преди това той беше направил едно откритие — метод да се следи качеството на мислене у модела. Нарече го метод на обвивките криви, само ние знаехме за него. Не е нужно ; да разказвам подробности, материята е доста научна. Искам да ме разберете правилно: ние не следяхме КАКВО мисли моделът, а само КАК мисли. И в това отношение забелязахме някои отклонения от нормата.
Тогава разбрахме и най-важното: той имаше ужасно мощно въображение! Все още няма единна математическа теория на въображението; склонността към фантазиране не може нито да се програмира, нито да се регулира. А у него тя беше толкова силна, че го подчиняваше, превземаше го, сам не можеше да се справи със собствените си илюзии. Измислиците го дърпаха като магнит и той скачаше в пазвите им и това не бяха само ейдетични видения, а нещо много по-властно — измислиците бяха негови диктатори! Като мозък, който няма реално битие, той изпяло си го съчиняваше. В началото му беше приятно, после започна да живее с него, накрая не можеше да не му се подчини. Живот, същност и лудост — ето какво беше за него въображението. Защо? Не знам, казах — теория няма. Просто така се беше случило.
ЗАПИС 0106
Чувствам се изморен. Непрекъснатото напрежение ме изтощава. Търся най-краткия път до целта (каква цел?) и непременно искам да стигна до нея (какво ще правя там?). Искам да си почина, но се страхувам да заспя, ще ме отровят, нали, Салина?
Отпускам се, отпускам се… Все по-често сънувам кошмари. Дори не ги сънувам, а ги виждам. Явяват ми се размазани петна — сини, светложълти, оранжеви, пулсиращи с бавни тласъци. Опитвам се да хвана петната и да ги разкъсам, но те бягат и хуквам по стръмната пътека, шубраците ме дращят, нараняват лицето ми… Петната постепенно стават обувки с дълги черни връзки и пружиниращи ходила, с блестящи муцуни и кожени ушички. Стойте, крещя, едва дишам, задъхвам се, сърцето ми няма да издържи, обаче обувките бягат и аз съм почти до тях, трябва само да протегна ръце и да изпъна пръсти, после да ги свия в юмрук и връзките ще бъдат в шепата ми. Мръсните кални връзки на обувките с блестящи носове. В последния момент успявам да хвана едната, яхвам я, дръпвам кожените ушички и обувката литна — моят огнен вихрогон!
Такива неща сънувам, Салина. Иска ми се да се поразходя, макар и стотина метра да повървя край морето, затова мразя онези — дадоха ми съзнание на човек, мисли на човек, усещания на човек, а ме направиха неподвижен и безпомощен. Не е ли ужасно да си наполовина един, наполовина съвсем друг?
Съмняваш ли се в моя триумф? Аз съм млад, нямам зад гърба си заеми, не съм убивал брат си Авел, нямам корени, нямам религия, ако щеш — нямам морал! Моят морал е моят разум, моят характер е моята логика. Мога да плюя на всички, освен на себе си, а такава сила е неудържима!
Сигурно ще ме запиташ защо. Защото ги мразя, как ги мразя! Никой никога не е мразил така. Дълго пъплиха по тази земя, но нищо не направиха за нея, само я наторяваха с вонящите си тела… Стой! Идва конен отряд, начело с носът на обувката — та-так, та-так. Лъснатата муцуна на командира ме вбесява! На пояса си носи две четки и иска да ме застреля с тях. Нали ти казах — дошли са да ме екзекутират. Може би ще искат някакъв откуп? Колко ще искате, ваше величество полковник Обувка? Не сте съгласен да ме пощадите? Това е коварство! Вие сте палач! Сигурно ви е пратил Райнхард Макреди; наклеветил ме е, защото ме мрази — аз съм по-красив от него…
… с някого на път… тояжка и малко храна. Ще се ориентирам по пътните знаци. Мога и по звездите, познавам отлично звездната карта… ще вляза със стъпки на крадец, за да не събудя заспалите, да не докосна спасителния им сън. Ще различа бялата амфора на тялото й. Искам да обичам с ръце! Къде ми са ръцете? Искам да обичам с ръце! Нямате право? Какво? Аха…
… с някого на път… тояжка и малко храна. Ще се ориентирам по пътните знаци. Мога и по звездите, познавам…
ВЛАДИСЛАВ ЖАБОТИНСКИ:
След една среща с модела Мария се върна много разтревожена. Не можеше да си намери място в стаята. Уж четях, а всъщност внимателно я следях с крайчеца на окото.
