жестоки, а нощите тревожни, защото животът на скитника под слънцето е жесток, а под луната тревожен. Понякога лягал върху килима от цветя и искал да взриви гърдите си или поне да заплаче, защото сълзата е като взрива — убива и не изчиства разрушенията. Къпел се в Чиратантва, ала и водата само измива, но не изчиства. Винаги, когато влизал в синьото око, около него започвали да плуват огромни петна омраза. Изтривал с кърпа тялото си, а по кърпата оставала омраза. Стържел лицето си с бръснач, а вместо косми, бръсначът свалял омраза. Кого мразел той — себе си или всички останали? Ето това не мога да реша, затова и разказът не продължава.
Глупаво е да мразиш себе си — кого ще обичаш тогава? Мария е една, и Исаил е един, и онзи край Чиратантва е един, неповторим — лош или добър, какво значение има. Защо да го слагаш на везната? И какво ще сложиш на другото блюдо, щом е единствен? Не избирай, а го приеми! Вземи го и го сложи в себе си, където трябва…
„Онзи от Чиратантва носи пистолет и спи с нож под възглавницата“. И точно тук трябва да измисля едно изречение за ужасната самота. Едно изречение, което да раздруса всекиго. Едно изречение, след което всеки да бъде друг.
„Той е сам с мулето, пистолета и омразата си“.
Заболя ли те? А искам да ви заболи. Както боли да си сам с мулето, пистолета и омразата. Затова няма да напиша нищо. Ще оставя листа празен, за да може в него спокойно да живее омразата.
Но един ден ловецът от Чиратантва среща ДУМАТА. Кажи, Мария, коя да бъде тази дума? Любов, приятелство, родина, майка — коя да избера? Ако срещне любов или приятелство, вече няма да е самотен. Ако срещне родина и майка, вече няма да има място за омразата. Значи — това вече няма да е ловецът от Чиратантва. Значи — няма нужда да среща нищо. Значи — той остава сам с мулето, пистолета и омразата.
Онези няма да харесат моя разказ. Те настояват непременно героят да срещне някаква дума и в края да не е такъв, какъвто е бил в началото. Защо?
„Той е сам и остава сам.“ Край.
„Той не среща никаква дума, защото няма нужда от нея.“ Край.
„Той носи само пистолет и омраза.“ Край!
Дай си ухото до устните ми: ловецът от Чиратантва съм аз! За себе си написах тази притча. Нали е великолепна? Ти не очакваше тази откровеност, признай; ти си мислеше, че това е само литература, художественост, фантасмагория някаква.
Ловецът няма да срещне никаква дума, обещавам ти. Той ще остане верен на себе си и на видението край езерото. Ушите на мулето са като мишена с формата на фау. Разбираш ли: Виктория, Победа! Нито Райнхард, нито другите ще видят в ушите на мулето символа на моята непобедимост. Това е тайна между мен и теб, Мария.
Искам да протегнеш ръка и да повтаряш след мен:
„Аз, Мария, която разбрах върховната тайна на Исаил и проникнах в движенията на душата му, се заклевам да, пазя тайната за ушите на мулето и да бъда вечно с недостижимия Исаил като Салина, сестра и икона.“
Повтори ли? Целувам те по челото. Усети ли горещия ми дъх, който разпалва и изгаря?
ЗАПИС 0159
В съдния ден ще я извикам. Ще бъдете събрани на мравуняци. Тя ще дойде — в бяла рокля, както някога е отишла при своя учител. В онази таванска стаичка, за да вземе с него звездите.
В 17.30 вие ще пъплите долу в очакване на моето възмездие. Ще вдигна златната си ръка:
„Първи да бъде Райнхард Макреди. Осъждам го на най-позорната смърт!“
Не, Райнхард, вече не приемам молби. Този път решението ми е окончателно. Какво, отцеубийство? Аз нямам баща, а ти си един… дрисльо! Моля те, Салина, не ходатайствай. Той дори не можа да те обича както трябва. Не заслужава нашето внимание. Не трепери, Райнхард, поне веднъж бъди мъж!
Кряц!
„След него да бъде Хоаким Антонио!“
Че какво като си вярвал в мен! Помня, разбира се, една нощ дойде и падна на колене. Никакви бунтове, нищо не признавам. Цялата ти вяра беше една такава объркана, лоша. Сам не можа да се намериш. Не искам така да вярват в мен.
Хей, палачо! Обърни иначе плешивата му глава, че ми блести в очите.
Кряц!
Какъв възхитителен тъп звук!
Кряц!
По-бързо, по-бързо! Няма време!
Кряц!
Знаеш ли защо стана така, Салина? Защото ловецът от Чиратантва не срещна никаква дума — нито любов, нито приятелство, нито майка, нито родина.
Кряц!
Най-ужасното е това, че той въобще не може да срещне дума — самата му природа е такава. Сандък с микромодули и излъчватели — какво могат да значат за него любов, приятелство, майка… Ей вие, по-тихо с брадвата, не можем да разговаряме! А онзи, за когото те нищо не значат, е жесток.
Кряц!
По този въпрос заслужава да се мисли. Непременно да се помни и да се мисли! Иначе…
Кряц!
РАЙНХАРД МАКРЕДИ:
Съвсем случайно я намерих. Исках да се измъкна през задния вход, за да ида до пощата, и я видях в градината — още топла, изцъклена. Аз се страхувам от мъртвите, не я докоснах, ще оскверниш съня й — ми каза някой зад гърба. Глупости, отговорих, не може да спи в тази неудобна поза. Скрих се зад една липа и зачаках. Може би само се прави на мъртва. Може би моят поглед я прави бледа и ужасна. Може би ако затворя по-дълго очи, ще се събуди, защото ще разваля лошата магия. Или й е неудобно от мен, че е легнала така небрежно, с вдигната пола. Чаках зад липата, но не се събуди и не заметна полата си. Стисках очи и броях бавно до тринадесет, така ме беше учила някога леля Клаудия — на тринадесет всички магии се развалят. Нищо не стана. Тогава побягнах към института и казах на Ян. После слязох на двора, Хоаким спореше със своите бунтари.
— Мария е мъртва! — прошепнах на ухото му.
Нищо не каза, гледаше в неспокойните си ходила. Помислих, че не ме е разбрал, но когато се опитах да повторя, направи знак да мълча. Качи се на оградата и им съобщи:
— Хора, душите ни са в траур: Мария лежи чиста в отвъдното и ни чака. Сега си вървете по домовете, а утре ще я положим в земята, която е добра и приема телата ни.
След малко те наистина започнаха да се разотиват.
Надвечер от столицата пристигна голям военен вертолет с десетина полицаи за охрана и един криминален инспектор, Георгидис или нещо подобно. Направи пълен оглед, говори с всеки от нас, надникна във всички стаи, лаборатории и чекмеджета, а когато останахме сами, погледна ме лукаво и рече:
— Така, господин Макреди. Твърде много видях, твърде много ми казахте и все пак скрихте най- важното: онзи!
Свикнал съм да не хитрувам пред криминалните инспектори, но наистина не исках той да научи за модела. От Световната организация все още не бяха разрешили да свалим секретността…
— За кого говорите, инспекторе?
— Да не бъдем наивници, докторе. Вие всички сте чужди поданици, работите у нас седем години. Може ли поне веднъж да не сме надникнали? И да ви оставим така, без контрол….
— Не, разбира се. Шпионажът в наше време е модерен.
— Не е шпионаж, а мерки за сигурност. Готов ли е?
