— Седни. — Тя се подчини, а той хвана ръката й и я целуна. — Само за да се убедя, че те има. Че си жива и истинска. Знаеш ли колко те желая, сега, точно в този момент? — Целуна всеки пръст поотделно. Сетне захапа малкото й пръстче и се усмихна на протеста й. — Заслужаваш си го! Прекара ме през ада!
— Не беше само моя грешката! — отвърна Хелън. — Ти ме остави да си тръгна, без да разбера какво смяташ да правиш!
— Смятах, че след срещата ни на скалите, ти стана ясно — тъжно отвърна Рийд.
— Мислех, че е… само сексуално привличане.
— Така е. Но и много, много повече. Трябва да питаш Вий. Оставих я без съмнения относно чувствата ми към теб.
— Имаш предвид Виктория? Какво искаш да кажеш?
— Ами… трябва да ти призная, че след вашето заминаване, се напих здравата. Казах й, че е виновна за всичко, скъсах някои от проклетите й картини и ги хвърлих в пролива.
— Не! — Хелън бе ужасена.
— Напротив! Всъщност ако не бе толкова притеснена за Стайлс, който замина за Ню Йорк, сигурно щеше да повика полиция да ме арестува.
— Нима?
— Е, можеше да опита. Тя ме обяви за глупак и отлетя за Ню Йорк.
— Върна ли се?
— О, да — направи изразителна гримаса Рийд. — След няколко дни заедно със Стайлс. Но той има намерение да се премести в Щатите и Вий вече умува къде да си купи къща.
— Наистина ли ще напусне Палмърс Саунд?
— Аха. Не е толкова глупава. Все още може да чете между редовете.
— Заради мен ли? — навлажни устни Хелън.
— Заради теб. Най-големият удар в живота ми бе, когато ти си тръгна. Тя разбра. Предполагам се е досетила, че е само въпрос на време да те последвам.
— А, Джон… Той какво каза?
— Кога? Днес? Или тогава?
— Тогава.
— Даде ми да разбера, че изгаряш от нетърпение да си отидеш.
— Така беше. — Хелън искаше да бъде честна, колкото и болезнено да беше. — След всичко, което се случи, исках само да се махна.
— Защо? — Рийд погали косата й. — Не те ли интересуваше какво ще си помисля, когато си тръгнеш с Джон?
— Интересуваше ме. Но имам гордост. Или поне имах — добави тъжно. — Мислех, че само ме желаеш.
Очите му потъмняха.
— Желаех те.
— Сексуално, нали?
— Именно.
Доловила закачката, Хелън се усмихна.
— Освен това исках да бъда далеч от теб. Знаех, че ако остана, ще бъде само въпрос на време преди… преди…
— Продължавай — настоя той.
— Знаеш какво. Ти ме желаеше и…
— И ти се страхуваше, че ще се опитам да те любя?
— Не. Страхувах се, че ще ти позволя. А трябваше да мисля за Алекса.
— Аха. — Рийд се протегна и взе кафето си. — Моята дъщеря! Господи! Все още не мога да повярвам!
— Но… вярваш, нали? — трепна Хелън.
Той я изгледа странно, остави чашата си и притегли младата жена към себе си.
— Никога не ме питай за това — каза нежно, като прекара пръсти по устните й. — Не вярвам, че е моя. Аз го знам. И ми се ще да бях положил повече усилия през последните десет години, за да ви открия.
— И на мен.
— Аз също имам гордост — изведнъж рече Рийд.
— Какво искаш да кажеш?
— Тогава ти напусна хотела без едно довиждане дори. Когато се върнах в Лондон и открих, че не работиш в бара, започнах да се чудя дали не е заради мен.
— Така беше.
— Знам. — Той направи смешна гримаса. — Но шегата настрана, не ми беше никак забавно. Чувствах се ужасно. Отговорен, виновен. Исках да те видя. Исках да бъда с теб. Но — той въздъхна — теб те нямаше и аз реших, че вероятно така е най-добре. Ти бе прекалено млада за мен. А аз бях прекалено циничен по онова време.
— Заради Даяна ли? — попита Хелън.
— Разкажи ми за теб — смени темата Рийд. — Как се справи? Сигурно си се върнала у дома? Жената, която доведе Алекса днес следобед беше майка ти, нали?
— Да — въздъхна Хелън. — Трябва да ти призная, че тогава те излъгах. Не живеех сама. Все още бях при родителите ми.
— Разбирам. Затова бе толкова нещастна, когато предложих да пием кафе.
— Спомняш ли си? — попита Хелън и откопча едно копче на ризата му, като притисна устни към шията му. — Е, бях… само на шестнайсет.
— На колко? — Рийд бе искрено изненадан. — Господи! Защо не ми каза?
— За да избегна точно тази реакция. — Тя откопча още едно копче и продължи да целува гърдите му. — Знам, изглеждах по-възрастна и исках да си мислиш, че е така. Ти ме накара да се чувствам… жена. Харесваше ми — усмихна се тя.
— Но само на шестнайсет! Боже мой, мога да си представя какво са помислили родителите ти за мен!
— Не им казах кой е бащата на Алекса — отвърна Хелън. — Всъщност дълги години пазих тайната. Знаех, че татко ще се опита да те открие, а аз не исках.
— Защо?
— О, Господи, не знам. Не исках да се чувстваш отговорен. Освен това предполагах, че си женен…
— Боже мой!
— … и не можех да го понеса.
— Хелън! — Той я взе в прегръдката си. — Ако знаех… Трябваше да бъда отговорен. Вината беше моя. Единственото ми извинение е, че не само сакето ме опияни.
Хелън обви ръце около шията му.
— Вече няма значение.
— Има. Освен факта, че е трябвало да отгледаш Алекса сама, съм пропуснал първите девет години от живота на собствената си дъщеря.
— Е, можем да имаме и друго бебе — каза тихо Хелън. — Сигурна съм, че Алекса ще бъде очарована.
— Наистина ли? Чудя се как ще реагира на факта, че вече има двама родители. Дано не е много объркана от това, че аз съм татко й, а не Джон.
— Да… Ще бъде голяма изненада за нея. Бях й казала, че си мъртъв. Изглеждаше ми най-лесно.
— Разбирам. По-добре, отколкото ако й беше казала, че съм ви изоставил. Знаеш ли, мисля, че Джон ми направи голяма услуга.
— Как така? — Хелън потръпна, защото той плъзна ръце по тялото й и я притисна към себе си.
— Той явно се сприятелил е Алекса. А на нея може би ще й хареса идеята да му е сестра.
— Той ще ме намрази. Особено когато разбере всичко.
— Мисля, че вече знае — каза Рийд, без да откъсва поглед от гърдите й под пуловера. — Нали ти казах,
