Петнадесета глава
Минаваше десет, когато звънецът отново пропя.
Хелън дори не си спомняше как приготви вечеря на Алекса и я сложи да спи. В петък тя си лягаше около девет. Но тази вечер не се възпротиви, когато майка й я сложи в леглото още в осем и половина, след като я прегърна силно. Сякаш усещаше, че се е случило нещо много сериозно.
Госпожа Колдуел си отиде малко след Рийд. Двете имаха кратък разговор. Хелън набързо обясни какво се бе случило на острова и след това. Очакваше укори, но майка й сякаш разбра, че моментът не е подходящ.
Според Хелън това, което се случи след появата на Алекса, бе пълна катастрофа. Трябваше да му кажа, повтаряше си непрекъснато. Не биваше да открие истината от невинните уста на детето.
Това, разбира се, не променяше нещата. След като бе мълчала цели десет години, какво значение имаха няколко седмици!
Не, нямаше начин да разкрие истината преди днешния ден. Беше минало много време. И освен това трябваше да се съобразява и с чувствата на детето. Не можеше да я третира като неодушевен предмет! В същото време, като си припомни как реагира той, почувства огромно съжаление и угризения, ако нещата бяха малко по-различни! Ако не беше баща на Алекса, сега щеше да бъде тук!
Та звънецът пропя късно вечерта. Прекалено късно за обикновен приятел. Можеше да бъде грешка, разбира се. Но Хелън знаеше, че е Рийд. И не можеше да не го пусне.
Слава Богу, че беше все още облечена. Износените, джинси не бяха нещо, което би избрала, ако знаеше, че той ще дойде. Но изглеждаше добре, макар и малко бледа. А какво друго да се очаква, след като бе прекарала времето, откакто Алекса заспа, в плач?
Побърза да вдигне домофона, преди да е звъннал отново. Не искаше да я събуди.
— Ало? — попита и изчака за отговор.
— Аз съм — каза той. — Ще ме пуснеш ли? Или отново трябва да заблудя някой от съседите ти, както днес следобед?
Хелън натисна бутона, който отваряше външната врата. После свали веригата, отключи и остави отворено.
Беше пуснала телевизора. Не гледаше, но се надяваше, ако Алекса се събуди, да не чуе, че майка й плаче. Сега го загаси и пъхна ръце в джобовете си. Чу, че Рийд влиза и затваря вратата.
Не знаеше какво да очаква. След начина, по който я изгледа, бе готова за гняв, ярост, скръб, горчивина, възмущение. Не се страхуваше. Познаваше го добре. Фактът, че се бе върнал, говореше много.
Той се облегна на рамката на вратата и зачака. Хелън бе на края на силите си. Всички козове бяха в него и никой не можеше да му отрече правото да вижда Алекса толкова често, колкото си иска.
— Няма ли да ме попиташ защо се върнах? — Явно не бързаше, а нейните нерви бяха опънати до скъсване.
— Защо се върна? — повтори тя и го погледна. Мислеше, че нищо няма да се случи, но се бе излъгала. Господи! Нуждаеше се от него, желаеше го толкова много!
— Да ти върна пуловера — рече Рийд и остави дрехата на стола. — Благодаря, че ми го даде на заем.
— Пак заповядай. — Опита се да бъде спокойна, но погледът му не й даваше мира.
— Виж, това ме изненадва. Имах чувството, че не съм добре дошъл в твоя дом.
— Не е вярно! — Думите се изплъзнаха сами от устните й. — Никой… не искаше да си отидеш.
— По дяволите! А какво трябваше да направя? Да приема факта, че си ме лъгала през цялото време, когато бяхме заедно?
— Аз… не те лъгах.
— Правилно, формално погледнато е така. Аз не ти зададох въпроси и ти не ми отговори.
— Не беше точно така…
— А как беше? Хелън, говорим за моята дъщеря! Не заслужавах ли да зная? Изобщо щеше ли някога да ми кажеш?
— Да… — трепна тя.
— Кога? — Той потърка брадата си. О, как искаше да облекчи болката му!
— Още днес — рече колебливо. И понеже не я прекъсна, продължи: — Наистина. Но се страхувах.
— От какво? — попита невярващо Рийд.
— От теб. Мислех си… че може да ми я отнемеш. Сигурна съм, че можеш.
Рийд зяпна от изненада. После поклати глава.
— Кога съм направил нещо, което да те накара да мислиш така? Боже мой — затвори очи той, — а аз си въобразявах, че всичко между нас е истинско.
— Беше истинско. И сега е — прошепна едва чуто Хелън. — Господи! Как може да се съмняваш? Когато си отиде днес, исках да умра!
— А аз исках да те убия. Реших, че никога няма да ти простя. Но, както виждаш, не мога да живея без теб.
— Искаш да кажеш, че не си дошъл заради Алекса? — премига Хелън.
— Дявол го взел! — С две големи крачки Рийд застана пред нея, сграбчи я за раменете и я изправи. — Това ли е мнението ти за мен? Ако исках да получа правата си над детето, щях да изпратя адвоката си. Нали затова му плащам.
— О… — Преглъщаните до този момент сълзи потекоха по бузите й.
— Не плачи! — Но молбата му предизвика нов поток от сълзи и мъжът я привлече към себе си. — Моля те, не плачи — повтори и я залюля, като скри лице в косите й. — Мили Боже, не искам да страдаш. Просто полудявам, когато не проумяваш истината. Единствената причина да се върна, си ти! Искам да живеем заедно.
Хелън бе заровила лице в ризата му и не можеше да повярва на ушите си. Това наистина се случваше! Сега може би любовта им имаше шанс!
Трябваше да спре да плаче, да се съвземе. Рийд я отдалечи от себе си и опря чело в нейното.
— Знаеш ли — той попи една сълза с езика си, — нямах миг спокойствие, откакто си замина. Ако решиш да се омъжиш за мен, ще бъде страшно хубаво.
— Ти… искаш да се омъжа за теб? — вдигна очи Хелън.
— Ако обещаеш, че няма да плачеш.
Тя му се усмихна през сълзи.
— Само малко, може би.
— Нали няма да отхвърлиш предложението ми?
— Не — поклати глава тя.
— Какво не? Няма да се омъжиш за мен или няма да отхвърлиш предложението ми?
Искаше й се да го подразни, но изражението му я спря.
— Няма да ти откажа. Обичам те. — Пое си дъх и повтори: — Обичам те много.
Той я притисна към себе си, устните му намериха нейните и агонията, която изживя през последните часове, отстъпи място на върховно блаженство.
Но трябваше да внимават за Алекса, която можеше да се събуди, да влезе и да ги изненада. И макар да копнееше дъщеря й да види майка си и баща си най-сетне заедно, мисълта да ги завари полуголи на канапето бе достатъчна, за да я накара да отблъсне Рийд.
— Добре, знам — прошепна той. — Не можем да се любим тук. Само ми дай минута да се съвзема. Духът е силен, но плътта слаба.
— Мога да го почувствам. — Тя се притисна към него, само за да се порадва на доказателството, че е желана. — Ще направя кафе, искаш ли? — предложи и тръгна към кухнята.
— Добра идея — отвърна той и се отпусна на канапето. — За мен черно и за предпочитане без кофеин. Не мога да поема повече възбудителни.
Когато Хелън се върна, очите му бяха затворени. Помисли, че спи.
Но Рийд потупа мястото до себе си.
