— Хелън! — повтори Рийд и страховете й се потвърдиха. — Може ли да вляза? Искам да говоря с теб.
Да, наистина беше той. Защо бе дошъл? Сигурно бе открил истината за Алекса!
— Хелън, за Бога, ще отговориш ли?
Гласът му вече звучеше сърдито. И ядосано. Но ако не му отговореше, можеше да го заблуди, че не е вкъщи.
Остави тихо слушалката и се отдалечи. Вратата долу бе заключена. По това време в сградата едва ли имаше други хора. Звънецът зазвъня отново. Още по-силно. И отново и отново, докато тя затисна уши. Накрая замлъкна.
Хелън мина през хола и спалнята и влезе в банята. Стаите бяха така разположени, че водеха една в друга. Взе хавлия и уви косата си, сетне облече халата. Върна се в коридора. Домофонът мълчеше, но трябваше да разбере дали Рийд е все още навън. Единственият начин бе да надникне през прозореца на коридора, който гледаше към улицата. Не беше много умно, но нямаше как.
Остави вратата отворена и излезе в коридора. Подът бе студен под босите й крака, но тя не го усещаше. Почти стигна до прозореца, когато някой се изкашля зад гърба й.
— Рийд! — извика и притисна ръка към устните си.
Той приближи. Хелън затаи дъх. Трябваше да се облече. Макар че едва ли можеше да избяга, дори и облечена.
Беше отслабнал. И изглеждаше изморен.
— Само ми кажи какво мислиш, че правиш? — попита Рийд. — Защо не ми отваряш? Знаеш, че съм аз.
— Не искам да говоря с теб — отвърна тя и гневът я накара да се успокои. — Ако търсиш Джон, не съм го виждала от…
— Не търся Джон — каза той и погледна отворената врата. — Може ли да вляза? Не съм спал повече от трийсет и шест часа и бих пил една бира, ако ти се намира.
— Не — машинално отговори Хелън. Не искаше да остава с него насаме. Не знаеше какво може да се случи, ако влезе. Трябваше да мисли за Алекса. Алекса…
— Защо си дошъл? — попита импулсивно. Трябваше да узнае дали се е досетил, дали е открил истината. Нямаше да си намери място, докато не разбере. Щом не търсеше Джон, то каква бе причината?
Рийд въздъхна и се подпря на стената.
— Това ли е прочутото ви британско гостоприемство? — Очите му потъмняха. — По дяволите! Ти как мислиш, защо съм дошъл? Да те видя. За какво друго? Да разбера има ли някакъв шанс да започнем отначало.
— Какво? — зяпна от изненада Хелън.
Мозъкът й напразно се мъчеше да възприеме чутото. Защо му е да започват отначало, ако знае за Алекса? Паниката я направи непредпазлива. Обичаше го. Господи, обичаше го! Но трябваше да мисли за детето. Не можеше да живее със знанието, че я използва, за да стигне до дъщеря си.
Мина бързо покрай него и се опита да затвори вратата. Но той й попречи.
— В името на Бога! Полудя ли? Или пък аз съм луд? Мислех, че ще се зарадваш да ме видиш!
О, Господи! Как да се бори с него! Без значение защо бе дошъл, тя вече нямаше желание да го изгони. Той дълго я гледа, после се обърна и освободи вратата.
— Значи искаш да си отида. Какво ли си въобразявах? — Каза го сякаш на себе си и като сви рамене, отстъпи назад.
— Не…
Странният звук, който издаде, бе изненада и за нея самата. Не биваше да му позволява да си отиде! Няма значение колко глупаво е решението й, не можеше да го пусне да си отиде.
Той обаче тръгна, сякаш не беше я чул. Хелън се втурна след него. Импулсивно постави ръце на раменете му. Притисна се и долепи устни към гърба му. Уханието на кожата му през тънката материя на ризата я замая. Почувства моменталната му реакция и придобила увереност, плъзна ръце около кръста му. Той издаде дрезгав звук и се обърна.
