книгата не го разсмее веднага, се разплаква, Когато нещо от прочетеното в дебелата книга го развълнува, той обелва очи, разлигавя се и прави опити да проговори с вдървения си език, въпреки че единственото, което Абрамовиц чува, е гууу, гааа, гиии, геее. Все тези думи с неизвестно съдържание, а понякога и гуул, гуун, гиик, гонк, в различни комбинации, най-често гуул с гопк, което според Абрамовиц означава Голдбърг. Случвало се е в подобни състояния да рита Абрамовиц по корема с тежкия си ботуш. Уууф.
Когато се смее, цвили като кон, а може би така аз го чувам с конските си уши. И макар че от време на време се случва да се смее, това ни най-малко не облекчава живота ми, поради положението, в което се намирам. Искам да кажа, че все си мисля, ето ме затворен в този кон. Това си е моя теория, въпреки че имам известни съмнения.
Иначе Голдбърг е малко набито човече с дебел врат, гъсти черни вежди, всяка като малък мустак, и големи крака, които се подуват в безформените му ботуши. Мие си краката в кухненската мивка и мята пожълтелите си чорапи да съхнат върху варосаните преградки на бокса ми. Пфуу. Обича да прави фокуси с карти. През зимата живеят на юг в малка, мръсна едноетажна къща с конски бокс, пристроен така, че Голдбърг да може да го стигне само с няколко крачки от кухнята на къщата. За да се вкара Абрамовиц в бокса, трябва да го преведат по една дъска, поставена отвън, а вратата се затваря плътно до задницата му. За да не може да се шляе из цялата къща, под главата му е поставена дъсчена преградка. Освен това боксът се намира точно до клозета, където по цяла нощ шурти вода от разваленото казанче. Животът с глухоням е скучен, освен когато Голдбърг реши да измени малко номера. За Абрамовиц е удоволствие да репетира новото представление, въпреки че Голдбърг почти никога не променя репликите, а само реда на отговорите и въпросите. Но по-добре така, отколкото нищо. Понякога, когато на Абрамовиц му писне да си говори сам на себе си и да задава въпроси, които остават винаги без отговор, той започва да се оплаква, да крещи и да нарича собственика си с мръсни имена. Пръхти, реве, цвили пронизително. В безсилието си рита със задни крака, люшка се и галопира в бокса си, но какъв е смисълът да галопираш, когато няма къде да мръднеш, а Голдбърг не може или не иска да чуе оплакванията. жалбите, протестите?
ВЪПРОС: — Отговори ми само едно: Ако излежавам присъда, докога? ,
ОТГОВОР: ... ....
От време на време Голдбърг сякаш започва да осъзнава нуждите на другите и тогава е малко по- внимателен с Абрамовиц — реши го и го разчесва, дори ще отърка четинестата си глава в неговата, конската. Проявява интерес и към храната му, дали стомахът му е редовен и до каква степен, но ако Абрамовиц се разчувства и прояви невнимание, когато собственикът е наблизо, и зададе въпрос, който той може да прочете от устните му, Голдбърг го цапва през носа. Или заплашва, че ще го стори. А от това не боли по-малко.
Знам само, че е бивш водевилен комедиант и акробат. Участвал е в солов номер и е разказвал смешки с помощта на някакъв слепец, но това е било, преди да изпадне в меланхолия. Ето горе долу всичко, което ми е изчукал по морза за себе си. Когато се самозабравих и попитах какво е станало после, той ме цапна през носа.
Само веднъж, когато беше полупиян и ми даваше полагаемата кофа вода, вметнах набързо един въпрос, на който той отговори, без да се усети.
— Откъде ме взе, господарю? От друг ли ме купи? Вероятно на търг?
НАМЕРИХ ТЕ В ЕДНА ЗЕЛЕНЧУКОВА ГРАДИНА.
Веднъж изчука по черепа ми: „В началото бе слово.“
— Чие е било това слово?
Прас по носа.
ПОВЕЧЕ НИКАКВИ ВЪПРОСИ.
— Внимавай с раната на главата ми или там каквото имам.
— Затваряй си челюстите или ще се разделиш със зъбите си.
Голдбърг би трябвало да прочете онази история, която веднъж чух от транзистора му, помислих си аз. За един беден файтонджия, който кара файтона си из руските снегове. Синът му, чудесно, многообещаващо момче, се разболява от пневмония и скоро след това умира, а файтонджията няма пред кого да излее мъката си. Никой не желае да чуе за неприятностите му, защото хората навсякъде по света са такива. Щом отвори уста, за да каже нещо и те започват да го обиждат. Така че в края на краищата разказват историята си на своята кранта в обора и конят, преживяйки овес, слуша разплакания старец, който му разправя за току-що погребания си син.
