманието им и само язвителните забележки на Виктория я спасиха.
— Не е бременна, нали? — чу шепота на лелята в ухото на Джон. Не чу отговора, но усети леденият тон на бащата, който каза на сестра си да млъкне.
Рийд Уайът бе мъж с характер. Знаеше го много добре, нали го бе изпитала на гърба си. Дали това бе причината съпругата му да го напусне? Може би вината не бе нейна? Може би той бе споделял не едно легло?
Хелън въздъхна. Какво значение имаше всичко това сега? Старата история на Рийд и съпругата му не беше нейна работа. Това, което я притесняваше, бе невероятното положение, в което бе попаднала. И накъдето и да се обърнеше, не виждаше изход.
Все пак, помисли си с насмешка, точно Рийд й помогна да се измъкне. След като влязоха в къщата, той нареди да й покажат стаята и да й донесат чай и аспирин.
— Предлагам ви да поспите — каза, докато Джон безпомощно стоеше и пристъпяше от крак на крак. — Тук вечеряме късно, така че имате време за почивка. И ако не се чувствате добре, не се безпокойте. Няма да се обидим.
Джон я придружи.
— Защо не ми каза, че те измъчва мигрена? — попита той. — Щях да забраня на Вий да ти задава въпроси. Любопитна стара драконка! Само защото татко й позволява някои неща, си мисли, че може да си пъха носа навсякъде.
— Всичко е наред.
Висок чернокож мъж внесе багажа, последван от смугла азиатка с табла с чай. Това бе знак за Джон, че трябва да си върви и той излезе заедно е прислугата.
Хелън, разбира се, не заспа. Беше невъзможно да се отпусне. Трябваше да реши какво да прави. Как можеше да остане тук и да приеме гостоприемството на човека, когото не искаше да вижда! И освен това, как ще избягва въпросите, на които не желаеше да отговаря!
Но, мили Боже, какво да направи, когато мъжът, който бе баща на детето й, дори не я позна! Разбира се, бяха минали десет години и тя сигурно се бе променила. Но не чак толкова! Тя самата никога нямаше да забрави неговото лице!
Значи онази история не е означавала нищо за него. През онази нощ тя загуби много повече от девствеността си. Тогава зачена дъщеря си, която се роди девет месеца по-късно, без Рийд Уайът изобщо да разбере. Ето защо Джон й бе напомнял за някого. За Алекса, разбира се. Нали бяха брат и сестра!
Хелън въздъхна. Стегна краищата на хавлията, увита като саронг около стройното й тяло и се взря в океана. Вече беше почти тъмно. На сребърно сивия хоризонт проблясваха първите звезди. Въздухът бе мек, галеше кожата като перце и подканяше към забавления. Нали дойде тук да се забавлява, в края на краищата. Една екзотична ваканция! Каква ирония!
Какво да правя, безпомощно се запита тя. Би могла да разговаря с Рийд за незначителни неща, но той сигурно щеше да се заинтересува що за момиче е довел синът му. А тя така необмислено спомена за Алекса! Сега бе невъзможно да скрие съществуването й.
