— Виждаш ли, няма да повярваш. В мисълта си ти може би си й дал твърде определено място.
Миг, колкото да си позволим малко смях „между мъже“, и продължавам:
— Ако Вилмен се оттегли, ще го преследваме на коне, но не по шосето. По пряката пътека, по която вървим. Ще стигнем доста преди него на мястото на обявата. И там ще му устроим засада.
— Идеята за засадата е моя! — казва Колен с прикрита гордост. — А на Кати?
— Кати се сети за конете. А аз се сетих за пътечката.
Оставям го да се къпе в славата си. Вървим мълчаливо цели пет минути, после той казва с леко изменен глас:
— Мислиш ли, че така ще изяде пердаха тоя Вилмен?
— Мисля. Да. — И добавям: — Сега само от едно се страхувам: да не би да не дойде.
XVII
И тази нощ, както и миналата, за себе си оставям дежурството призори. С една-единствена промяна: разрешено е на Евелин да спи с мен на дюшека, сложен на земята в кухнята на входната крепост, и да участвува в последното ми бдение.
Тя има две задачи: щом я бутна по рамото, вдига на тревога бойците във входната крепост, след това отива веднага в
Всички роли са раздадени. Старата Мену — при подвижния мост. Фалвиница — в избата на жилището, където по принцип присъствието й трябва да успокои завързаните там крави и бика. Това измислих като най-добро, за да отстраня кудкудякането й.
Номерирах бойниците от 1 до 7, като се тръгне от юг към север. При повикването на Евелин всеки трябва да заеме своята, колкото се може по-бързо и безшумно. На №1 — Жаке. На №2 — Пейсу. На №3 — Тома. На №4 — аз. На №5 — Мейсоние. Миет и Кати са на шестата и седмата. Двете последни бойници са от вътрешната страна на входната крепост. Те са много хитро съединени, така че дават възможност на двете „войнички“ да стрелят, но да не бъдат засегнати от стрелбата на противника: по това всички сме съгласни, ние не можем да си позволим да излагаме на опасност жените — бъдещето на колектива е възложено на тях.
Вън от крепостта Ерве и Морис са заели местата си в бункера. Колен — в окопчето си. Той ще командува стрелбата на другите двама и един изстрел по негова преценка — но само когато Вилмен и бандата му бъдат добре заклещени.
— Ще взема и лъка си — заявява Колен вечерта.
— Лъка си! Нали имаш пушка?
— Това си е пак моя идея — отговаря Колен. — Ефектът от ужаса, нали разбираш? Няма шум, няма дим и так! — една стреличка в гърдите! Ще ги разтърси. И чак след това ще стрелям с моя тридесет и шести калибър.
Той изглежда толкова щастлив от идеята си, че го оставям да постъпи както иска. Вечерта го гледаме отгоре, от крепостта, като потегля с пушка на рамо и с огромния си лък през гърди. Мейсоние вдига рамене, а Тома е разярен. „Ти всичко му позволяваш“ — укорява ме той.
Малко спах, но както предната нощ, при последното ми дежурство призори на малката скамейка на Мейсоние, зад четвъртата бойница, съм много бодър. Дулото на моя „Спрингфилд“ лежи на вековния камък, прикладът му е на бедрото ми. Не е ли странно, че съм там — аз, човекът от двадесетия век, — на мястото, където толкова английски стрелци или протестанти са стояли на стража, облечени в ризници? Ако Евелин не беше до мен, ако другарите ми не спяха във входната крепост, не бих се старал толкова много да остана жив при такива несигурни условия. Колко ще продължи битката ни с бандитите, колко години ще водим този оскотяващ живот на бойна нога?
Евелин е седнала до мен на любимата си табуретка. Гърбът й е опрян на левия ми крак, а главата й почива на коляното ми. Толкова е лека главичката й, че едва я усещам. Тя не спи. От време на време я погалвам с лявата си ръка по врата и бузата. Веднага ръчичката й догонва моята. Бяхме се разбрали, че няма да си казваме нито една дума.
