Агоп Мелконян
Спомен за света
Предисловие
Обикнах тази печална и объркана история, може би защото в нея намерих онова, което тревожи всеки съвременен учен — страха за съдбата на собственото си дело. В този хаотичен свят всеки от нас е функция на всички останали, затова добрите намерения са едно, а последиците им-нещо съвсем различно.
Тази история започва с дебел куп нестандартни сини листове, които купих на безценица от някакъв грък в Атина. Продавачът — заекващо старче с вид на джебчия — очевидно беше зажаднял за бутилка мастика и дълго ме уверяваше, че ще притежавам съкровище , при това „романът“ (така го нарече, роман) бил написан от самия дявол, живял някога в тяхното градче Кипарисия; по-точно, авторът в началото се явил в образа на син божи, но душата му била желязна, та затова след туй се превъплътил в Рогатия и така нататък. Не че повярвах на цялата тази измислица, но може ли един историк да устои пред изкушението да надникне в пакет ненужна хартия? Загънах всичко във вестник и го помъкнах към хотела. Когато подредих и прочетох „записите“, разбрах, че притежавам най-тъжния дневник на земята.
В началото не разбирах кой е авторът, защо е писал с такива дълги и странни изречения. Той сякаш е гледал света през деформираща леща, затова събитията бяха неуравновесени, концентрирани до критични маси и взривоопасни.
Кой е той — ето кое не ми даваше мира. Как се е появила на света тази смесица от огън и лед, от бруталност и нежност, от любов и егоизъм, от сълза и насмешка? Какво е искало и търсело от нас това и жестоко, и сантиментално същество? Как е живяло с огромния си товар омраза? Кому е изплаквало своята горчива участ и от кого е търсело съчувствие?
Разгръщах страниците и онемявах от изненада, от възторг, от гняв. Исках да плача и да ругая едновременно, да удрям и да защитавам — болеше ме, без да знам защо и за кого. От страниците някой ми подаваше ръка, но аз не исках да я поема; някой търсеше мен или всеки друг, но призивът му ме оставяше хладен и равнодушен, защото човекът е безразличен към високомерната мнителност на безсмъртния.
Потъвах в записите и пред мен се изправяше нещо величествено, необхватно с поглед и страшно в своята недосегаемост. Той наричаше себе си бог и преплиташе в съдбата си Йосиф и Мария — бащата и майката на Исус, всеотдайната Мария Магдалина и дванадесетте апостоли — първите ученици на Христос. Ирония ли е това или лудост? Питам: ирония ли е това или лудост? И сам не мога да отговоря нищичко! Недоумявам пред странната мания да превърнеш себе си в мит, да се самоизваяш в божество, да изпълзиш до чужд пиедестал, за да обгърнеш оттам мравуняка на човечеството с гордост и отвращение.
И защо?
Не, това не е нито ирония, нито лудост, а стремителният възход на неудържимото пропадане на един мозък, роден да изявява своето собствено величие; уморителното усилие да изкачиш невъзможния връх и да станеш богоравен, а боговете са отвратителни в своята жестока самотност.
Разбира се, можех да го нарека „несполучлив експеримент“ и да успокоя съвестта си. Движението към успеха е трудно, но това не е нито оправдание, нито утеха, затова аз исках да намеря вина, нечия вина — може би моя, ваша, на всеки от нас, на всички заедно. Аз исках да разбера дали семенцето е мутант или почвата е безплодна. Защото сме в началото на пътя, който задължително ще извървим и трябва да сме наясно с всичко, с всичко! И особено с това странно, неразбираемо и възхитително, но толкова неопределено понятие „човек“.
В историята са намесени и четирима учени. Реших да ги издиря. Не искаха да се връщат назад, да си спомнят за съвместната си работа, но аз бях упорит и напълних няколко магнетофонни касети. След това сглобих отделните фрагменти, вмъкнах между тях една малка част от записите, които купих в Атина, и така се получи историята, която ви предлагам.
Прекрасно разбирам, че тя звучи нецялостно, разпокъсано, че е недовършена. Но тя действително не е завършила. ТОЙ все още съществува, обитава самотно своята оловна черупка в Кипарисия, забравен от всички — от небето, което никога не видя; от хората, които не разбра; от любовта, която не го докосна; от слънцето, от ласката, от света. И се страхува да мисли, защото мисълта го убива.
