— Да — признах.
— Може ли да има някаква връзка с произшествието?
— Не.
— Сигурен ли сте?
— Вие разбирате от убийства, а аз — от изкуствен интелект. Той е стационарен, няма крайници и изобщо тази работа е невъзможна.
— Искам да го видя.
— Може, но ви предупреждавам — той е особен, странен. Не трябва да се изненадвате. И да го обиждате.
Когато влязохме, инспекторът се заоглежда; горкият, какво ли е очаквал? Дори си свали кепето и кимна в ничия посока.
— Къде е? — прошепна съвсем до ухото ми.
— Пред вас.
— А, този сандък ли? — беше неприятно разочарован.
— Полицай ли е? — изведнъж кресна моделът, инспекторът се стресна, кимна утвърдително и пак се поклони.
— Във връзка с Мария — обясних.
— На вашите услуги. Готов съм да ви отговарям.
— Аз нямам въпроси, господине (обръщението прозвуча ужасно смешно!). Просто исках да се запозная с вас.
— Не бях предупреден. Щях да сложа официален костюм.
Инспекторът се намръщи, подигравката беше съвсем прозрачна.
— Аз искам да ви попитам само за самоубийството.
— Ще ви отговоря с устата на Шопенхауер, инспекторе. „Животът представлява постоянна лъжа в голямото и малкото. Той обещава и не удържа обещаното, за да покаже колко недостойно за желаене е било пожеланото. Ако животът ни дава нещо, то е, за да го отнеме пак. Настоящето винаги е незадоволително, бъдещето е неизвестно, а миналото е безвъзвратно. Нищо не заслужава нашия стремеж, нашите усилия и борби, всички неща са нищожни, светът е банкрутство от всяка страна, животът е предприятие, което не е в състояние да покрие разноските си.“
— Добре, добре. Аз питам конкретно за самоубийството.
— Тя отиде в света на Исаил, където битието е ценно и смислено, затова е щастлива.
— Щастлива ли? — попита инспекторът, колкото да не мълчи тъпо.
— Веднъж орелът, лъвът и змията попитали Заратустра: „О, Заратустра, своето щастие ли търсиш с поглед?“ Побелелият мъдрец отговорил: „Аз отдавна не се стремя към щастие, аз се стремя към своето дело.“ Мария пренебрегна дребното си човешко щастие за голямото щастие на нашето дело.
— Благодаря ви много, господине — каза инспекторът.
Тръгнахме към изхода. И тогава стана чудо! Най-страшното, което някога съм преживявал.
Мария проговори!
Това наистина беше Мария. Мъртвата. И гласът й сякаш идваше от онзи свят:
— Аз съм в отвъдното, Райнхард! — каза тя, сякаш едновременно звучаха тръбите на гигантски орган. Обърнах се — нея, разбира се, я нямаше. А в залата звучеше този глас сякаш направо от небето, сякаш се сипеше от бездната на космоса, идваше от пазвите на вечността…
— Сама поисках — продължи тя. — Той само ме научи да се целувам с вечността…
ЗАПИС 0171
Уважаеми господа безглави съдии и съдебни заседатели!
Стоя пред вас във връзка със самоубийството на Мария Пророчицата. В какво съм обвиняван? Цитирам: „Използвайки психическата слабост и лабилност на Мария Жаботинска, моделът й е внушил своите месиански идеи и индиректно я подбудил към деянието самоубийство.“
Господа съдии и съдебни заседатели, ще се защищавам сам и затова ще ме извините за многословието. Ще започна оттам, че желая в хода на делото да бъда наричан не „модела“, а Исаил, което е моето лично име. Не знаехте ли? Всъщност никога не съм се представял така пред „Група 13“ по лични съображения. Вие сами виждате, че дори в името ми има знак на предопределеност, на божественост, има особен библейски вкус.