— Господи! Хелън!
Бутна вратата с една ръка и с другата обгърна младата жена. Потърси устните й и пламенно я целуна.
И преди се бяха целували, но сега бе различно. Сякаш цял живот бе очаквала този миг. Миналото бе мъртво, беше останало далеч назад, а бъдещето бе така несигурно. Но сега той беше тук. И ако трябваше да плаща за това по-късно, така да бъде.
Мъжът обхвана лицето й и целувката му изтри всичките й съмнения. Хелън се прислони към него, защото коленете й трепереха. Без да знае как, измъкна ризата от панталоните му и ръцете й се плъзнаха по гладката кожа. Неговите слязоха под хавлията й и когато я смъкна от раменете й, изведнъж я обзе колебание.
— Недей — прошепна Рийд, при нейното инстинктивно движение да се загърне. — Почакай. Аз го искам. Мислих много през последните седмици.
— Аз… ние… не бива. — Но той не я слушаше. Ръцете му нежно обхванаха гърдите й и когато пръстите му погалиха зърната й, тя се остави на ласките му.
— О, любов моя! — Сърцето й спря при тези думи. — Докосни ме! — Хвана ръцете й и ги насочи. Беше възбуден.
Но тя се колебаеше. Всичко бе така неочаквано!
— Да заключим вратата. Някой може да дойде.
— А, да — съгласи се Рийд. Очите му бяха потъмнели от желание. Разкопча ризата си, хвърли я на пода до халата и якето. Пристъпи, вдигна младата жена на ръце и прекоси всекидневната.
— Желая те! — Тя знаеше, че е така. И тя го желаеше… Но как да му каже, че след него не бе имало никой друг в живота й! Че след всичките тези години, все още бе толкова неопитна, колкото в онази първа нощ?
Той лесно намери спалнята. Когато видя двете единични легла, устните му се свиха и Хелън с ужас си помисли какво ли си въобразява. Не биваше да допуска това да се случи. Ако се любеха тук, никога повече нямаше да спи спокойно. Щеше винаги да мисли за него. Но беше късно. Той нежно я повали на леглото, като безпогрешно избра нейното. И тя разбра, че е загубена. Нямаше сили да се съпротивлява. Тялото му бе така близо и толкова желано, толкова познато…
Не можеше да отдели ръце от него. Устните му се откъснаха от нейните и намериха гърдите й. Поеха зърната й. Езикът му си играеше с тях и Хелън усети как тялото й тръпне. Заби нокти в раменете му, неспособна да устои на невероятното удоволствие, което изпитваше. Ласките му я подлудяваха. Тялото й гореше от желание.
— Хелън… Опитвам се да бъда спокоен, да не бързам, но ти не ми помагаш много. Не прави така, защото ще изгубя контрол.
Тя го погледна. Харесваше й мисълта да го извади от равновесие. Плъзна пръсти по лицето му и докосна устните.
— Може би… искам точно това — прошепна, като ги разтвори, а той захапа пръста й. — Дори мисля, че го искам много силно.
— О, Господи! — простена Рийд и неспособен да се владее, проникна в нея. Усети съпротивление и изведнъж проумя, че всъщност години наред никой не беше се докосвал до нея. Но беше късно да задава въпроси. Топлата й щедра плът копнееше за него, а той бе стигнал точката, откъдето връщане нямаше.
Няколко минути по-късно Хелън отвори очи. Беше потънала в удоволствието, отмаляла и неспособна да възприеме околния свят. Не искаше да слиза на земята. И най-малко искаше да мисли за причините, които бяха довели Рийд. Нито да размишлява за бъдещето, основано на грешки от миналото. Искаше да живее с настоящето. Искаше да продължи мига до безкрайност. Да си мисли, че Рийд я обича без всякакви задръжки.
Но той явно не мислеше така. Беше се подпрял на лакът и я наблюдаваше. А лицето му изразяваше изненада и учудване. Тя предположи какво ще последва и затвори очи, за да избегне настойчивите
