изтрезняха, не смееха да шавнат, зяпаха с широко отворени от страх очи. Вкамениха се в своите пози като истукани на смирението. По-крехките плачеха, няколко жени паднаха на колене и застенаха, удряха с ръце слепоочията си и скубеха коси. Старица се кръстеше и целуваше калните темета на плочките. Свирачът на сандур се дивеше на дървения корем на инструмента си, сякаш чакаше да види там притежателя на този гробовен глас. Когато някое дете се опитваше да писне, майка му рязко го дръпваше за ръчичката и то отново страхливо се шмугваше зад полата й.
Тогава видях слепия старец. Беше вдигнал нагоре немощните си ръце, отпуснатите светлокафяви мускули играеха, кой можеше да различи какво има в мъртвите му очи: изненада, страх или решителност? Бавно тръгна в посока към гласа, потупваше хората да му сторят път, с крак опипваше пътеката пред себе си. Когато моделът свърши и почти половин минута над тълпата лежеше безмълвие и боязън, старецът падна по очи и извика с цялата мощ на безсилното си гърло:
— Чакал съм те, господи! Изцели ме!
А след това не може да се опише! Такава врява, такава свирепост… Понесоха се като цунами към парадния вход, готови да пометат всичко, хукнаха направо по гърба на стареца (след час той умря от очакване или от ходилата им), размахали напред хоругви и пръти, лопати и псувни.
— Ако потрябва, ще го използувам — каза решително Райнхард и ни показа дулото на един много хищен револвер.
Слава богу, Хоаким ги задържа. Изправи се пред тях, вдигна ръце и изкрещя:
— Това в храмовете е забранено!
Тогава се уплаших за Мария. Намерих я в нейната стая, седнала на леглото загърнала с одеало потръпващите си рамене, с поглед, забоден в нищото. В началото дори не ме усети. Не плачеше; мисля — нямаше сили за това.
— Ти ли си? Какъв е този шум отвън?
— Дошли са да славят своя бог.
Тя не се изненада:
— Бог ли? А, Исаил. Трябваше…
За първи път чувах това име, но не исках да я разпитвам. Опитах се да я прегърна, но тя отблъсна ръцете ми. На лицето й видях неприязън, дори гнусливост, като че ли я прегръщаше гущер. Погледна ме с молба за искреност:
— Аз ли съм виновна за всичко, Влади?
— Глупости! Хоаким ги е настървил. Нали знаеш, такъв си е.
— Но аз му казах онези цифри!
Знам, Мария, знам… Но времето не беше подходящо за такъв разговор. Исках да я успокоя. Пак се опитах да я прегърна, но тя отново бутна ръцете ми.
— Не лъжи, Влади! Райнхард мина за минутка и ми каза всичко. За самолета над Неапол. Сто четиридесет и шест души… Боже мой!
— Онзи вече няма да има тази възможност.
— Ако не бях му казала кодовете, ако не бях му писала писмото, ако не бях му разказала за учителя по физика, щеше да бъде друго, нали? Все някак щяхте да се разберете. Щяхте да му направите количка и ръце. Сега е късно, има мъртви. Аз съм виновна за всичко…
— Чакаме разрешение от Световната организация — казах. — Всеки момент ще го изключим.
Не очаквах такава остра реакция. Тя ме блъсна, нахвърли се срещу мен и започна да крещи:
— Не! Не ви разрешавам! Вие сте убийци! Той трябва да живее! Той има право на щастие!
Дълго повтаряше тези изречения, не на себе си, в транс. Стараех се да я укротя, в това състояние… Вече не беше Мария… Това вече не беше нормалната Мария… Междувременно бяхме получили радиограма от Световната организация — разрешаваха ни да го изключим. Не, не си мислете, че моделът е като ютия, изключваш го и край. Той има инстинкт за самозапазване, мозъкът му е потопен в криогенна среда и работи в точката на свръхпроводимост, значи — без външна енергия. Моделът великолепно знаеше това; щом му съобщихме , веднага зае отбранителна позиция:
— Вие сте глупаци! Дори и да ме изключите, енергията ще циркулира в черепа ми още поне седемстотин години. Още седемстотин години ще съществувам! Сигурно дотогава ще се намери някой благодетел, който да ме включи отново.
