злоупотребявайки с доброто сърце на Пейсу, на другия ден го бях убедил да ми я продаде на добра цена. И днес дори продължавам да я въртя и превъртам с удоволствие в ръцете си. Тя е все още някогашното чудо. Хромираната й повърхност е устояла на годините, а звукът й е остър и се чува надалеч. Слагам я в горния джоб на ризата си и като пожертвувам четвъртината от голям лист рисувателна хартия, се залавям за работа.
Едва са минали пет минути и някой чука на вратата ми. Това е Кати.
— Седни, Кати — казвам аз, без да вдигна глава.
Писалищната ми маса е поставена успоредно на ъгъла срещу прозореца, така че Кати трябва да я заобиколи, за да седне срещу мене, гърбом към светлината. Минавайки, тя прокарва сякаш разсеяно лявата си ръка по тила и врата ми. В същото време хвърля поглед на това, което правя. Опитвам се да скрия от нея въздействието на присъствието й върху мен. Тя отлично разбира. Седнала е на ръба на стола с изпъчен корем и ме гледа настойчиво, притворила очи, полуусмихната.
— Свърши ли с конюшните, Кати?
— Да, и дори взех един душ.
Това, разбира се, мисля, е преднамерено. Продължавам обаче да стоя с наведени очи. Правя се, че не я разбирам.
— Искаш нещо да ми кажеш? — питам след малко.
— Е да — отговаря тя с въздишка.
— По какъв повод?
— Във връзка с Вилмен. Имам една идея.
Тя продължава.
— Ти каза, ако на някого му хрумне нещо, да дойде да ти го каже.
— Точно така.
— Ами, ето какво. Дойде ми нещо наум — казва тя скромно.
— Слушам те — казвам аз, навел очи над работата си.
Мълчание.
— Не бих искала да те безпокоя — казва тя, — още повече, че, изглежда, имаш много работа. Вярно! Какво пишеш? — продължава тя, като се мъчи да прочете наопаки едрите печатни букви, които рисувам с флумастера.
— Какво правиш, Еманюел, обява ли?
— Обръщение към Вилмен и хората му.
И какво се казва в твоето обръщение?
— Много неприятни неща за Вилмен и други, не толкова неприятни за хората му.
Продължавам:
— Ако щеш, опитвам се да използувам лошото самочувствие на хората, за да ги откъсна от началника им.
— И вярваш ли, че това ще свърши работа?
— Ако нещата вървят зле за тях — да. В обратния случай — не! На мен обаче това ще ми струва най- много един лист хартия.
Чука се на вратата зад мене. Извиквам: „Влез!“, без да се обърна, и продължавам работата си. Забелязвам, че пред мене Кати се изправя на стола и тъй като мълчанието продължава, завъртам се, за да видя кой е дошъл. Евелин.
Смръщвам вежди.
— Какво правиш тук?
— Мейсоние е погребал Бебел и аз дойдох да ти кажа.
— Мейсоние ли те изпрати?
— Не.
— Не беше ли поискала да помогнеш при миенето на съдовете?
— Да.
— Свърши ли се това?
— Не.
— Тогава върви да помагаш. Когато човек започне нещо, не го изоставя заради първата хрумнала му мисъл.
— Отивам — казва тя, без да помръдне нито на йота, заковала в мен големите си сини очи.
Тази неподвижност щеше да й навлече в обикновено време едно леко нахокване. Но не искам да я унижавам пред Кати.
— Е? — казвам аз по-внимателно.
Вниманието ми я стопява.
— Отивам — казва тя, готова да заплаче и затваря вратата след себе си.
— Евелин!
Тя се връща.
— Кажи на Мейсоние, че имам нужда от него. Веднага.
Тя ми изпраща една лъчезарна усмивка и затваря вратата. С един камък три удара: наистина имам нужда от Мейсоние. Успокоявам Евелин. И отпращам Кати, в чието присъствие не съм в безопасност. Вярно е, че в случая не страхът е доминиращото у мен чувство, но все пак има някакъв ред при спешните случаи.
Кати заема отново на стола разпуснатата си поза. Не вдигам очи към нея, най-малкото не ги вдигам на височината на лицето й. Продължавам да работя. За щастие имам само да преписвам, бях си приготвил текста на едно листче за чернова. Кати се разсмива.
— Видя ли как ти отговори! Луда е по теб!
— Това е взаимно — отговарям аз сухо и вдигам глава.
Тя ме разглежда с усмивка, която ме вбесява.
— В такъв случай — казва тя — не виждам какво…
— В такъв случай да беше ми казала какво ти е било хрумнало.
Тя въздиша, върти се на стола си, чеше си крака. С една дума, никак не е доволна, че трябва да изостави вълнуващата тема за отношенията ми с Евелин.
— Добре — казва тя. — Вилмен атакува. Както ти казваш, попада на кокал. (Бог знае защо това я разсмива.) Той се връща в Ла Рок, започва с нас война и това те ядосва.
— Това не само ме ядосва. То е катастрофа. Той може да ни стори голямо зло.
— Тогава — казва тя, — когато си тръгне обратно, ще трябва да му попречим да стигне до Ла Рок, трябва да тръгнем подире му.
— Той ще е отишъл много надалеч.
Тя ме гледа тържествуващо.
— Да, но ние пък имаме коне!
Стоя слисан. Това не е било само предлог: тя наистина е имала нещо наум! А аз, който съм прекарал живота си с коне, не се сетих! Войната и конният спорт нямаха никаква връзка в съзнанието ми. Впрочем, не! Веднъж ги бях свързал, само един път, когато поисках да убедя другарите си да дадат нашата крава на Фюлбер срещу две кобили. Довод, приведен в един спор, но нищо повече. По отношение на Вилмен имах огромно предимство: коне, и нямаше да си послужа с тях!
Ставам от стола си:
— Кати, ти си гениална!
Тя се изчервява и по внезапната радост, която нахлува в нея, разтваря устните й и прави очите й като на щастливо дете, мога да измеря колко тежко е понасяла да бъде подценявана от мен.
Размислям. Не й казвам, че идеята й ще трябва да се поразчепка, тъй като не можем да се изтърсим ей така на шосето зад бандата на Вилмен с тропащи копита по калдъръма. Те ще ни чуят, ще ни причакат на някой завой и какви мишени ще станем тогава за тях!
— Браво — казвам аз, — браво, Кати, ще видя тази работа, а междувременно не казвай нищо на никого.
— Разбира се — отговаря тя гордо.
