— Е, да! — отговаря Пейсу с въздишка.
Измервам тази въздишка. Достигаме
— Много ли е сърдечна с теб?
— Да.
— И те целува?
— Да, често.
— Как те целува?
— Ами… — казва Пейсу.
— Хвърля се на врата ти с две ръце и те обсипва с леки целувки?
— Как знаеш всичко това? — пита Пейсу смаяно.
— И в същото време се притиска до теб?
— Ох, ох, ох — казва Пейсу, — тя не само се притиска! Цялата трепти!
В този момент имам много ясна представа какво би направил Фюлбер, ако беше на мое място. Нелош критерий всъщност е това да се мисли какво би направил Фюлбер в подобни обстоятелства, а да се направи обратното. Ето какво се получава:
— Не си само ти, знаеш ли?
— Какво — казва Пейсу. — И ти ли?
— И аз.
Още малко усилие. Нека изчерпим до дъно антифюлберизма.
— При мен е още по-лошо — казвам аз.
— Още по-лошо ли? — повтаря като ехо Пейсу.
Разказвам му как е преминала следобедната ми почивка. За да говоря, се облягам с гръб до преградката на бокса и Амарант слага главата си на рамото ми. Както говоря, галя с дясната си ръка муцуната й. Без да ме хапе, тя, която има манията да прави тикове, ми хваща леко врата с устните си.
— Така че, виждаш ли — завършвам аз, — ти дойде да се изповядаш, а пък се изповядах аз.
— Но аз не мога да ти дам опрощение — отговаря Пейсу.
Възразявам живо:
— Не е там работата. Важното е да кажеш каквото ти тежи на другаря си и да приемеш този другар да те съди.
Мълчание.
— Не те съдя — казва Пейсу. — На твое място и аз бих направил същото.
— Добре тогава — казвам аз. — Ето че и ти се изповяда. И аз.
Не му казвам, че няма да мине много време и той ще се озове, както казва, „на мое място“. Тази мисъл ме прави ревнив. Е добре, ще ревнувам, това е, и ще овладявам ревността си като Тома. Все ще трябва един ден да се излезе на глава със собственическото чувство, ако искаме да живеем в мир в Малвил.
— Гледай ти — продължава Пейсу, — за Кати и за теб не бих повярвал, мислех, че няма друга освен Евелин.
И понеже мълча, той продължава.
— Не че намеквам за нещо.
— И добре правиш.
— Не, не — казва Пейсу, — според мен това ще да е нещо като „дъщеричката на татко“.
— И това не е — отговарям сухо.
Пейсу млъква ужасен — той, който е така деликатен, — че е тръгнал по толкова несигурен терен. Хващам му ръката, която той веднага издува, за да ме накара да почувствувам мускулите му. Тоя Пейсу! Това е навик, останал му от времето на
— Да се прибираме — казвам аз. — Сигурно ни чакат.
Знам отлично, че Пейсу би предпочел да получи опрощение в съответната форма. Такова опрощение давам колкото се може по-рядко. Всеки път, когато например старата Мену го иска от мен, аз се чувствувам неудобно. Но по това вече казах какво мисля.
Трохичките са махнати, масата е разтребена и изтъркана. Тъмното и красиво орехово дърво блести. Пред мен — голяма чаша, пълна с вино. А на една чиния — залъчета хляб; Мену довършва рязането им. Машинално ги преброявам: дванадесет са. Тя е броила и Момо.
Масата във входната крепост е много по-малка от тази в жилището. Никой не говори. Ние сме притиснати един до друг, лактите ни се допират. Всички сме забелязали грешката на старата Мену, на всекиго от нас тя припомня, че утре другарите ще трябва може би да махнат на вечеря нейния прибор. Тази мисъл тегне над нас. Не толкова мисълта, че ще умрем, колкото, че няма да бъдем вече заедно.
Преди да дам причастието, казвам няколко думи, в които няма никаква риторика и — с още по-голямо основание — никакво умиление. Обратно, старая се да ги произнеса с възможния най-спокоен тон. Не целя никакво красноречие, а дори неговата противоположност, тоест да предам без всякакъв ефект онова, което мисля.
— Според мене — казвам аз — смисълът на това, което вършим в Малвил, е в старанието ни да оцелеем, като извличаме храната си от земята и животните. Обратно, хора като Вилмен и Бебел имат съвсем отрицателно схващане за живота. Те не се опитват да градят. Те убиват, плячкосват, опожаряват. Завладяването на Малвил означава за Вилмен да има база за грабежите си. Ако човешкият род продължи да съществува, той ще дължи това на ядра като нашето, които се опитват да реорганизират някакъв зародиш на човешко общество. Индивиди като Вилмен и Бебел са паразити и хищни животни. Те трябва да бъдат премахнати.
Продължавам:
— Ние непременно ще спечелим, но не защото нашата кауза е права. Победата ще бъде наша не и защото бих могъл да кажа: „Моля се на бога да ни дари с победа.“
Тези думи, излезли от устата на абата на Малвил, учудват някои от нас. Но аз знам добре защо ги казвам и продължавам:
— За да се победи, е необходима огромна бдителност. Необходимо е също голямо въображение. Вие ме определихте за ваш вожд в случай на опасност. Това не ви освобождава от задължението да проявите вие сами някакво усилие. Ако измислите хитрости, уловки, някаква тактика или клопки, за които досега не сме се сетили, кажете ми ги. И ако противникът ни даде време, ще ги обсъдим.
Щеше ми се да остана в този тон на обективност. Но размислих. Прав, опрял двете си ръце на масата, аз разглеждам насядалите под лампата мои другари. Толкова са натясно, че изглеждат сраснали един в друг. Човек би рекъл: едно-единствено тяло. Лицата са напрегнати и поизмъчени, обаче оставам поразен от изпитваното от всички ни щастие, че сме заедно, и аз искам и това да кажа:
— Вие знаете тукашната поговорка: хората хора правят. (Отначало я казвам на диалект, а после на френски заради Тома.) Излиза, че в Малвил ние в това отношение имаме голям късмет. Не смятам, че ще се излъжа, ако кажа, че привързаността между нас е такава, че никой не би искал да живее, ако трябва да остане без другите. Така че ето за какво моля бога: да се намерим след победата всички живи и здрави в Малвил.
Благославям хляба и виното. Чашата, от която съм пил, както и чинията с нафората обикалят. Това става при най-дълбока тишина. Сам аз си давам сметка за огромната разлика между думите, които току-що казах, и силното вълнение, което изпитвам. И все пак струва ми се, че по някакъв начин това вълнение успя да се предаде. Виждам го по тежките погледи, по бавните движения. В словото си поставих ударението на бъдещето на човека, за да могат и такива убедени атеисти като Тома и Мейсоние да вземат участие в общата надежда. В края на краищата не е необходимо да вярваш в бога, за да имаш чувство за божественото. Последното може да се определи и чрез взаимните отношения в Малвил. Пиейки причастието си, Мейсоние примигва и като се навеждам към него, за да го запитам какво мисли за всичко това, той ми казва с обичайната си сериозност: „Това е нашето бдение над оръжието.“17
Не бих употребил този израз, тъй като го намирам за много драматичен, но всъщност той е точен. Някой свещеник по занаят щеше да говори за самовглъбяване. Макар и изтъркана, това е хубава дума.
