Само така нещата си остават скачени. Ние сме взаимно свързани, Абрамовиц, това е. Ще ти призная, за да ти доставя удоволствие, че не мога да живея без теб и няма да те оставя да живееш без мен. Трябва да си изкарвам хляба и ти си ми говорещия кон в номера, от който се прехранвам, плюс че мога да се грижа и за твоите нужди. Истинската свобода, както винаги съм ти казвал и ти все не вярваш, е да проумееш това и да не хабиш енергия, съпротивлявайки се на правилата, ако го правиш, ще си похабиш живота. Ти си просто един кон, който може да говори, и повярвай ми, малко са конете, които я могат тая работа, така че ако си умен, Абрамовиц, трябва да си щастлив, вместо непрекъснато да недоволстваш. Не разваляй номера, ако не си търсиш белята. Що се отнася пък до онези жълти топки от твоите изпражнения, ако се държиш прилично и джентълменски и внимаваш какво приказваш, ще извикам още утре чистачите да ги изгребат, след което лично аз ще те окъпя с топла вода от маркуча. Повярвай ми, нищо не може да се сравни с чистотата.
Така се гаври с мене насън, макар напоследък да нямам чувството, че спя много.
На късите разстояния, между малки и големи градове, циркът се придвижва с фургони. Теглят ги другите коне. На мене Голдбърг не ми разрешава, което също поражда тревожни мисли в главата ми. На по-дългите разстояния, между два големи града, ние се превозваме с цирковите влакове на бели и червени райета. Аз си имам бокс в един от товарните вагони заедно с няколко неговорещи коня, с гриви, заплетени „фантазе“ и с подкастрени опашки, всичко това заради номера с ездата без седла. Нито един от нас не се интересува особено от другия. Те мислят, ако изобщо могат да мислят, че кон, който говори, чисто и просто се перчи. Единственото, което знаят, е да ядат и да пият, да пикаят и да серат. Не си разменят и дума помежду си. Нямат нито тъпи, нито добри хрумвания.
След дългите железопътни пътешествия обикновено ни се полага свободен ден, без представление, а Голдбърг става мрачен, когато нямаме нито сутрешно, нито вечерно представление. Рано сутрин след дългото пътуване с влака той залюбва отново бутилката и започва да ми чука отвратителни морзови забележки и заплахи.
— Абрамовиц, мислиш прекалено много, кому е нужно? Освен това мислите ти прозират, а ти дори не знаеш, от което следва, че и мислите ти не го знаят. Казано другояче, не ставай прекалено честолюбив. Кажи ми например какво мислиш в момента?
— Отговори и въпроси, господарю, предимно нови, за да си осъвременим номера.
— Глупости, нямаме никаква нужда от нови, и така номерът е прекалено дълъг.
Той би трябвало да знае въпросите, които всъщност си задавам, макар че е по-добре да не ги знае.
Започнеш ли веднъж да задаваш въпроси, единият повлича друг и така до безкрай. Ами ако се окаже, че си задавам едни и същи въпроси с различни думи? Все още искам да разбера защо този тъп грубиян не ми разрешава да го попитам НИЩО. Вече проумях, че Голдбърг се страхува от въпросите, защото при всеки въпрос има опасност да се издаде, че се страхува да го разберат кой е- човек, който не прави нищо друго освен да повтаря съдбата си. Както и да е, Голдбърг има минало, за което се бои да ми разкаже, макар и от време на време да прави някакви намеци. А когато заговоря за своето минало, той ме съветва да зарежа тая работа. Да се съсредоточа върху бъдещето. Какво бъдеще? От друга страна, възможно ли е да си въобразява, че може да скрие нещо от Абрамовиц, който е роден за изследовател и си прекарва по- голямата част от времето в задаване на въпросите, които Голдбърг не разрешава да му зададе, навързвайки така нещата, докато накрая стига до заключението-чудна мисъл, — че знае повече, отколкото му е дадено на един кон, поради което, като се имат предвид всички натрупани доказателства, той с положителност не е никакъв кон. Поне не по рождение.
Така стигнах още веднъж до извода, че съм човек в конски образ, а не просто кон, случайно надарен със способността да говори. И по-рано бях стигал до подобно заключение в разсъжденията си, но си казвах, не, не е възможно. Телесно се чувствам по-скоро като кон, но пък от друга страна, нали мога да говоря, да мисля, изпитвам желание да задавам въпроси. Така че съм това, което съм. Нещо ми подсказва, че не съществуват говорещи коне, въпреки че Голдбърг, сочейки ме с дебелия си пръст, твърди обратното. Живее от лъжите си, такава му е природата.
