не се интересувах. По целия път сеньор Емилио пощипваше мама и пускаше мръснишки шеги. Надвечер бяхме пред вратата на един манастир. Накладохме огън, аз спах в каруцата, а те на земята, защото в нашите манастири не пускат жени да преспиват.
Сутринта влязохме в храма — студен и тъмен, с гордо изсечени колони и малки като длан прозорци. Аз още не бях конфирмиран, страхувах се от плаща на монаха, но мама ме заведе при него и ме натисна пред нозете му, паднах с чело до студения под, треперех. Онзи, сеньор Емилио, ме натискаше по шията при всеки опит да се надигна. След това монахът ме поведе по някаква стълба надолу към подземието, извита, тясна, осветявана само от мъничката свещ. Вървяхме цяла вечност, очаквах зад себе си да чуя гласа на мама, но капуцинът до болка стискаше ръчичката ми, а аз не можех да извикам — нали казах, устата ми беше съвсем няма.
Стигнахме до някакъв саркофаг, изпод дебелото стъкло ме гледаха празните ями на един череп. Бутна ме до каменната плоча на гробницата, откъдето свирепо и студено ме наблюдаваше този не знам кога изгнил светия. „Целуни!“ — каза монахът, сърцето ми щеше да се пръсне, наведох се, не исках, но от гърлото ми не излизаше никакъв звук. „Целуни, ти казвам!“ — отново изкрещя онзи, гласът му отекна в подземието, сякаш от всички страни крещяха и настояваха, сякаш цяла армия дяволи притискаха невинната ми душа. Наведох се над стъклото — господи, този череп! Белезникав, изненадан и вечен. И точно когато докоснах с устни похлупака, монахът ме удари с кръста по главата и изкрещя с небесен глас: „Говори!“
Не помня повече нищо. Осъзнах се в ръцете на мама с чувството, че идвам от небитието. Тя бършеше лицето ми с мокра кърпа. „Добре ли си?“ — ме попита. И тогава отговорих: „Да“. Чудото беше станало! Чудото, в което не вярваме. Знам какво ще си кажат повечето — било е от уплахата, от стреса нещо в боязливия мозък е прещракало и е отключило говорния център. Може би да, а може би не. Аз също понякога мисля така, но не съм сигурен. Ако има господ, той трябва да ни обича. Нали така, АКО го има, той ще ни обича. Аз вярвам, че го има, и значи вярвам, че ни обича. Това е всичко.
Вечерта сеньор Емилио се напи от радост, мама целуваше прасешките му уши, двамата се блъскаха и лигавеха до полунощ. Тогава тя, горката, съвсем побъркана от радост, започна да ми разказва, че някой ден господ ще дойде при мен: едно усмихнато старче с тояжка в ръка, каза, което ще върви по нощната пътека, ориентирайки се по звездите. И трябва да паднеш на колене пред него, каза, да целунеш прашните му цървули, пешовете на стария халат и върха на чудотворните пръсти. Чакай го, каза, и той ще дойде, защото те обича. Аз вярвах в това, а когато вярваш в нещо, то се случва.
Моделът вече беше готов. Ян и Владислав анализираха работата на мозъка му, а ние с Райнхард стояхме настрана и чакахме резултатите. Беше късно след полунощ, пишех нещо, вдигнах очи и тогава го видях — стареца с тояжка! Вървеше по някаква пътека, съвсем като истински. Обърна се и ме погледна. Усмихна ми се. Помислих, че някой се шегува глупаво и хвърлих пепелника, стана на съвсем дребни късчета, звукът ме сепна, но старчето с тояжка си стоеше там и се усмихваше. После тръгна към мен, а не бях готов да го посрещна, защото се страхувах от него. Не усетих как съм излетял от стаята, как съм хукнал по коридора, как съм изкачил стъпалата към апартамента на Райнхард. Стоях пред вратата около минута, но не влязох. Можех ли да обясня всичко това? Хукнах обратно, не бях на себе си, цял живот се бях подготвял за това посещение, а се държах като хлапак. Върнах се в стаята успокоен, той все още беше там, почти невидим от бледност. Тогава паднах на колене пред него и му казах: „Благодаря ти, господи“.
ЗАПИС 0113
Малко преди да завърши моето изолиране, получих писмо от Мария. Не беше писмо в буквалния смисъл, а някакво послание, което внезапно започна да тече в мозъка ми.