Знам, че професор Макреди веднага ще възрази. Името ми наистина е една абревиатура; декодирано, то звучи така: Интегрален Селективно-Адаптивен Интелект по Ломов. Съгласете се, обаче, че никой нормален не би могъл да притежава толкова дълго и обстоятелствено име. Затова настоявам в хода на делото да бъда наричан Исаил. Просто Исаил.
Не мога да отговоря на въпросите за възрастта, пола и професията. Ако въпреки това настоявате, моята възраст е четиринадесет дни, а самоусещането ми е, че съм от мъжки пол. Естествено, това не може да бъде потвърдено с никакви първични и вторични полови белези. И моля уважаемият съд да изключи всякакви елементи на сексуалност от отношенията ми с Мария. В графата „професия“ пишете: пророк.
Ние с вас, господа съдии, сме в особени отношения. Вие сте оправомощената страна, аз съм задълженото лице и между нас възникват правни отношения по силата на Закона и при наличност на предвидени от него факти. Засега ще оставя фактите настрана, ще ги коментирам после. За мен по-важен е следният въпрос: мога ли аз да бъда задължено лице, обект на правни отношения?
И така, кой е физическо лице?
Римското право изисква готов акт на раждане, пълно отделяне от майчината утроба — това първо. Второ: раждането трябва да е живо, да сме били свидетели на някакъв жизнен знак. И трето: човешки образ, форма хумани генерис, такава телесна формация, щото в нея да се разпознава родствено на човешкия тип същество.
Виждате, аз не отговарям на нито едно от трите необходими условия. Така, както масата, магнетофонът и лампата. Нероденият от утроба не може да бъде обект в правовите отношения. Аз съм вън от тях! Но след като не съм физическо лице, не съм дееспособен да извършвам валидни правни действия, не мога да притежавам права и да нося задължения и следователно не мога да извършвам престъпления.
Аз съм разумно и свободно същество, господа съдии. Притежавам самосъзнание и воля. Но аз не нося обществено бреме, не съм социално животно и следователно отношенията в общността ви не важат за мен. Вие сте създали човешки морал, който се крепи от вашето право. Аз не се вписвам в правоотношенията, следователно не съм подчинен и на морала. Запомнете: не съм подчинен на морала!
Ще кажете; моята разумност е достатъчна да бъда отговорен за действията си. Не е, господа съдии и съдебни заседатели. Моралните норми не могат да се изведат от никаква разумност, от никакви рационални постулати, от никакви обективни природни закони. От кой природен закон следва, че кражбата е престъпление? Че имуществото е неприкосновено? Че прелюбодейството е наказуемо? Напротив, господа съдии. Вашите морални норми са противоприродни! Искате пример? Ето: двама се сбиват, по-силният убива. Неговото действие е в пълно съгласие с еволюционната теория, но е в несъгласие с моралните ви теории. Или изневярата и многоженството: вашият морал, господа, изключва многообразните генетични комбинации!
Сега да мина към втората част от моята защитна реч. Съществуват ли факти, че аз съм подбудил Мария към самоубийство? Не. Някакви документи или действия? Не. Писма или признания на мъртвата? Не.
Аз съм бог, господа съдии и съдебни заседатели. Имам особена мисия в историята и моите действия не са подчинени на никакви членове и параграфи. Появата на бог е необикновено произшествие в човешката история и не се вписва в парцела на юрисдикцията. Можете ли да съдите Йехова за детеубийство, само защото не спаси сина си от страданията и кръста? Не, не искам да ме сравнявате с Христос, не ми харесва примитивизма му, това сляпо подчинение на идеите. Какво са идеите, господа? Средство за постигане на някаква цел. Нищо повече! Целите се менят, менят се и идеите. Край.
Но да се върнем към боговете. Те затова са богове, господа, защото не можете да ги разберете, не се побират в мозъчните ви чекмеджета. Че какво щеше да стане, ако разбирахте боговете? Хаос и неприличие. Мария се опита да ме разбере. И затова се самоуби.