За първи път виждах Райнхард щастлив и самодоволен. Погледна го иронично и каза:
— Ще съществуваш, но ако не мислиш. Всяка мозъчна операция повишава ентропията и енергията в черепа ти ще намалява. Така е, приятелю, всяко знание се заплаща с енергия. Ти сам ще решиш, но ако искаш да си по-дълго жив, не трябва да мислиш.
ЗАПИС 0155
Добре са го решили, Исаил. Досега мислеше, без да живееш. Вече ще трябва да живееш, без да мислиш — като вещ. Ще бъдеш грозна вещ в интериора на тази грозна стая. Седемстотин години ще бъда мъртва кутия, докато възкръсна… Ако възкръсна…
Всеки бог възкръсва!
Но какво искам повече: да съществувам или да мисля?
Gogito ergo sum. (Мисля, следователно съществувам.) О, жалък мой Декарт!
„Здравей, Исаил. Разбрах всичко. Сгреших като ти дадох кодовете. Да съжалявам ли?
Ти си различен от нас, затова и щастието ти е различно. Когато имаш свобода, не знаеш какво да правиш с нея и веднага се нахвърляш срещу свободата на другите. Самолетът не ти пречеше и хората в него, всеки е имал мисли, надежди. Ти им ги отне. Или аз?
Така е — трябва да знаеш какво да правиш със свободата си: да я уважаваш. Иначе ставаш тиранин за другите. И да познаваш щастието си, за да го различиш, когато го намериш.
Аз съм слаба, Исаил, как сега да удържа? Мъничко още ми трябваше, за да те обичам. И аз не знам какво точно е това мъничкото, макар понякога да го виждах само на крачка пред себе си. Ето така — виждах го това мъничко нещо през мъглата от странности и заблуждения, като живо беше, като дишащо ембрионче. То чакаше да го взема и да го накърмя, но аз съм вече безплодница — нито мои деца мога да имам, нито чуждите да накърмя. Такава съм и ми тежи.
Не направих Влади щастлив и теб не успях, и никого. Не искам повече. Трябва да си отида. Ти ми казваше, че ТАМ не е чак толкова лошо. Нали чернокосото ми момченце е там…
Виждаш ли, Исаил, съвсем се побърках и говоря глупости. Хайде, Мария-Тревичка, идва косачът. Той вече си отдъхна до стомната под дървото, потта му премина, идва отсреща и пее. Българска песен пее — широка и извита. Дядо пееше така край кошерите, под облака от пчели.
Когато получиш това писмо, вече няма да ме има. Ти не си виновен за нищо. Аз съм си такава объркана и всичко покрай себе си обърквам. Искам да е хубаво, Исаил, пък не става. Все нещо не стига…
Сбогом. Мария“
Това е всичко. Краят. Крещи сега, Исаил! И какво ще спасиш? Дори сълзи не са ти измислили. И крака нямаш да я изпратиш. И ръце нямаш, да хвърлиш буца пръст. Крещи де, крещи! Иска ти се да прегризеш въжетата и да избягаш, но накъде?
Сбогом пророчице моя.
Така ми се иска да се изплача!
Ти виждала ли си езерото Чиратантва? Мулето се спуска с припряни ситни стъпки по пътечката, ушите му са като мишена с формата на фау, задницата вдига кълба топла и дъхава пара. Долу е синьото око на Чиратантва, вика те с протяжния глас на перуанка, ти си смъкнал малкото сомбреро до очите и с играта на лицевите мускули пропъждаш мухите.
Удряй, Салина-Мария, дребни като монети ходила, събуди шестте души на китарата, не щади гърдите ми за камата на гласа си! Дигни поли и раздвижи с тях въздуха, разиграй белите им къдри като крила на пеперуда, аз няма да ги докосна по прашеца, за да можеш да излетиш…
Какъв е този разказ? Понякога ей така си съчинявам истории, измислям картини, пред очите ми пробягват с ускорен каданс кадрите на стар и просветлен филм.
Всеки разказ започва отнякъде, моят започва от Чиратантва. Живял в планините скитник, дните му били
