— Знаех, че ще дойдеш. Тъй пише в Праджапати.
Вече не беше страх и безпомощност, а ужас и отчаяние; осъзнах, че не мога да направя нищо друго, освен да хукна по тези разтегливи нишки напред, далеч оттук. Но къде ли можех да се скрия — бях гол и самотен в целия Космос, бяхме само аз и той, и този свръхчовешки глас, който извираше от белите дробове на пространството…
— Тъй пише в Праджапати — ще дойдеш. Трябва да се намери поне един, пише там, който да разбере истината. Защото Брахма е велик и изтъкава от самия себе си паяжината на световните закони и същности. Той живее милиард пъти по милиард години и тъче космическата плът, а вие сте само мънички паячета, които тичате назад напред в неведение, безнадеждни и напразни, неосъзнаващи и безсмислени в своята извечна слепота, в своята празна любознателност и краткотрайност. Той тъче нишките, по които минават съдбите ви, вървите със самочувствието на разумни и искате да разберете нещата, а сте само боязливи паячета, жалки и нищожни, само паячета, само паячета…
Събудих се изпотен и уплашен. Мракът се стопи и видях спасителното присъствие на реалността — таван и капандурата, от която виждам съседското момиче Христина, морето и половинката от Млечния път. И сандъците с парцали, и пожълтелите стари книги, и развалената шевна машина „Сингер“. Там си беше и паякът Обрешко — мъничък, жалък и нищожен, тичащ напред и назад в неведение, безнадежден и напразен, неосъзнаващ и безсмислен…
Станах и с един яростен замах на юмрука го убих.
Това си спомних днес, когато се качих на тавана. В горния десен ъгъл, две педи над вратата, има светлозелено петно с големината на орехче или на грях — всичко, което остана от моя приятел Обрешко. И всичко, което ще остане от мен и от теб.
Защото друг тъче космическата плът и нишките, по които минават съдбите ни. Затова нашите не се пресичат.
Но знаеш ли какво се сетих днес, Мариана? Гласът рече, че Брахма тъче нишките от самия себе си. Значи и Брахма е паяк, нали? Значи и Брахма е паяче, което тича напред и назад в неведение, безнадеждно и напразно, и някое момче го гледа, и някое момче разговаря с него, както аз с Обрешко, докато някой ден разбере и с един замах на юмрука…
И докъде така?
Лека нощ и те целувам.
4
Привети от моя град!
На този ден преди десет години барба Милтиади пое към варосаните ангели.
Така казваше той, когато съседките го ругаеха за всенощните му гуляи: „Ще си иде барбата след запой, както е бил направен. Сложете го в сандък, ама без цветя, че не понасям да ме лазят буболечки, и подире го пуснете в дупката, без да циврите. И като се слегне земята, направете отгоре ангелче от цимент и го варосайте, че да е бяло. Друго не искам.“ Пък сляпата Рипсиме се заяждаше: „Сичко ще направим, Милтиади, сичко, ти само си върви, че то твоето не беше пиене, не бяха жени…“
Отиде си преди десет години. А когато земята се слегна, момчетата събрахме пари и му купихме варосано ангелче — лекокрило, в позата на балерина. Защото барбата си нямаше никого освен нас.
Тогава си въобразявахме, че е стар морски вълк, стигнал до Канарските острови и Таити, а той отвръщаше през смях: „Море, между Обзор и Созопол съм направил десет хиляди тенджери боб със сланина.“ На Йордановден все той вадеше кръста от морето и събираше парсата, дори когато остаря — младите, казваше, нарочно се мотаят наоколо, че аз да го намеря, сигурно ме жалят.
