заливаше вълна от паника. Няма значение колко години бяха минали от онази нощ, все още чувстваше трепет и вълнение.
— Да, Уайът — повтори Джон, като я наблюдаваше. — Да не ти е лошо? Много си бледа.
— Сигурно е от топлината — намеси се Виктория. — Това ли е целият ви багаж? Кажи на носача да го сложи в колата!
Колата се оказа огромна лимузина с климатична инсталация и шофьор. Лелята се настани на предната седалка, а Хелън и Джон седнаха отзад.
Докато нареждаха багажа, Хелън успя да възвърне самообладанието си и когато Виктория я попита как намира острова, тя отговори, че е очарователен.
Наистина беше така. Докато пътуваха, зърна синьо-зелените води на океана, толкова прозрачни, че се виждаше дъното. Вълните се блъскаха в скалите и хвърляха бели пръски. Пътят се виеше сред цъфнали храсти и дървета, следваше очертанията на брега. Имаше къщи и църкви, които й напомняха Англия, и мънички вълноломи и кейове, където се полюшваха лодки, моторници и яхти.
— Живеете в Лондон, надявам се — каза Виктория и Джон направи гримаса. — И вие ли сте… в музикалния бизнес, госпожице…
— Казва се Хелън Колдуел и не е в музикалния бизнес — отвърна Джон, като пъхна цигара в устата си. — Поне не директно. Всъщност е танцьорка в стриптийз клуб. Имаш ли кибрит?
По лицето на лелята се четеше обида. Хелън реши да сложи край на грубата шега.
— Всъщност — тя използва думите на Джон — работя като секретар асистент на директора на голяма фирма, госпожице Уайът. — Насили се да произнесе името, без да трепне. — Живея в Лондон, в Хамърсмит. Недалеч от Ърл Корт, ако го знаете.
— Разбира се, че го знам — отвърна Виктория надменно. — Познавам прекрасно Лондон. Имам много добри контакти с галериите там.
— Така ли? — За миг Хелън се обърка и Джон използва случая да се намеси в разговора.
— Леля ми е ангел. Играе ролята на добрата фея за не успели художници.
— На истински художници, Джонатан — натърти Виктория, — и не съм никакъв ангел. Правя само каквото мога, когато открия истинския талант.
— Сигурно сте щастлива да живеете тук — рече Хелън и си помисли, че срещата й с враждебната леля на Джон не е най-добрият начин за започване на ваканцията. Но като видя погледа, който й отправи Виктория, разбра, че пак казала нещо неподходящо.
— Какво искате да кажете? Защо да не живея тук?
— Хелън не искаше да те обиди, Вий. Просто смята, че е цяло щастие да живееш в толкова красиво място. Което е самата истина. Не си ли съгласна?
— О, да, да. Ако това искате да кажете… Напоследък съм малко изморена. Имах много работа покрай галерията и… да не говорим за грижите по баща ти.
— Как е той? Всичко наред ли е? Беше споменал, че ще откриваш собствена галерия. Предполагам, че има пръст в тази работа, нали? Каквото иска Тори, тя си го получава!
За миг Хелън не разбра за кого говори, но сетне направи връзка — Вий, Виктория, Тори. Ставаше дума все за лелята, която седеше на предната седалка като глътнала бастун и гледаше сърдито.
— Нямаш право да говориш така, Джонатан — рече сухо тя. — Сигурна съм, че получаваш всичко, което пожелаеш. Колкото до баща ти, той е добре. Работи много, както винаги. Нещо, за което ти нямаш никаква представа.
— Имаш предвид правенето на пари — отбеляза Джон. — Но това е истинско щастие за всички ни! За теб, за мен и за новата ти галерия.
Хелън въздъхна и отблъсна ръката му от раменете си. Не беше го виждала такъв и тонът му не й харесваше.
— Не мога да се нагледам на водата — каза тя и се наведе напред. Синьото преливаше в тюркоазно, а тъмните скали и розови плажове образуваха нереално красива картина.
— Да, хубаво е — съгласи се Виктория. — Ние много обичаме острова. Не мога да си представя да живея другаде.