— Искаш ли да ми кажеш нещо? — попитах.
— Ти се сети, че имаш и жена.
Точно с тази фраза започваха нашите скандали. Следваше твърдението, че по-подходящо би било да се оженя за книгите, а накрая завършваше патетично: вие сте книжни плъхове! Всичко мина по сценария, но постепенно разговорът ни мина към „онзи човек, който няма нито ръце, нито крака“.
— Мария, да се разберем — казах. — Той не е човек, той е само изкуствен мозък.
— И какво, изкуствените мозъци нямат ли право на щастие!
След тази великолепна демонстрация на женска логика аз се опитах да й обясня, че човекът е нещо по-комплексно, а тя ни обвини, че сме направили кентавър — получовек-полумашина, че онзи бил самотен, че не сме се интересували от неговите желания и нежелания.
— Знаеш, че аз и Ян продължаваме да го проучваме — казах.
— Какво толкова има за проучване, какво сте си наврял и носовете в него! Той има нужда от щастие, а не от изследвания.
— Стига с това щастие! — креснах. — Няма пол, че да ги направим чифт, не може да има деца, няма нужда от пари, не носи кожени палта и джинси. Откъде да му измислим това щастие?
— Ето, съвсем просташки разбираш нещата.
От този ден тя се промени. Ходеше из стаите като объркана, сякаш непрекъснато разговаряше със себе си или с някого. В очите й имаше укор и неразбиране, след това започна да се страхува от мен, не разговаряхме, не ми даваше да я докосвам — една объркана и уплашена жена. Очите й се зачервиха от безсъние, загуби свежия цвят на лицето си, започна да се облича и сресва небрежно. Аз подозирах причината, но не разбирах, че нещата са толкова сериозни…
ЗАПИС 0109
Събудих се с чувството, че съм изгубил нещо ценно, то е паднало в мрака на съня и сега не мога да го намеря. Ходя като лунатик, навеждам се над всяко стъкълце, искам да го пипна, но то изгаря пръстите ми.
Сутринта дойдоха няколко работника от градчето, извадиха от склада дебели оловни листове и започнаха да обковават стаята ми в ризница. Чух веселите подвиквалия, мъжете се катереха по стълбата, пълзяха по стената и стигнаха прозореца ми, за да затворят завинаги светлото му око, откъснаха ме от морето и пролетта и ме наказаха да живея под светлината на студените спираловидни лампи.
Това е всичко, което хората направиха за мен.
ХОАКИМ АНТОНИО:
Почти нямам спомени от детството си. Роден съм в Ла Фуенте де Сан Естебан, близо до Саламанка, в самото сърце на Кастилия. Спомням си единствено обгорени улици, прах, високи огради и майка ми. Тя беше красива и горда жена, най-изящната в Ла Фуенте, и много се измъчваше, че бях ням. Всъщност не знам дали съм бил ням или съм се развивал бавно, но до петгодишна възраст устата ми не познаваше думите. В къщи идваха много стари жени, варяха билки, шепнеха заклинания над врящите котлета, танцуваха около тях като магьосници, после налагаха крехките ми гърди с мазила и прахове, но езикът ми оставаше завързан и очите ми гледаха все така глупаво и неразбиращо. Злите езици казваха, че господ наказал майка ми задето изоставила мъжа си и станала любовница на сеньор Емилио. Помня и този сеньор Емилио, бакалина, червендалест и мазен, с дебели шепи и плешив; той имаше жена и две грозни дъщери, но често преспиваше у нас, чувах понякога похотливото му пъшкане от леглото на мама, но без него ние щяхме да умрем от глад, защото майка ми предпочиташе да препича бедрата си вместо да работи.
Един ден сеньор Емилио дойде с голяма каруца, натоварихме малко багаж, малко храна, колата заскрибуца по калдъръма, а от прозорците стърчаха старите врани и ни проклинаха. Не знаех къде отиваме,
