Като свършвам това, пускам Ерве да влезе, затварям вратичката, завеждам Ерве до вратата на входната крепост и чак когато тя се затваря след него, се връщам да взема другаря му.
Преди тази сутрин не си бях давал точна сметка как ще използуваме зоната на предните постове за отбрана. Всъщност тя ще има функциите на шлюзове. Дава ни възможност, след като сме обезоръжили посетителите, да ги пускаме един по един. Като влизам във входната крепост, вземам листчето, на което снощи бях написал реда на смените, и преди да съм разпитал отново Ерве, написвам с молив на гърба новото си нареждане.
Докато пиша, пристигат старата Мену, Фалвина и Евелин. Мену се залавя веднага да пали огъня, като нарежда сухо на втората, на която много й се иска да се позабави, да върви да издои кравите. А Евелин се лепва до мен и понеже не я гоня, хваща лявата ми ръка и обвива с нея кръста си, като стиска здраво с палец пръстите ми. Стои спокойно и неподвижно, гледа ме, като пиша, боязлива да не би, ако бъде по- настойчива, да си оттегля благоволението. Когато се колебая за някоя дума и вдигам очи от листа, виждам, че посетителите разглеждат с интерес Миет и Кати. Интересът е взаимен, уверявам се от един поглед, хвърлен на Кати. Тя стои права, много войнствена, опряна с лявата си ръка на дулото на пушката си, а десният й палец е в патрондаша. Поклаща се леко, загледана без всякакъв срам в Ерве.
Ние съвсем не сме всички, Пейсу и Колен са още на стража в бункера при
Щом свършвам с „писанията си“, Мену загасва лампата, а аз разпитвам Ерве.
Той ми съобщава любопитни неща. Вчера вечер за разузнаването на Малвил Бебел не е бил сам. Един от „старите“ го е придружавал. Двамата тръгнали от Ла Рок с велосипеди. Но Бебел скрил неговия велосипед на двеста метра от Малвил и заповядал на „стария“ да не се намесва под никакъв предлог. „Старият“ се скрил, чул изстрела, видял как Бебел пада и се върнал в Ла Рок. Вилмен веднага заявил, че Малвил му бил убил двама „бойци“ и че той „щял да му даде да разбере“. Но преди това, за да си „осигури тила“ и може би за да не бъде само със загуби, наредил нощна експедиция към Курсьожак: шестима мъже под командата на братя Ферак. За нещастие същата сутрин призори „старият“, който ходил на разузнаване с Морис в Курсьожак, бил откраднал две кокошки. Хората от Курсьожак стояли на пост и щом командата се появила, открили огън и убили Даниел Ферак. Побеснял от ярост, Жан Ферак заповядал да се нападне селото и избил всички.
— Какво значи „всички“?
— Двамата мъже, двама старци — мъж и жена, една жена и бебето й.
Мълчим. Гледаме се.
След малко питам:
— А Вилмен какво каза за този подвиг?
— „Извършеното е правилно. Убиват ни един боец. Ти унищожаваш селото.“
Ново мълчание. Подканвам Ерве да продължи. Той се изкашля, гласът му става по-твърд.
— След Курсьожак Вилмен искаше веднага да се насочи към Малвил. Но „старите“ не бяха съгласни. Нито пък Жан Ферак: „Не можем да се втурнем така срещу Малвил, трябва по-напред да разузнаем.“
— Жан Ферак ли каза това?
— Да.
Възмущението прелива у мен. „Да разрушиш едно село“, е да, лесно е. Но Малвил не е същото. Малвил кара тия господа да поразмислят. Доказателството: когато Вилмен иска отново доброволци, от „старите“ не се обажда никой. И за Ерве и Морис не е трудно да бъдат избрани.
— Какво каза Вилмен?
— „Ако тия двама глупаци успеят, ще преминат към «старите». Ако ги убият, нападаме, ясно ли е?“
— А „старите“?
— Въздържани.
— Но ако Вилмен даде заповед за нападение, те ще нападнат, нали?