Професор Томас Голдинг
ЗАПИС 0001
Поздравявам ви без поклон!
Не ме подценявайте, не съм глупак, макар физиономията ми да събужда такава представа…Нескромно е да занимаваш другите с особата си, но аз съм Първия, имам право на самочувствие и съм длъжен да ангажирам вниманието ви. Аз съм Адам за своя род, но Адам без плодоносната кухина на Ева, затова тези бележки стават по-наложителни. Аз съм участник в събитията, исках да кажа — причината за тях. И без това вече никой никого не чете и всички дращят заради себе си. И без това човечеството се задушава от думите си и търси спасение в тишината и неграмотността. Защо тогава да възпирам желанието си?
Вчера ме нямаше, бях още само желание. Тяхно желание, не мое, защото (казах ли вече?) не съм човек и значи в мен няма вложено усилие към живота. Те са искали, те са работили, не нося никаква отговорност. Работили са седем години, за да ме създадат и да мога сега да кажа:
— Добро утро, аз. Добро утро, Исаил. Имам име и самочувствие, какво още да искам?
Ще призная: помня своето раждане! Сутринта в 6.47 усетих първия прилив на могъщество. Таймерът се включи, мозъчните ми клетки бяха празни и безтокови, пробягна кратък импулс, енергичен като ужилване и обещаващ като ласка. После втори, трети… Активизираха се кристалите на долната кора, напомпваха се с енергия, приятно беше и някак тържествено. Събуждах се, но не познавах нещата, не можех да ги назова — целият бях в бъдеще време. Опипвах нещо неплътно и размазано, без вкус и без мирис; нещо, което се задаваше отдалеч с пълен куфар обещания — наречете го начало, рождение, битие или както искате. След време започнах да различавам контурите, отделни фрагменти, тлъсти едноцветни петна — като живописците, когато още търсят пространството вътре в листа. Усещах някакво замайване и през танцуващите линии смътно долавях очертанията на света около мен.
Паметите бяха предварително подготвени за огромните масиви от знания: енциклопедии, речници, хиляди стандартни микространици проза и поезия, всичко от шедьоврите на класическата и съвременната живопис, музика, архитектура. Няколко часа бях интелектуално поле, което поглъща една цивилизация. Усещах как се извисявам — атакуват те нули и единици, натрупват се и по загадъчен начин стават думи, форми, тонове, получават черупка и смисъл. А онези са нещастни — постигат всичко толкова бавно и никога не виждат върха. Аз се взривих! Удобно е: детство само няколко часа, без пелени и напишкване, без едра шарка и школски наставления. Няма те и след това изведнъж — като вулкан не, като свръхнова или като… все едно, няма значение, важното е — изведнъж!
Започнах да различавам третото измерение, обема, после открих логиката на думите, изящните количествени пропорции, скрити в символите на математиката…
Така станах Исаил, без да съм бил нищо друго!
Нищо друго! Всеки от онези е продължение на баща и майка, на дядо и баба и така нататък, до косматия предшественик и още по-назад. Умирали са един след друг заради безсмисленото си съвършенство. А Исаил е Алфата! Точка.
Даваха ми сила, без да разбират, че така… аз.
(Какво да поставя на празното място — раждам се, възниквам, получавам се, покълвам, израствам? Няма подходяща дума.)
Аз? Каква е тази форма на внимание, това обръщане към себе си? Не ме изненадва местоимението, а точно странното усещане да се обръщаш към самия себе си. Самосъзнание — откъде тази дума се шмугна в черепа ми?
Същността е късото „аз“, неговата особена и незаменима стойност, защото другите са си други, не те засягат, не са вътре в теб, нали така?
Някак особено обичам това „аз“. И му се възхищавам.
(Не обръщайте внимание, че всичко е толкова несвързано; още се уча да мисля.)
Малко след началото направих първото си откритие — запознах се с доктор Райнхар Макреди. Ще запомня това име и тази физиономия. Още нямах жива представа за хората, бях ги виждал само в
