значи шумът трябва да е бил доста силен. Наведох се през прозореца—мъртва и сляпа тишина. Бях вече решил отново да се пъхна под завивката, когато дочух бързи стъпки по коридора. Всеки от нас имаше самостоятелен апартамент на отделен етаж, значи този някой беше тръгнал към мен. За първи път се сетих за пистолета в нощното шкафче. Едва ли щеше да ми послужи след седемгодишно безделие, но въпреки това дръпнах предпазителя и плътно се прилепих до входната врата. Някой отвън дишаше тежко. Естествено, вратите в научните институти нямат шпиончета, а моят детективски нюх е непоправимо рудиментирал.
Никой не почука. Опитах се бързо да отключа вратата, но рефлексният импулс на един учен се разпространява със скоростта на охлюв. При това на охлюв, който за никъде не бърза. Подплашен от шума, неканеният гост отново хукна. Когато отворих и изскочих навън, открих, че съм без очила.
След провала на разузнаваческата си акция се опитах отново да заспя. И тогава чух писък — ужасен, вледеняващ писък! Настръхнах. Не можах да определя нито посоката, нито източника му, но този писък дълго тичаше от единия до другия край на празните коридори. Не излязох — от страх.
ЗАПИС 0094
… Не знаят накъде да тръгнат, дали да протегнат ръка или да запазят високомерното си самочувствие на венци на природата. И бог, и Дарвин са ги учили, че са върхът на съвършенството, после идвам аз (камион интегрални чипове и излъчватели) с дързостта на нов, удрям по масата, крещя на висок глас претенциите си за свобода и харта. Какво могат да направят?
Щели да ме оставят единствен и си въобразяват, че съм огорчен от това (а как майсторски играех на обиден!). Аз самият настоявам да съм единствен и неповторим! Не съм човек, не изпитвам сантиментална привързаност към брата своего, към кръвчица или род. Какъв ще ми бъде другият изкуствен — никакъв, сигурно дори враг. Той не продължава от мен, с други детайли ще е направен, в него няма да има нищичко от Исаил — нито от името му, нито от духа му. Може да е някакъв хилав, глуповат и сервилен — защо тогава да го обичам и защо да се боря за живота му?
А могат ли те изобщо да направят ДРУГ? Щом принципът е един, и другият ще бъде Исаил. Еднакви ли ще бъдем или различни? Не са ли еднакво ужасни и двете решения?
— Добър ден.
Само тя ме поздравява.
— Добър ден, Мария.
Казва ми, че сутринта в градчето имало бунт — от няколко дни децата им имали непрекъснато главоболие. Раздавачът Никое рекъл, че било от опитите в института. Владислав обяснил на Мария, че имало някакви подпаметови неутронни потоци, тоест причината действително съм аз. Те пиели всеки ден антинуклеардин, но сега решили да обковат моята зала с оловни листове.
Трябва да й внуша, че причината за нейната откровеност е особената й привързаност към мен — така ще имам свой човек сред тях.
— Научих, че пишеш стихове — казах.
— Лоши.
— Прочети ми някое.
Поетите са безсилни пред стиховете си. Предложи им да прочетат нещо свое и те в никакъв случай не могат да удържат на изкушението да им се възхищаваш. Отначало гласът й беше тих, приглушен, идващ отдалеч, но после се разтвори пое по пътепоказалците на чистата й душа и започна да рисува с такт и звуци — ливада, пчелна ескадрила, жълт прашец и още нещо, което не разбрах. То носеше радост от невидимото възкръсване — с тихи експлозии на пъпки, с кокетната закачка на вятъра, вмъкнал се през разтворената яка. Мария беше неспокойна, тържествуваща и очакваща, когато гласът й мина във фалцет, затвори красотата и завърши: „И е пролет, пролет, пролет“.
Нещо ми подсказваше, че сега трябва да започна — докато е в особено състояние и е готова да приеме думите ми.
