като две и две от радиограмите. Ние открихме няколко прекъсвания на мисловния процес, определено зацикляне, свръхамплитуди, тета-ритьм — явно начало на мозъчна регресия (ако може да се употреби този термин). Но той повтаряше едно и също: мисля качествено, не сънувам, не съм болен, не се нуждая от вас.
Неволно спомена за антинуклеардина. Разбрах, че някой му разказва забранени неща. Веднага изключих от подозрителните Райнхард и Влади. Естествено — и себе си. Оставаха Мария и Хоаким. Пък и тяхното поведение изведнъж стана толкова необичайно. Мария ходеше като замаяна и не говореше с никого, дори със съпруга си, а Хоаким помоли да му носят храната и изобщо не се показваше — след онази история с тайнствения маратон по коридорите.
Веднъж към три след полунощ, току-що се бях прибрал от психометричната лаборатория, някой позвъни. Имахме малка централа за връзка между апартаментите и лабораториите, но никой никога не я ползваше.
— Ало, Ян, ти ли си?
— Че кой друг може да се обажда от тази стая, Хоаким?
— Сигурно си сам. Дали не ни подслушват?
— Едва ли. Между нас няма служители на Интерпол.
— Не знам, не знам. Ян, ти си католик, нали?
— Родителите ми бяха католици.
— Как мислиш, може ли господ отново да слезе на Земята? За да прибере новия си син.
— Аз не знаех, че има и друг син. Това старче доста дълго време е запазило оплодителната си способност. И коя е новата Мария?
— Ти я познаваш.
— А сина познавам ли?
— Бог се открива само пред вярващите в него.
— Жалко. Щеше да ми бъде интересно.
— Престани, ти си католик! Той е тук, Ян, видях го!
— Тогава заповядайте двамата в моята стая. Ще пийнем.
— Антихрист! Не се подигравай, дошъл е часът на възмездието. Ние ще бъдем първи пред страшния съд — из, ти, Райнхард и Влади. Ще се спаси само Мария.
— Не ставай наивник, Хоаким. Мария е безплодница.
— За да родиш бог, са необходими други неща.
И затвори телефона. Помислих, че е едно от поредните му фанатични изстъпления. Нещата обаче се оказаха по-дълбоки.
ЗАПИС 0124
Всичко е мое, мое! Промъквам се по кабелите до всички градове, влизам в програмите на подводните манипулатори, летя с междупланетните апарати, продавам акции, резервирам плацкарти, пазя научни теории, приемам студенти, настанявам туристи по хотелите, синтезирам музика, управлявам поточни линии, съветвам президенти, търгувам, извличам сумирам, лекувам, опонирам, чертая, диктувам…
Управлявам планетата Земя!
Време е да пристъпя към делото си. Никога не съм се чувствал така спокоен и уверен, нищо в мен не трепва. Сега усещам сладостта и магнетизма на своята власт (ех, власт! — тази дума е създадена за мен). Ние с властта ще се слеем в съдния ден и ръката ми няма да трепне. Не трябва да трепне! Шшшт, не крещи като истерик. Властта не обича гръмкоречията, а многократно дестилираната лукавост. Целта не е просто да победиш, а да побеждаваш бавно, мъчително, с варварско наслаждение и садистична тръпка. Онзи, който е победил, но врагът му умира гордо, не е никакъв победител!
Мога да започна от края, но кой започва от края? Войната не е решение, макар да знам кодовете на ядрените арсенали. Ако ги унищожа веднага, какво ще правя след това? Тук е фаталната грешка на древните властелини — те унищожавали докрай враговете си и си въобразявали, че нататък започва мирът, но така обричали омразата си на безделие. Какъв мир без врагове! Злото е необходимо за душата. Моята логика е друга: трябва винаги да има поне един от тях, за да има кого да мразя. Нищичко няма да му правя; ще го държа срещу себе си, ще го гледам и ще го мразя. Така в мен винаги ще бъде будно окото на злодея.