Знам много добре, че отношенията ми с Евелин шокират малко другарите ми, дори и когато се възхищават от търпението, с което се грижа за нея, карам я да спортува и я обучавам. Всъщност ако я бях направил моя жена, може би нямаше да ме одобрят. Но щяха да ме разберат повече. Вярно е, че и аз самият се отказах да разбирам себе си. Моите отношения с Евелин са платонични, макар и пропити с елементи на чувственост. Не ме е потеглило да я притежавам, макар че телцето й ме изпълва с очарование. Както и бистрите й очи и дългите коси. Ако един ден Евелин стане красива девойка, много е вероятно да не устоя като мъж. И все пак струва ми се, че много бих загубил. Бих предпочел сто пъти тя да си остане каквато е и отношенията ни да не се променят.
Днес следобед, докато си почивах малко, тя намери в чекмеджето на бюрото ми, което „подреждаше“, една малка тънка и остра кама за разрязване на книги, подарък от чичо ми. Като се събудих, тя ми я поиска.
— Какво ще правиш с нея?
— Ти знаеш.
Знам наистина. И не искам да го повтаря. Кимвам утвърдително с глава.
Тя веднага провира една връвчица на халката на калъфа и я закача на колана си. Вечерта цял Малвил я поздравява за малкия й кинжал и се закача с нея. И аз дори я питам не смята ли да „прониже с ножа си“ Вилмен. Преструвах се, както и другите, че съм измамен от детската й игра. Но много добре знам какво решение се крие зад тази игра.
Нощта е прохладна, мастиленочерната мрачина едва отстъпва място на сивите тонове. През бойницата в стената не виждам много нещо. Внимавам главно „със слуха си“. Това е мисъл на Мейсоние, който навярно я е научил при военната си подготовка. Тъй като птичките са мъртви, зората е странно мълчалива. Дори и Краа ми се цупи. Чакам. Тоя кретениран военнолюбец сигурно ще атакува. Защото, след като е казал, че така ще направи, едва ли ще знае как да постъпи, за да се отметне от решението си. А още и защото има сляпо доверие в техническото си превъзходство, изразено чрез някаква бомбохвъргачка от стар модел.
Онова, което е противно у този тип хора, е, че не може да се знае предварително как ще заработи мисълта им. Щом аз разполагам с бомбохвъргачката, у мен е законната сила. А законност за тях означава да ни изколят. Убили сме му двама „бойци“. Той иска да „пипне Малвил“.
Той нищо няма да „пипне“. През целия ден ме обливаха вълни от страх, но това свърши. Пътят е ясен. И освен, да речем, известна доза трескавост от седенето на едно място, аз съм спокоен. Чакам всеки момент Колен да даде знак.
Чакам го, а когато той долита, така ме изненадва, че ме сковава. Нужно е Евелин да ме докосне с ръка, за да се сетя, че трябваше да я стисна по рамото. Което и правя — доста смешно според мене, — защото и без това тя знае, че така ще постъпя.
Евелин ме оставя, като отнася, както сме се уговорили, и табуретката си, та никой да не се спъне в нея, а аз оставам на колене пред пейчицата, на която бях седнал, опрян с левия си лакът на нея и с приклада на оръжието до бузата ми. Зад себе си чувам, а и виждам с крайчеца на окото си — тъй като нощта светлее с всеки миг — как другарите заемат местата си. Всичко това се извършва тихо и забележително бързо.
След това — безкрайно дълго време. Вилмен не се решава да открие огън срещу дървената ограда — абсурдна история! Изпитвам силно раздразнение, като виждам как той не бърза да заиграе ролята, която съм определил в моя сценарий. Не съм съзнавал в оня момент, че казвам нещо, но по-късно Мейсоние ме уверяваше, че не съм спирал да ръмжа тихо: „Но какво чака, дявол да го вземе, какво чака?“
Най-после детонацията, която всички чакахме, избухва. В известен смисъл тя ме разочарова, защото е много по-слаба, отколкото мислех. Разочарован е, изглежда, и Вилмен, тъй като цялата ограда не хвръква и дори не изхвърля двете крила на портата вън от пантите им. Ударът разбива средната част на вратата, в която отваря дупка с диаметър метър и половина, обаче горната й и долна част издържат, макар и разцепени.
Какво става тогава? Аз трябва да дам с продължително изсвирване сигнал за стрелба. Не го давам. И
