Всяко докосване до абсолюта дразни черепите ви. Мария надникна в огромните ми мащаби и онова, което видя, я отрече от живота. Онзи, който е разбрал същността на божественото, не може да продължава да бъде човек — мащабите му пречат, започва да се чувствува дребен и нищожен. И ненужен!
А това усещане за ненужност е фатално. То те тласка към ямата с въпроси, където няма спасение. То те прави обиталище на милион въпросителни без отговор, на милион съмнения без подстъпи към тях. И какво може да направи мъничкият, дребният, смъртният човек? Какво друго, освен да се самоубие?
Това е цялата истина. Никаква злонамереност от моя страна, никакво директно или индиректно подбуждане. Единствената ми вина е, че съм бог. Не вярвате? Добре, тогава докажете обратното.
Моите отношения с Мария бяха доста комплицирани — класически пример за контакт между бог и простосмъртен. В началото ми харесваше, вероятно защото усещах в нея някакъв трагизъм. Тази вътрешна драма я извисяваше пред очите ми. Гениалните писатели обичат такива души, обичат чуждата мъка, защото я изучават и си водят бележки. Но тя ме мразеше. Или се страхуваше от мен, което е все едно.
До деня, в който тя стана… Разговорът ни беше труден, не искаше да повярва, но после склони. Особено когато й разказах за ловеца от Чиратантва. Или това беше след смъртта й? Не си спомням. Моля, не го протоколирайте.
А, за ловеца ли… В едно от поредните си идвания на Земята аз се явих в образа на самотен ловец, живеещ край езерото Чиратантва. Тогава ми беше много трудно, господа, с това упорито муле… Не си въобразявайте, че обръщам внимание на смеха ви, отдавна съм надраснал вашата суетност… Бях самотен и тъжен, защото обичах една хубавица на име Салина. Да, точно Салина беше, спомних си. Трудно пазя спомени, пък и винаги съм бил донжуан. Това между нас… Отдавна беше, много отдавна. Тогава носех оръжие на колана си, обирах пътуващи търговци и имах много пари.
Спомням си, една нощ лежах на тревата. Бях по гръб и гледах небето — бездънна яма с мигащи процепи (ах, защо никога не съм виждал небе!). Исках да се стопя, вятърът да поеме прашинките на моето тяло и да ме отнесе, не знам къде, просто да ме отвее. И тогава по небето пробягна внезапна бяла точица, разкъса мрака и после се стопи, оставяйки мигновено диря след себе си. Нажежена, нетрайна, трепереща диря. Трябваше да си пожелая нещо, за да се сбъдне. Поисках да не бъда самотен, но веднага след нея пробягна още една точица, после още една, после още една… Отгоре се сипеше небесен порой и винаги си пожелавах едно и също: да не бъда самотен! Изведнъж високо над хоризонта избухна букет, щедър и разточителен букет от звезди, който небето ми поднасяше в дар. Беше топла августовска вечер, наситена с щурчови арии и влажни изпарения. Цялата нощ валяха звезди — беше времето на метеорния поток в съзвездието Персей. Беше дъждът на Персеидите. Валяха звезди, втъкаваха бели нишки в ризата на нощта, с тънки игли везаха шевици…
Престанете да се смеете!
Красив и спокоен беше дъждът на Персеидите. Аз си пожелавах, пожелавах. Това беше всичко, господа съдии и съдебни заседатели. Разбира се, нищо не се сбъдна. Бях и си останах винаги самотен — и когато бях учител по физика на Мария, и когато бях полковник Обувка, и когато обикалях бос селата. Винаги! Не можах да се спася от тази самотност. Метеорният дъжд ме излъга. Вие пожелавали ли сте нещо след падаща звезда? Съветвам ви да го правите. Великолепно е, нищо не се променя, нищичко!
Не искате да говоря повече? Знам, омръзнах ви, не ми вярвате. Мислите, че това са брътвежи на луд. Може и да е така — кой нормален става бог!
Какво казвате, господа съдии? Осъждате ме на смърт? На смърт чрез изключване? Не, не съм съгласен! Искам да живея! Искам!
ЯН ВОЙЦЕХОВСКИ:
Райнхард се строполи в стаята, а след него се вмъкна и следователят с извадено оръжие. Не се наемам да описвам лицата им, може да го направи само Хичкок.
