гъсталака. Отдалечавайки се, гледам Колен. Едва легнал, той заспива, като смазва под себе си две-три малки папрати, стиснал пушката в сгъвката на ръката като любима жена.
Гледам часовника си. Вървя назад-напред. Полуботушките ми не вдигат никакъв шум. Този склон гледа към север и след падналите дъждове всичко е покрито е мъх. Пак съм поразен от тропическата пищност на издънките. Няма голямо разнообразие обаче. Струва ми се, че със смазващата си жизненост папратите са на път да завладеят всичко. Но тишината, липсата на живот потискат. И най-малката паяжина, и най-дребната нишка от едно клонче до друго би ме зарадвала. Страхувам се, че — освен ако пристигнат у нас от други области, по-малко засегнати — няма вече да видим насекоми. А птичките? Да предположим, че някъде са оцелели, как биха могли да живеят тук без насекоми? За четвърт век гората ще се възстанови, но природата ще остане осакатена.
Заобиколен от тази задушаваща тишина, от влагата на гъсталака, без никакъв полъх от вятър, който да раздвижи листата, аз се чувствувам самотен и изживявам тежък момент. Не е страхът от битката. Празнота в стомаха, разтуптяно сърце — това ми е известно: благодарим. Не, онова, което изпитвам, е много по- лошо. То е друг вид тревога. Колен спи и без него, без другарите ми, далеч от Малвил, аз имам чувството, че вече не представлявам абсолютно нищо. Празен съм като необлечена дреха.
Това чувство на изпразненост е толкова непоносимо, че събуждам Колен. Какъв егоизъм! Събуждам го цели пет минути преди часа, който си бях определил. Той отваря очи, обляга се и ми заговаря и първата му дума е да ме наругае. Няма значение, в момента, в който ми заговаря, аз намирам себе си. С чувствата ми на привързаност, с отговорностите ми, с ролята, която другарите ми са ми поверили, и с характера, с който ме знаят. Влизам в кожата си, облекчен, че я имам.
— Не можеш ли да ме оставиш на спокойствие! — казва Колен тихо. — Какъв сън сънувах!
Той гори от желание да ми го разкаже, но аз му давам знак да мълчи. На това място сме много близо до пътя. Навлизаме в гъсталака и когато най-после тръгваме по пътечката, той вече е забравил съня си, но не и скритата зад него тревога. Странно е как опасността не е в състояние да потисне напълно ежедневните ни мисли.
Той ме гледа с вдигнати под ъгъл вежди, полуусмихнат.
— Кати не тича ли мъничко подире ти?
— Тича.
— Ами не тича ли и подир Пейсу?
— Забелязал ли си?
— А след Ерве?
— Може би.
Мълчание.
— Ами я кажи, а Тома?
— Тома си казва, че в Малвил има две жени за шестима.
— Е, и?
— Той се пита дали е било разумно да се жени за Кати.
Пак мълчание, после Колен продължава:
— Според теб защо има толкова малко жени?
— За скитащите се банди това е естествено. Или главатарите им не ги искат, или пък физически са били унищожени. Когато няма почти нищо за ядене, ядат само най-силните.
— Но за хора като нас?
— Искаш да кажеш, които водят уседнал живот?
— Да.
— Това, мисля, е друго явление. Преди
— И ти мислиш, че всичките градове са разрушени?
— Не мога да кажа. Но досега бандите, с които се разправяхме, не бяха от хора от града.
Мълчание.
— Лошо — казва Колен мрачно. — Би било много по-добре за всички, ако всеки си имаше жена.
Съждение, което, като поразмисли човек, не ми се вижда много ласкаво за Миет. Бедна Миет: ето още един, който се е изморил от твоята служба.
Променям темата.
— Колен, искам днес следобед да се наспиш хубаво.
Както и очаквах, той се дърпа.
— А защо аз? — пита и изпъва рамене.
Наистина, защо той? Не защото е дребен, та…
Отговарям сериозно:
— Искам да ти поверя една много важна задача в устройството на отбраната.
— А — казва той разведрен.
— Бих искал да се настаниш в индивидуалния окоп, който Мейсоние копае сега.
— А кой ще бъде в бункера?
— Ерве и Морис.
— А на мен окопчето?
— Да. Което значи, че през нощта няма да спиш. Те могат да спят, като се редуват, но ти не.
— Не ме е страх от една безсънна нощ — казва Колен нехайно. После добавя: — Какво оръжие ще имам?
— Една тридесет и шест калибрена пушка.
— А! — казва той доволен.
Вдига глава и ме поглежда.
— А те?
— Ерве и Морис?
— Да.
— Техните пушки.
Мълчание.
— Защо и тримата с едни и същи пушки?
— Защото, като започнете да им стреляте по задниците, момчетата на Вилмен да не могат да различат по звука собствените си пушки.
Той се спира и ме гледа с извитата си усмивка.
— По звука, но не и по пипане. — После добавя: — Ти имаш идеи, които на никого не биха дошли на ума.
— И ти също.
— Аз ли?
— Ще ти кажа после. Не съм свършил. Тази нощ ще ти дам бинокъла си.
— А! — казва Колен.
Добавям:
— Мисля, че Вилмен ще атакува призори. На теб разчитам да го откриеш пръв и да ми известиш за присъствието му.
— С електрическото фенерче ли?
— В никакъв случай. Ще се разкриеш.
— Е как тогава?
Гледам го.
— С бухане на кукумявка.
Той ме гледа, усмихва ми се с лъчезарната си усмивка и изглежда така горд, че реакцията му малко ме натъжава, макар че я предвиждах. Ако беше възможно, бих дал на драго сърце половината от сантиметрите, които имам в повече, за да престане да търси в най-дребното нещо компенсация за ръста си.
— Каза за някаква моя идея — продължава след малко Колен.
— Едно хрумване на Кати и едно твое.
— На Кати ли? — пита Колен.