Но ние чакахме Никулден. На този ден барбата ставаше неузнаваем — параден черен костюм със златисти копчета, с вратовръзка, избръснат и подстриган. Появяваше се към обяд, слизаше от небето като знамение, улицата грейваше с божествена светлина, жените се показваха на прозорците, часовниците спираха досадното си тиктакане, защото барба Милтиади отиваше до морето да се срещне с Николай Чудотворец. Отиваше винаги на едно и също място; ще спре насред пясъка, ще изуе обувките си, после чорапите, ще навие старателно крачолите до коляно и ще нагази в студената вода. Ще гребне с две шепи и ще отпие. Аз вече пих от теб, казваше, ти сега пий от мен — и драсваше с върха на джобното си ножче показалеца на лявата си ръка. Когато потече кръв, когато дланта му стане кървава, ще я потопи в морето и ще продължи: пий, както си пил от баща ми и от неговия баща, и от неговия дядо и тъй до началото на света. Пий, защото си приятел и защото си надежда, и защото си хляб, и защото си любов, и защото си утеха. А ние, скрити зад храстите, чакахме да видим чудото, а чудо ставаше всеки път — барба Милтиади изваждаше ръката си от водата и по нея нямаше нито кръв, нито дори драскотина.
После ни завеждаше в „Белия делфин“ да ни почерпи с кебапчета. И докато ядем кебапчета, и докато той изпие шишето гъмза, ние все гледаме ръката и се дивим, докато някой събере кураж:
— Как го правиш това с ръката, барба?
— Аз нищо не правя, свети Николай го прави.
— Ами, че това е чудо!
— Чудо е — казваше. — Той затова е чудотворец.
Ние започвахме да му обясняваме, че чудеса не може да има, че всичко около нас е природа и природни закони, а останалото е мистика и заблуждения.
— Е, щом не вярвате, няма да го разберете — усмихваше се барбата. — За да го разбереш, трябва да вярваш.
Преди точно десет години той пое към варосаните ангели, оттогава никой не ходи до морето да се срещне с Николай Чудотворец. И улицата на Никулден не потъва в божествено сияние, и часовниците не спират от възхищение, и къщичките станаха жилищни кооперации, и между паветата вече няма трева.
Днес отидох на гробището да изпия шише вино с онова, което е останало от него. Нали съм ти казвал — аз съм сантиментален човек, обичам старите формалности, защото са прости, а носят утеха. Не, не е останало нищо от него, знам: стопил се е, разтворил се е в безсмъртния кръговрат на материята, разпаднал се е на микроелементи. Не защото е останало нещо и не защото изобщо остава нещо, щом вече си поел към варосаните ангели, а защото го е имало и го помня. Имало го е и го помня. Не си ли заслужава шише вино?
Лесно намерих мястото, защото сега никой не слага варосани ангели; сега над всеки мъртвец стърчи огромен мраморен паралелепипед като доказателство, че и там е желателно да сме еднакви. До ангелчето стърчи млад кипарис, а под него някой добродетелен човек е направил пейка.
Разговарях мислено с барбата и му разказвах как годините разпиляха момчетата от улица „Крайморска“, затова в първия момент не съм чул стъпките, а когато долових шума зад гърба си, той беше вече само на около метър — снажен, със силно прошарена коса, в елегантен бял костюм.
— Изплаших ли ви? — попита.
Не отговорих, защото разглеждах изумително красивата скъпоценност на ревера му — златен овал с изображение на морска звезда, инкрустиран с проблясващи светлосини камъчета. „Капитан — помислих си. — Океански милионер.“
— Мили спомени от детството, нали? — продължи той.
— Да, бяхме съседи. Аз го обичах.
— О, и аз! — възкликна той патетично. Бяхме великолепни приятели.
— Той имаше много приятели. — казах.
Мъжът в бяло сякаш се обиди, че съм подценил отношенията им, защото отвърна:
— Може, но мен той обичаше повече от всички. На Никулден винаги идваше при мен, да пийнем заедно.
— Никулден беше големият празник в живота му. — допълних аз. — На този ден той винаги беше ослепителен.
Замълчахме. Предложих му да отпие от шишето, но той отказа. „Не пиеш просташки вина — помислих си. — Богаташ.“
