— Не, не е каприз. — каза той, като че ли разчете мислите ми. — Винаги съм бил въздържан. Дори казват, че като бебе не съм бозал от мама в средите и петъците.
— Откъде пък можете да знаете това?
— Така пише в книгите. — отвърна небрежно мъжът в бяло.
Духна вятър и донесе мирис на изсъхнали водорасли.
— Рано си отиде барбата. — казах, за да поддържам разговора. — Струваше ми се старец, защото бях дете, а излиза, че и петдесет е нямал…
— За тук винаги е рано. — каза непознатият, като наблегна на думичката „тук“. — За тук никога не е навреме.
— Да, гробището е една философия. Тук човек най-ясно осъзнава всеобщото безсмислие, тук разбира защо никога не стават чудеса…
— Никога ли? — неочаквано попита непознатият.
— Е, спомням си, барбата можеше. Барбата можеше едно-едничко чудо — да спре кръвта от ръката си, като я потопи в морето. Не оставаше дори белег. Едно-едничко чудо и само на Никулден.
— Тук няма никакво чудо. — възрази моят събеседник в бяло. — В морето има йод…
— Йодът си е йод, неговата кръв спираше в същия миг.
— Просто е. — и той се усмихна. — Трябва да се образува кръвен тромбопластин. Ако в кръвта има калциеви йони, факторът на Хагеман бързо се активизира, после протича вискозна метаморфоза на кръвните плочици, образува се и предшественика на плазмения тромбин… Няма никакво чудо.
— Лекар ли сте?
— Не, пише го в книгите.
— Добре, но морето не може да знае всичко това! — настоях аз.
Той ме погледна от упор и озадачено:
— Защо? Защо морето да не знае?
— Освен това съм опитвал — продължих аз. — Аз съм емпирик, опитвам. Кръвта продължава да тече или спира много бавно, а белегът винаги остава.
Той се усмихна широко, лъчезарно:
— Значи сте опитвали? И не става?
— Не става.
— И на Никулден ли не става?
Това вече беше много!
— Вижте, човече — попитах нервно, — аз разбирам от тия неща. Което става на Никулден, трябва да става всеки друг ден! Природата не може да има едни закони днес, а утре други. Природните закони са инвариантни спрямо…
— Да, така е. — съгласи се той. — Защо се разгневихте?
— Закъснях. Трябва да си тръгвам, време е. Извинете за последния ми изблик.
Казах довиждане и поех по алеята. Не бях изминал и десетина крачки, когато той викна подире ми:
— И все пак опитайте на Никулден. Ще се получи. Този път ще се получи, обещавам.
Да, стори ми се, че казва „обещавам“. Не, сигурно се лъжа — когато се обърнах, нямаше и следа от него.
Ти вярваш ли, Мариана, че морето може да знае всички тези неща? Разните там фибриногени, тромбопласти и фактори на Хагеман? Аз не вярвам. Морето е сляпа природна стихия. Или може би не? Или може би в тази стихия дреме разум, а значи и достойнство, и морал? Но за да го разбереш, трябва да отидеш при него като барба Милтиади — да коленичиш смирено, всеотдайно и чистосърдечно.
Ако беше жив, барбата щеше да каже: „Е, щом не вярваш, няма да го разбереш.“
Ти сигурно искаш да научиш дали ще опитам на Никулден. Няма да опитам, Мариана. За нищо на света няма да опитам.
Ами ако се получи?
Желая ти спокойна нощ.
Информация за текста
© 1987 Агоп Мелконян
Сканиране и разпознаване: Преслава, 2006
Публикация: Агоп Мелконян, Сборник „Via dolorosa“, Народна младеж, София, 1987
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2319]
Последна редакция: 2006-12-28 19:14:59
