Малвил

И увлечена от новото бреме на добродетелите си, тя прибавя към тях и дискретността.

— Хайде — казва тя, — отивам си, виждам, че работиш, оставям те.

Ставам — неблагоразумна постъпка, защото, като заобикаля писалищната ми маса, тя се хвърля на врата ми и се увива около мен. Пейсу е прав: тя трепти.

На вратата се чука и аз извиквам: „Влез!“, без да размисля. Това е Мейсоние. Странно нещо, но той се изчервява и запримигва. А аз съм отчаян, че предизвиквам скандал.

Вратата се затръшва след Кати, но Мейсоние не си позволява нищо, нито разни „хе-хе“, каквито би изрекъл Пейсу в подобен случай, нито усмивчиците на Колен.

— Сядай — казвам аз, — само за една минута.

Той сяда на още топлото място на Кати. Седнал е на стола под прав ъгъл, мълчи и не помръдва. Успокояващо е да си с мъже. Свършвам обявата много по-добре и по-бързо, отколкото в началото.

— Ето — казвам, като му подавам обръщението, какво ще кажеш?

Той чете на глас:

„Владение Малвил и Ла Рок

Престъпниците, чиито имена са обявени по-долу, са осъдени на смърт: Вилмен, поставен извън законите, водач на банда. Жан Ферак, палач на Курсьожак.

Що се отнася до останалите, ако при първото подканване оставят оръжието си, ние ще се задоволим да ги изгоним от нашата територия, като им дадем храна, за осем дена.

Еманюел Конт

абат на Малвил“

След като я прочита на глас, Мейсоние я препрочита тихичко. Гледам източеното му лице, дългите бръчки по бузите му. Думата „съвест“ е изписана на всяка негова черта. Той бе добър комунистически активист, но би могъл да бъде също така добър свещеник, добър лекар. А със своята жар да бъде полезен и да обръща внимание на подробностите — много добър администратор. Колко жалко, че не стана кмет на Малжак! Сигурен съм, че дори и сега още съжалява.

— Какво мислиш за това?

— Психологична война — отговаря той трезво.

Това е констатация. Преценката ще дойде по-късно. Той отново мисли. Да го оставим да предъвква. Знам, че е бавен, но че плодът на преживянето му си струва труда.

Той подхваща:

— Само че според мене това ще има смисъл само ако Вилмен и Ферак бъдат убити. В такъв случай, разбира се, тъй като няма да има кой да ги командува, останалите могат да предпочетат, вместо да се бият, да си спасят живота.

На Кати бях казал: „Ако работите вървят зле за тях.“ А Мейсоние е много по-точен: ако Вилмен и Ферак бъдат убити. Той има право. Нюансът е от значение. Не трябва да го забравям, когато давам заповеди за стрелба в момента на битката.

Ставам.

— Това е. Можеш ли да ми намериш парче шперплат, да залепиш това на него и да му пробиеш две дупки?

— Напълно възможно — отговаря Мейсоние и става.

Той заобикаля бюрото ми с обявата в ръка и се спира до мен.

— Исках да ти кажа: продължаваш ли да държиш да се използуват само бойниците със стеничките?

— Да. Защо?

— Те са само пет. С двете бойници при входната крепост стават седем. А сега ние сме десет.

Гледам го.

— Какви са ти заключенията?

— Че за вън ни трябват трима души, а не двама. Обръщам ти внимание, защото бункерът е много малък за трима.

И Мейсоние след Кати! Цял Малвил мисли, търси, изнамира. Цял Малвил се е насочил с всички свои сили към една-единствена цел. Имам впечатлението, че съм част от едно цяло, което ръководя, но на което същевременно съм подчинен, в което сам аз съм някаква бурмичка, и то мисли и действува за своя собствена сметка като едно същество. Опияняващо чувство, неизпитвано никога в живота ми преди, когато, каквото и да вършех, се свеждаше еснафски само до мен.

— Изглеждаш доволен — казва Мейсоние.

— Доволен съм. Намирам, че нещата вървят добре в Малвил.

Още докато го произнасям, това изречение ми се вижда смешно в сравнение с онова, което изпитвам.

— Все пак — казва Мейсоние — не ти ли се свива от време на време стомахът?

Разсмивам се.

— Е да!

И той се смее и добавя:

— Знаеш ли какво ми напомня това? Деня преди получаване на свидетелствата ни!

Пак се смея и опрял ръка на рамото му, го изпращам до витлообразната стълба. Той си отива, а аз се връщам, за да взема „Спрингфилда“ си и да затворя вратата.

Дворът на първата крепост. Колен, Жаке и Ерве ме чакат, последните двама са още с лопата в ръка. Колен — с празни ръце и малко настрана. Близостта с тия двама гиганти сигурно е малко потискаща за неговия нисък ръст.

— Дръжте сечивата си — казвам аз. — Имам работа за вас. Чакаме Мейсоние.

Чула гласа ми, Кати излиза от Родилното с чесалото в едната ръка и четката в другата. Знам какво прави: възползува се от това, че Амарант има нова настилка, за да я почисти. Защото Амарант страстно обича да се търкаля независимо от това дали боксът й е мръсен, или не. Фалвиница е седнала на голям дънер, поставен удобно пред входа на пещерата, и като ме вижда, скача с виновно изражение.

— Стой си, Фалвина, сега е твой ред да си починеш.

— Не, не — отговаря тя високомерно, което ме дразни. — Мислиш ли, че ми остава време да сядам?

Тя остава права, но без да върши повече работа, отколкото ако е седнала. Мълчи и това е вече нещо. Пререканията от тази сутрин още й държат влага.

Това държане дразни и Кати, толкова повече, че за да махне настилката на животното, е трябвало, както казва, „да изкара“ най-тежката работа. И понеже усещам, че е готова да клъвне баба си, аз се намесвам:

— Свърши ли с Амарант?

— Крайно време беше! Само колко прах от лайна нагънах! За какво ми трябваше да вземам душ! И да не мислиш, че е лесно да четкаш кон с пушка на рамо? (При тези думи тя се разсмива.) А тази глупачка гледа само да убива животни! Използувам случая да ти кажа: готово, още една! Ама й лепнах един по муцуната на твоята Амарант, ще има да ме помни!

Искам да видя жертвата. За щастие това е една стара кокошка. Подавам я на Фалвиница.

— Дръж, Фалвина, оскуби я и я изчисти, и я отнеси на Мену.

Фалвиница приема, щастлива от тази дребна работа, която ще извърши седнала, точно както тя обича.

Това е. Чакаме Мейсоние. Животът в Малвил продължава. Отпуснал ръце, учуден, че стои без работа, Жаке ме гледа с добрите си очи, жални, молещи и влажни като на куче.

Подпрял се елегантно на единия си крак, Ерве глади съблазнителната си островърха брадичка и гледа