След много дни път, вече установили се на новото място, една вечер, като се увери, че вратата на конюшнята не е затворена — Голдбърг ставаше небрежен, когато беше потиснат — Абрамовиц, под напора, както на убежденията си, така и на моментния порив, излезе от бокса на заден ход. Избегна предната част на Голдбърговия фургон и препусна в тръс през панаирната площ, където се бе разположил циркът. Двамата циркови помощници, които го видяха да препуска, вероятно защото Абрамовиц ги поздрави: „Здравейте, момчета, чудесна вечер!“, дори не направиха опит да го спрат. Извън пределите на цирка, макар и опиянен, че е на открито, Абрамовиц започна да се чуди дали не е сглупил. Беше се надявал — за да се скрие поне в началото — да намери залесено място, заобиколено с поля, където щеше да си пасе на спокойствие,но се озова в индустриалната част на града и колкото и да трополеше по улиците, не само не откри гора, но не видя дори градинка.
Къде може да се дене сам някой, който прилича на кон?
Абрамовиц се опита да се скрие в конюшнята на една стара школа по езда, но бе прогонен от някаква разлютена жена. Накрая го хванаха на един перон, където чакаше влака. Знаеше, че е пълна глупост. Кондукторът не го пусна да се качи, въпреки че Абрамовиц му обясни положението си. Дотърча и началникът на гарата с насочен в главата му пистолет. Той именно задържа коня там, глух към умилкванията му, докато пристигна Голдбърг с бамбуковата си пръчка. Собственикът се закани, че ще смаже Абрамовиц от бой и описанието на последствията беше така мъчително живо, че Абрамовиц се почувства вече превърнат в къс кървящо месо. Половин час по-късно той се озова обратно във вече залостения конски бокс, пръскащата му се от болка глава беше покрита с корички засъхнала кръв. Голдбърг му четеше конско на глухонемия си език, а Абрамовиц, макар и свел глава в мнимо разкаяние, не изпитваше нищо подобно. За да избяга от Голдбърг, той трябваше първо да излезе от коня, в който се намираше.
Но да се измъкнеш от коня като човек не е лесна работа. Абрамовиц кроеше планове за бавни действия и за привличане на общественото мнение. Ще са му нужни месеци, ако не и години, за да постигне онова, което е длъжен да направи. Протест! Подривна дейност, ако се наложи! Бунт! Една вечер, след като се поклониха и ръкоплясканията започнаха да замират, Абрамовиц вдигна глава, сякаш възнамеряваше да изцвили колко високо цени аплодисментите и изкрещя към всички събрани в цирковата шатра: „Помощ! Нека някой ме измъкне оттук! Аз съм пленник в конска кожа! Освободете човека, вашия събрат!“
Сред мълчанието, което се разрастваше като гъста гора, Голдбърг, застанал отстрани, в пълно неведение по отношение на страстния призив на Абрамовиц — за него научи по-късно от шефа на цирка — разбра моментално по смаяното и втрещено изражение на всички, да не говорим за явно тържествуващия вид на Абрамовиц, че нещо сериозно не е наред. Собственикът внезапно започна да се смее от все сърце, сякаш онова, което ставаше, каквото и да бе то, е просто част от номера, малко, бис само за коня. Зрителите също се разсмяха и заръкопляскаха горещо.
— Няма нищо да постигнеш — изчука по морза собственикът по-късно върху главата на Абрамовиц. — Защото никой няма да повярва.
— Тогава сам ме пусни оттук, моля ти се, господарю. Смили се над мен.
— По този въпрос — изчука строго Голдбърг- съм вече в течение. Нашият живот, както и прехраната ни, са зависими един от друг. Няма нищо съществено, от което да се оплакваш, Абрамовиц. Грижа се за тебе по-добре, отколкото ти би бил в състояние да го сториш.
— Нека е така, г-н Голдбърг, но каква полза, когато в сърцето си аз съм човек, а не говорещ кон?
Ръждивото лице на Голдбърг побеля, докато изчукваше обичайното НИКАКВИ ВЪПРОСИ.
— Аз не питам, а се опитвам да ти кажа нещо много сериозно.
— Не прекалявай с нахалството, Абрамовиц!
Същата вечер собственикът отиде в града, върна се мъртвопиян, сякаш бе лежал с отворена уста под развъртян кран за бренди, и заплаши Абрамовиц с тризъбия харпун, който държеше в сандъка си, когато пътуваха. Ново мъчение.
Както и да е, номерът продължава, но доста променен, не както преди. Въпреки безбройните предупреждения и най-разнообразни мъчителни заплахи, Абрамовиц всекидневно разстройва реда. След като Голдбърг приключи с идиотските си шумове, със своите гууу, гааа, гиии, геее, Абрамовиц умишлено обърква отговорите на вечните тъпи гатанки.
ОТГОВОР: — За да отиде отсреща.
ВЪПРОС: — Защо пожарникарят носи червени тиранти?