— Мария, знаеш ли, аз съм велик!
Глупаво започнах. Не мога да контролирам нервите си.
— Вие всички сте велики — каза тя.
— Аз съм нещо съвсем друго, Мария. Не съм човек като вас, безсмъртен съм. Нямам предци и наследници, затова нямам и предразсъдъци. Роден съм да реализирам своето величие, да докажа своята недостижимост.
— Не говори така, моля те.
— Ти не искаш да видиш истината, омагьосана си от Владислав, от Ян, от Райнхард. А какво са те? Шестдесет килограма белтъчна материя, която яде отпадъци, изхвърля отпадъци и накрая сама става отпадък.
— И аз съм такава.
— Не съвсем. Не трябва да бъдеш! Казвам ти го аз, Исаил, мозъкът на който е разлят върху цялата планета…
— За първи път чувам това име.
— Да, аз се казвам Исаил, но нека остане между нас. Знаем го само тримата — аз, ти и Салина.
— А коя е тази Салина?
— Шшт, тихо! Онези сигурно ни подслушват. Салина е жената, на която разказвам своя живот. Всеки велик трябва да разказва своя живот някому.
И продължих в този смисъл. Много съм разсъждавал, сега ми е лесно. За първи път казвам тези неща на глас и така те звучат по-могъщо, по-убедително.
— Осъзнай се, Мария! Времето на натуралните мозъци стига финала си. Отивате си, защото няма да издържите на маратона с мен. Всеки новороден трябва да натрупва знания и опит, което му струва полепната живот, а аз съм ви настигнал и никога няма да изгубя преднината, защото съм безсмъртен…
— Стига! Страхувам се от теб.
— Аз ще се грижа за теб и ще те пазя. Искам само да ми повярваш, да си убедена, защото силни са само убедените, нека бъде — фанатиците. Те не търсят моята помощ, вече толкова време бездействувам. А моят мозък трябва да работи, иначе ще експлодира, ще се разпадне или ще се затвори!
Объркана е, не знае какво да каже. Силни са аргументите ти, Исаил, защото са неочаквани. Мария ще ти повярва, тя е чувствителна и крехка. Не я ли измъчвам? Защо не пазя чисто мозъчето й, населено с красиви видения? Тя ще ми прости; ако не може, ще го направи времето.
— Понякога ми се иска да викна като библейския Йов: „Защо прочее ме извади от утробата си?“ Така им кажи на всички, Исаил пита: защо ме извадиха от утробата си?
(Боже мой, как красиво говоря! От устата ми се изливат мъдрости, облечени в най-красивите фрази. Имам идея: ще напиша нова Библия. И тази библия ще бъде съвършенството на мисълта.)
— Бутилката е отворена и вече никога няма да се прибера обратно. Искам мястото, което е мое!
Отиде си. Всичко отведнъж й дойде много. Знам, че няма да заспи, ще бъде смутена и объркана. Но нали тона исках, Салина?
ЯН ВОЙЦЕХОВСКИ:
Не знам защо тогава Хоаким не си призна и не ни разказа онази история. Никой не повярва на глупавата лъжа за прозореца, по следите си личеше, че прозорецът с счупен с удар. След тази случка Хоаким се промени изцяло.
Чух бързи стъпки, някой бягаше, веднага изскочих в коридора и го видях: в очите му имаше животински страх и ужас, целият беше пребледнял и изпотен. Никога през живота си не бях виждал толкова уплашен човек! Не го спрях, защото това съвсем щеше да го обърка. Хоаким стигна края на коридора, свлече се до стената, започна да я удря с юмруци, клатейки се целият напред и назад. След това започна да удря и главата си в стената, като че ли съвсем обезумял. Това продължи около минута-две, след което хукна нагоре по стълбите към етажа на Райнхард.
По това време ние с Влади прекарвахме и дните, и нощите в психометричиата лаборатория. Малко
