другото. Докосни ме. Ще стане ли, пита? Ще стане. Грънци ще стане! Правил съм го — казвам. Лъжец си ти! — крещи палачът. Лъжеш всичко, измисляш си; да правиш чудеса не е занаят, моето е занаят, за разпъваш на кръст или да отсичаш глави — ето това е занаят! Някои глави падат веднага, други имат здрави вратове, упорстват, трябва да замахнеш втори път, но след втория път — край, отделя се напълно и цоп в кофата. После идва жената, тя ми е асистент, плисне две-три канчета, замахне с четката, кръвта се измива лесно, от мен да знаеш, не е мазна и не оставя следи.
Доволен ли си? — питам. Ами плащат. И мен за пари ме предадоха, за тридесет сребърника. Никой не те е предавал, казва черният конус. Ти сбърка, дето се захвана с човешките работи. Никой не е виждал келепир от човешките работи. Ти ли ще спасиш неспасяемото? Оправяне няма. И по-бързо, вън всички са се наредили и чакат. Ти какво бе, да нямаш диария? Ъхъ. Страхуваш ли се? Човек съм.
Мария Магдалина там ли е? Онази ли, дето в нея живеят седем бяса? — пита конусът. Същата. Там е, уж плаче, ама гледа встрани.
Ставам от канчето и тръгвам. Някой невидим отваря една след друга железните двери. Първата, втората, третата. Стъпалата са хлъзгави, отъркани от ходила. Черният цилиндър с конус крачи след мен. Това ли е краят? — питам. Това е. Не трябва ли да ме е страх? — питам. Трябва, иначе никой няма да повярва, че си син человечески. Правя крачка след крачка нататък, напред, известно накъде. Имаш ли други деца? — питам. Седем и само една жена. Обичаш ли я? — питам. Хайде, върви, стига празни приказки. Жена като жена, какво да й обичаш… Все пак ме докосни по дрехата, може и да стане, знае ли човек.
Докосва ме.
Вземи това — казвам и отварям шепата си. Какво има? — пита. Какво е това? Един отвратителен и нетраен спомен за света — казвам. Абе ти шантав ли си? В шепата ти няма нищо. Знам — отговарям. Няма нищо, освен един отвратителен и нетраен спомен за света.
Минаваме край чешмите, край тоалетната, веригите ми дрънчат непоносимо. Настъпвам гол охлюв, плъзва се по крака ми. Сега какво ще правя там? Не е сложно — казва, — никак. Ще се съблечеш гол, без срамотиите, ще легнеш, ще те закова и ще вдигна кръста. Чак после се разрешава да те плюят и да се гаврят с теб. Преди това не може, има си правилник.
Когато излизаме навън, очите ми не могат веднага да свикнат с обилната светлина. Площадът се оживява, тълпата крещи, от всички страни ме ругаят, хвърлят камъни, плюят. Уж имало правилник. Черният конус върви с гордо вдигната глава и през малките процепи на качулката триумфиращо оглежда тълпата. Има хиляди хора, в маранята лицата им са се сляли в една огнедишаща, изпотена и воняща маса.
Страх ме е, човече — казвам, наведен над качулката. Мълчи, не иска да говори с мен, срам го е. Посочва с пръст подиума — последното трудно изкачване. Ще мога, а после…
Трябва да говоря. Не се ли уморих да говоря?
Хора! — всички млъкват. — Пак съм четири стъпала над вас. И по-високо ще умра. Искам само едно да ви кажа: правете всичко с любов, каквото и да е, всичко! Всяко дело — живо или мъртво — има нужда от любов, от моята и вашата, от нашата любов, човешката…
Информация за текста
© 1980 Агоп Мелконян
Сканиране и разпознаване: Преслава, 2007
Публикация: Агоп Мелконян, Спомен за света — сборник фантастични разкази и новели, издателство Отечество, София, 1980
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2380]
Последна редакция: 2007-01-29 13:38:19