— Винаги ли сте живели тук? — попита учтиво Хелън.
— С малки изключения. Върнах се преди десет години… когато бракът на брат ми се провали. Той имаше нужда от някого, който да се грижи за него и бях щастлива, че това съм аз.
Преди десет години! Хелън едва скри тъжната си усмивка. Преди десет години и тя бе имала тежки времена. Тогава срещна бащата на Алекса.
Наближиха Хамилтън. Пътните знаци показваха, че остават няколко километра, но преди да стигнат центъра, завиха по крайбрежната улица.
— О! — не сдържа възклицанието си Хелън. Очакваше да срещне екзотика, но не бе подготвена за такава прелест. Нищо чудно, че Виктория бе решила да се върне. Това място бе незабравимо!
— Харесва ли ти? — попита Джон.
— Има ли някой, на когото да не харесва? Алекса ще бъде във възторг — добави замечтано и се сепна, защото Виктория едва не подскочи.
— Алекса ли? Коя е тя? Сестра ти?
— Алекса е дъщеря й — обясни на леля си Джон и Хелън забеляза как жената пресмята възможно ли е да е негово дете. Трябваше да бъде по-внимателна! Трябваше да запази Алекса в тайна. Сега ще се наложи да обяснява, а не беше убедена, че Виктория Уайът ще я разбере. Още по-малко да одобри.
— Вие имате дъщеря, госпожице… Колдуел? — попита накрая лелята и облиза устните си в очакване. Джон въздъхна.
— Наричай я Хелън, за Бога! Да, има дъщеря на девет години. Така че аз не съм бащата, колкото и да те разочарова това!
Лицето на Виктория пламна.
— Джонатан, не мисля, че…
— Уточнихме нещата — прекъсна я той. — Алекса е отговорност на Хелън, не наша. Макар че щеше да ми бъде приятно, ако беше моя.
Хелън си помисли, че трябва да е благодарна на Джон за обяснението, но все пак предпочиташе да го направи по-тактично. Беше ясно, че сега Виктория пресмята. И не бе необходимо да си гениален математик, за да направиш сметка, че или е била на тринайсет години, когато е родила дъщеря си, или е по-възрастна от Джонатан.
За щастие, пътуването им бе към края си. Колата сви от главния път по тясна крайбрежна алея. Някакъв инстинкт я предупреждаваше, че престоят й няма да бъде толкова приятен, колкото си мислеше.
За разлика от Джон, Хелън реши, че характерът на Виктория Уайът не отговаря на външността й. Тя изглеждаше лекомислена и малко глупава, но беше проницателна и хитра. Бе успяла да ръководи домакинството на брат си, без да позволи чужда намеса и това само по себе си бе постижение. Бащата на Джон е бил млад и е могъл да се ожени повторно. Но не бе го сторил. Хелън не знаеше причините за развода. Но бе сигурна, че Виктория Уайът е направила всичко възможно да не допусне друга жена в къщата.
Всъщност защо правеше заключения за семейство Уайът, ядоса се Хелън. Лелята зададе няколко въпроса, а тя взе, че си въобрази кой знае какво. Е, Виктория бе арогантна и неприятно любопитна, но какво от това? Не бе дошла да съди близките на Джон. Най-неотложният проблем бе да реши дали чувствата, които изпитва към него, са достатъчно силни за по-сериозна връзка. Харесваше го. И ако идеята за сляпа страст, която може да я сполети на зрели години, не бе най-подходящото обяснение, то можеше да се надява на искрено приятелство и привързаност.
Колата зави и зад буйните храсти се показа къщата. Гроздове екзотични цветя скриваха част от верандата, но белият покрив се открояваше над алените цветове и загатваше за огромна сграда. Хелън бе впечатлена и стресната. Макар държането на Виктория Уайът да я предупреди, не бе очаквала, че ще попадне в дома на милионер. Джон винаги бе изглеждал така… обикновен!
— Добре дошла в Палмър Саунд — рече той, но почувства инстинктивното й отдръпване. — Хей, не ти ли харесва?
— А ти какво очакваш? — попита малко сопнато тя.