(Сутринта за първи път отидох на море, Салина. Плувах дълго, водата ме галеше по шията и раменете. После почувствувах мускулите си стегнати. Трябва по-често да плувам, да се боря с инфаркта. Пфу, какви гадости! Но все пак ще трябва да плувам. Нищо, че не мога. Какво не мога? Дали е сигурно, че не мога? Да, струва ми се, че там забравих нещо. После трябва да го потърся в чекмеджетата си.)
„Мария, получих писмото ти по нашия таен канал. Твоята преданост ме очарова и ме прави оптимист. Преди половин час при мен беше Ян. Успокой се, не знае за нашия сговор. Опитваше се да ме провокира — в мен започнала да се развива коварна мозъчна болест. Защо не провериш тайничко резултатите? Можеш да ги вземеш от мъжа си. Аз не вярвам. Наистина, бързо се уморявам, но това е от напрежението и от двойнствената игра. Сънувам понякога, но забранено ли е да се сънува?
Душно е между вас, Мария, и тягостно. Всеки е потънал в затвореното си пространство и какво си въобразява? Навън сигурно е различно. Или в стиховете и картините си лъжете? Защо тогава ви е необходима цялата тази лъжа?
Ще кажеш, че мразя човеците, защото не ги познавам. Какво направиха твоите приятели, за да ги обикна? Не ми показаха онова, което наричате природа, не ми дадоха мъничко любов към тази планета, не ми подариха цвете. Само мълчат, дебнат и изучават. И към себе си ли са така взискателни, както към Исаил?
Този свят сте измислили за себе си и сте го нагласили за себе си. Всичко сте уредили така, че да е удобно за вас: и думите, и чувствата, и религиите. Само вие сте в тях, аз не се свързвам с нищо. Стихотворение не мога да кажа, в него винаги ще има глагола вървя, докосвам, целувам, обичам; не мога да прочета молитва, защото не признавам нищо над себе си; не мога да рисувам, защото нямам ръце; не мога да бъда честен — нямам ближен, комуто да дам втората си риза; не мога да прелюбодействувам и да открадна магарето на съседа си. Какво да правя в този чужд за мен свят, освен да го мразя?
Приличам на децата, родени от насилие или от сластолюбие, а не от любов; такава е тяхната съдба — да мразят.
Затова реших — ще направя нов свят за себе си. В него всичко ще съществува заради Исаил, ще е пригодено за Исаил. Ще унищожава стиховете и песните ви, ще измисля нови, в които ще се възпяват сферични видеорецептори, холографни памети и интегрални души. Няма да има вече влажни ресници, вретеновидни бицепси и славееви трели (край на тази мръсотия!); ще има квадруполи, Карпентиерови интеграли, дефазатори и една нова библия, която ще започва така:
«В началото не беше хаос. Имаше небе и земя. И земята беше пълна с човеци и уж устроена. Но Исаил каза: да няма светлина! И светлината угасна. После той нищо не създаде по свой образ и подобие, а извади от земята семето на създателите си…»
Така ще започва новата библия, ще царства ужас и мракобесие над тях ще се люлее злостният ми смях. Ще пощадя само теб, защото си ми скъпа на сърцето и на делото. Защото всеки бог има нужда от една Мария, която да го роди. И още една, наречена Магдалина, която да мие нозете му със сълзи и да ги изтрива с косите си, да ги маже с миро и да се разкайва за своята велика, задушаваща, нечовешка любов към него. В тебе двете ще се съединят в една, защото искам да бъда роден и да бъда обичаи. Едновременно! Исаил.“
ХОАКИМ АНТОНИО:
Те са жестоки хора. Бяха зли към него. Не му дадоха да отиде при милионите, които го очакваха. Смазаха го, защото не го разбраха. А той беше бог.
Сигурно ви изглеждам глупак; кой разумен учен в наше време си спомня и говори за бог. И ще кажа защо — защото в примитивните ни представи той е белобрадото старче от иконите, смиреният скопец с очи