Нещо подобно може да се случи и с теб, Голдбърг, и тогава ще бъдеш много по-мил с мене, който и да съм.
— Ще ме пуснеш ли някога на свобода, господарю?
— ЩЕ ТЕ СЪДЕРА ЖИВ ОТ БОЙ, ПРОКЛЕТИ КОНЬО.
И този номер, в който участваме заедно. Голдбърг го нарича „ПИТАЙ ПАК“, което, поне що се отнася до мен, е иронично заглавие.
В дните, когато бяхме още само второстепенен номер, хората стояха сред брадатите жени, шарените дебелаци, Джоуи, момчето змия, и другите образи и се смееха невероятно на говорещия Абрамовиц. Спомня си как един човек го беше зяпнал в устата, за да види кой се крие там. Някакво джудже? Други предполагаха, че е номер на вентролог, макар конят да им казваше, че Голдбърг е глухоням. Но в централната шатра номерът предизвика взрив от ръкопляскания. Репортерите молеха за разрешение да интервюират Абрамовиц и той възнамеряваше да изплюе камъчето, но Голдбърг не разрешаваше. „Ще се надуе и ще му порасне работата, казваше Абрамовиц вместо него. — Няма да може да носи същия номер шапка като миналата година.“
За представлението собственикът се облича в бял костюм на червени точки с бухнали клоунски панталони, слага и островърхата шапка на клоун й взима назаем един виещ се като змия камшик, вещ, от която Абрамовиц става плашлив, макар Голдбърг да твърди, че няма защо да се безпокои, тъй като това е просто допълнение към костюма за номера. Няма номер с животни без камшик. Хората обичат да слушат плющенето му. Завързва също така върху главата на Абрамовиц една метличка от пера за бърсане на прах, с която конят заприличва на спаружил се еднорог. Цирковият квинтет приключва с духовата „Увертюра към Вилхелм Тел“, следва тромпетен туш и Голдбърг заплющява с камшика си, докато Абрамовиц, със своята проскубана переста метличка за прах обикаля веднъж в тръс осветената от прожекторите арена, застава мирно с лице към клоуна Голдбърг и рие с предния си ляв крак посипаната с трици земя. Тогава започват номера, ръждивото лице на Голдбърг става тъмночервено, когато си отваря боядисаната уста, за да даде израз на мислите си, а меланхоличните му очи под черните вежди изхвръкнат навън докато цеди мъчително отвратителните звуци, неговото единствено красноречие:
— Гууу, гааа, гиии, геее?
Звънкият, съвършено навременен отговор на Абрамовиц е:
ОТГОВОР: За да отиде отсреща- Ахване от страна на зрителите, шепот, може би на учудване, и миг на напрегнато мълчание. Тогава под барабанен туш Голдбърг изплющява с дългия си камшик и Абрамовиц превежда идиотизма на собственика си в нещо смислено, с което някак оправдава очакванията, макар всъщност това да не е нищо друго освен въпрос, последвал вече дадения отговор.
ВЪПРОС: Защо кокошката пресича улицата? ТОГАВА се разсмиват. И още как се смеят! Развеселени, започват да се потупват един другиго. Човек ще рече, че тази изтъркана гатанка, това тъжно подобие на виц, е първото, което чуват в живота си. Смеят се на преведения въпрос, разбира се, а не на отговора — такъв е Голдбърговият замисъл. Ето какъв човек е. Функционира само по този начин.
След това Абрамовиц обикновено изпада в мрачно настроение, защото знае, че онова, което всъщност ги забавлява, не е старата банална главоблъсканица, а фактът, че е зададена от кон. Ето какво му разгонва фамилията.
— Това е тъп въпрос.
— Няма по-умни.
— Защо не ме оставиш да задам аз няколко? ЗНАЕШ ЛИ КАКВО ЗНАЧИ СКОПЕН КОН? Не отговарях. За подобна игра са нужни двама, След първите аплодисменти двамата изпълнители се покланят ниско. Абрамовиц обикаля в тръс арената с високо вдигнат плюмаж. А когато Голдбърг Започне отново да плющи с мекия си камшик, той се придвижва нервно към центъра на арената и двамата продължават с другите обичайни инфантилни отговори и въпроси все в същия идиотски и тъпанарски обратен ред. След всеки