— Да, все още се страхуват от Вилмен.
— Защо „още“?
— Да речем, че по-малко се страхуват от вчера вечер.
— От смъртта на Бебел?
— Смъртта на Бебел и на Даниел Ферак. Групата на убийците е разтурена. Във всеки случай аз така виждам нещата.
И мисля, че добре ги вижда. Продължавам:
— Ако Вилмен бъде убит, има ли кой да го замести?
— Жан Ферак.
— А ако и Ферак бъде убит?
— Няма друг.
— Ще се разединят ли?
— Да, така мисля.
Закуската е готова. Над купичките върху излъсканото орехово дърво се вие пара. Каква мирна картина, а на няколко километра оттук в двора на един чифлик — шест трупа, от които единият съвсем мъничък. Изтръпнали сме от ужас и изумление. Каква страшна власт има жестокостта върху човека, та той да я зачита с такива чувства! Презрението би било достатъчно. Поразяващото в това клане е не толкова садизмът, колкото безсмислието му. Хора, които се настървяват срещу човешкия живот и се самоунищожават в рамките на човешкия род!
Притеглям купичката към себе си. Не искам да мисля повече за Курсьожак. Искам да поразмисля за битката, която се подготвя. Храним се мълчаливо, тишината е нарушена от неукротимото бъбрене на Фалвиница, която се е върнала от доенето. Вярно, тя не чу разказа за клането и не може да е в унисон с мислите ни. Във всеки случай Фалвининият брътвеж тази сутрин е по-неприятен от всякога. Когато е в добро настроение, старата Мену го сравнява с воденица, водопад, шум от рязане на дърва, а когато е в лошо — с диария. След всичко, което научихме, обзети от мисълта за малкия чифлик, който всички добре познаваме, ние ядем и нищо не казваме. И непрестанното бърборене на Фалвина, което не се отнася до никого, се засилва от мълчанието и става двойно по-неудържимо, тъй като никой не й отговаря. То е като далечен от нас шум, като вода, течаща от покрива по паважа, като бетонобъркачката на зидаря — някога в Малжак — или мотор на дъскорезница. Макар че този словесен поток е съставен от думи — на френски или на диалект, — той не съдържа нищо човешко: той е обратното на общуването, тъй като не идва в отговор на някакво очакване, ушите ни отказват да го приемат и той тече за нищо, отклоняван от всички. Най-после, може би уморен от прекараната нощ и напрегнат заради следващата, аз казвам с риск да дам ново оръжие на Мену:
— Млъкни най-после, Фалвина! Пречиш ми да мисля!
Готово! Веднага сълзи! Оттук или оттам все нещо трябва да тече! Но поне да течеше мълчаливо! Не! Това са хлипания, въздишки, секнене, подсмърчания. Не я виждам, защото съм обърнат с гръб към нея. Но я чувам. Тия стенания са много по-непоносими, отколкото безкрайното й дърдорене. Още повече, че сега получавам в добавка и непрекъснатото мърморене на старата Мену, чиито думи не долавям, но Фалвиница сигурно ги чува, а те сигурно развреждат раната й, като наливат в нея доста много киселина. Ако това продължава, Кати ще се намеси. Не че толкова много обича баба си. И тя понякога я клъвва. Но все пак тя е нейна баба. Кръвта го изисква — тя не може да позволи да й оскубят перушината пред очите й, без на свой ред да удари с клюн и шипове. И това й харесва. Тя е остра и бърза. И добре хапе, „колкото и да е млада“. Хубаво я завърших, като хвърлих това камъче в птичарника! Кудкудякане, разхвърчана перушина, трепкащи крила, пръски от кръв! Като си помислиш, че исках тишина! Благодаря ти, Миет, че си няма. Благодаря и на теб, малка Евелин, че все още се страхуваш от мен, за да мълчиш, когато изпращам светкавиците си.
Трябва да се сложи край, колкото се може по-бързо. Убивам още в зародиш неминуемата атака на Кати.
— Кати, наяде ли се?
— Да.
— А ти, Фалвина?