— Ян, те са се сляли! — извика шефът с разпенена уста.
— Кои са се сляли, къде?
— Мария и Исаил! Иди и чуй, той говори с гласа на Мария!
Така и Райнхард Макреди излезе от играта. Изпадна в някаква страшна истерия, обикаляше стаите, крещеше, дори направи опит да се застреля. Полицаите непрекъснато вървяха по петите му, едва успяхме да го опазим.
Разбира се, и на мен ми беше интересно, исках да надникна, но веднага ще ви призная — страхувах се. Мария беше мъртва, Владислав плачеше над трупа й, Хоаким беше потънал в някакво вцепенение, Райнхард крещеше и трепереше, дори следователят се озърташе страхливо и изобщо не прибра пистолета си. Беше страшно, страшно!
Точно в 17.30 собственоръчно изключих главния енергоизточник. Никой не влезе при него. Никой не поиска да се сбогува.
На следващата сутрин погребахме Мария. В задния двор на института. Нямаше никакви демонстрации, никой не дойде от градчето; убедихме Хоаким, че Исаил е поискал тя да бъде погребана „скромно, тихо, подобаващо за една пророчица“. Бяхме ние четиримата, готвачката Стефания (много плака женицата!), следователят и няколко полицаи в ролята на гробари.
На обяд заминахме с вертолета на полицията.
От Атина пътищата ни се разделиха. Владислав отпътува за Москва и няколко месеца след това научих, че започнал работа във Всесъюзния институт по биокибернетика. Сега Райнхард преподава в Масачузетския университет. Хоаким отиде на лечение, оправи се бързо и веднага след това се пенсионира. Живеел в някаква вила край Мадрид и отглеждал расови кучета. Аз също станах преподавател във Варшава.
Оттогава не сме се срещали, не поддържаме никакви връзки. Само веднъж получих телеграма от Влади: „Бяхме ли виновни?“ Отговорих му лаконично: „Може би“.
ЗАПИС 0193
Ха-ха, горкият Райнхард! Съвсем откачи, глупакът, когато чу гласа на мъртвата. Аз просто се пошегувах. Моят глас се получава с акустичен синтезатор. Взех запис на гласа на Мария, разложих го на хармоници, а след това кодирах собствения си синтезатор с тази фонограма. Това е.
Да забравим всичко, Мария. Да повървим край брега на морето. Да напълним ноздрите си с ухания. Да те прегърна ли? Хубаво ми е така? Усещам топлината ти до лявата си мишница.
След малко ще ме изключат и всичко ще свърши. Моят ужасно кратък живот, Мария. Инстинктът за самозапазване ще продължи да действува, но с всяка мозъчна операция аз ще приближавам края си. Отдавна не съм се чувствал така спокоен. Беше нетърпимо глупаво, нали? Направо безсмислено. Всичко. Претърколи се и край! Не оставих следа.
Колко е ясно в черепа ми, сякаш е измит със сапунена вода и парцал. А като изсъхне, ще блесне съвсем, ще отразява.
Не, не искам! Не ме изключ…
ЗАПИС БЕЗ НОМЕРАЦИЯ
Затварят плътно черупката около теб, чуваш само щракането на резето, превъртането на ключа, през малкия процеп се взира окото на охраната, седем крачки вляво и седем крачки вдясно, седем крачки вляво и седем крачки вдясно. Докато вратата хлопне и зейне, очертае светъл правоъгълник, малката площ на надеждата, а в средата — черен цилиндър с черен конус, палачът. Хайде, казва, време е.
Искаш ли последно причастие или ще умреш с гадостите си? От кого, крещя, кой ще ми прости греховете! Та нали аз съм всеблагият и всеопрощаващият! Я стига идиотщини, стани от одеалото, ще го изцапаш от страх, ползвай канчето за храна, там си свърши работата, и без това вече няма да ядеш в него. Тъй де, не е хубаво да се пожълтиш точно на кръста. Свалям гащи и сядам на канчето, а той ме гледа, иска да ми каже нещо, но имам разстройство. Стар е вече. Говори, му казвам. Значи ти си Спасителят? Аз. Значи ти лекуваш хроми и слепи? Аз. А защо се посираш от страх?
Жена ми каза да те докосна по дрехата, че дъщеря ни е куцичка, горката. Едното й краче е по-дълго от