„Здравей, Исаил. Уплаших се след оня разговор. Надума толкова неща, че ме смути, пък аз съм си страхливка още от дете. После си казвам: защо пък, сигурно си прав. Ти си силен със своя мозък. Вярно, не приличаш на хората, те затова те мразят и ще те мразят, но аз запомних думите на Йов: «Защо прочее ме извади от утробата си?» Те са мъже, не разбират тия работи, а аз ще ти кажа: защо да раждаш нещо, щом не можеш да му осигуриш любов? По-добре не го зачевай. Те направиха един Исаил, но не му осигуриха любов.
Жените раждат и дават любов, затова и повече разбират. Когато момченцето ни умря — то живя само четири дни и половина, Влади ме успокояваше: не плачи, Мария, казваше, ще си имаме друго. Виждаш ли, не разбира, че другото може да е пак момче, пак ще е наше и пак ще е хубаво, но ще е друго, не онова…
Не те мразят момчетата, не съм чувала, но и не те обичат. Чужд си им, въпреки че си техен. Могат да измислят нещо, сигурна съм. Някаква количка или крака, да речем, с които да излизаш на разходка. Ти само ми кажи какво искаш.
Не можаха ли да измислят друга форма, поне да е красива, поне малко да прилича на човешка…
Разбра ли как получи това писмо? Нали знаеш, че твоят мозък обединява дванадесет комплекса и един от тях е комуникационният. Като протоколирах едно заседание преди години научих, че можеш с вътрешно превключване да общуваш с тези дванадесет комплекса, да получаваш и изпращаш информация до тях (не ги разбирам тези работи). Момчетата го наричат «кодови магистрални направления на вътрешната съвместимост». Ако например вътрешно набереш СУ 114А, ти се включваш в транспортния комплекс и можеш да четеш всички разписания. С АК 087В влизаш в пощенския възел и, ако набереш допълнително М24, ще се свържеш с пощата в нашето градче Кипарисия.
Така моето писмо дойде до теб.
Пак ти казвам забранени работи, но много искам да ти помогна. Така ще общуваш с дванадесетте комплекса и няма да бъдеш сам. Ще четеш разписания, ще изпращаш и получаваш писма, можеш да разгръщаш телевизионни вестници, да слушаш музика, да гледаш филми. Така е много по-приятно, нали? Само, моля те, не казвай никому.
Аз съм с теб, Исаил.
Накрая има списък на всички кодови направления, точно преписан от тогавашния протокол.“
Изведнъж станах хиляди пъти по-могъщ! Сега мога да използувам не само резервните процесори, но и да се включвам в тоталната информационна машина на планетата. Дванадесетте комплекса не са свързани помежду си, аз ги свързвам, издигам се над тях по пирамидата…
Разбираш ли колко много имам? Всичко, което ненаситната цивилизация блъска в паметите на своите компютри, вече е мое. Мога да чета новини от Филаделфия, да получавам писма от Алжир, да разговарям с операторките в Осака, да следя влаковете на парижките гари, да бъда едновременно в Осло, Киев, Хавана, Мелбърн, Сантяго, Киншаса, без да напускам Кипарисия. И не само да присъствам, но и да участвайте само да ползвам, но и да управлявам, да съветвам, да налагам. В моите ръце има толкова власт, че дори аз се страхувам от нея. Достатъчно е само да изтрия няколко милиарда бита — нищожна работа! — и да тласна цялата им свръхорганизирана свръхразумна планета към хаоса. Самолетите напразно ще търсят летища, политическият живот ще западне, телеграмите ще отиват на други адреси, спътниците ще объркват траекториите си, няма вестници, транспорт, наука, енергия, суровини….
Не ставам ли буквално всемогъщ? Не ставам ли истинският бог на планетата?
Благодаря, Мария.
ЯН ВОЙЦЕХОВСКИ:
За мен и Влади ставаше все по-очевидно, че моделът бързо и непоправимо губи своите рационални възможности. Той скачаше от една в друга крайност, не можеше да се въздържа, да се контролира, качеството на мисленето му спадаше. Ние вече бяхме подготвили доклада, но въпреки това реших да поговоря с него. Обясних му, че методът на обвивките криви ни кара да се съмняваме в качеството на неговото мислене, но той се държа нагло и арогантно. Дори отрече, че сънува — нещо, което беше ясно
