Казвам отсечено: „Ръцете на тила!“ Пленниците се подчиняват. Виждам как Мейсоние се уверява старателно, че и петимата наистина са мъртви. Благодарен съм му. Не бих желал да се нагърбя с такава задача. Никой нищо не казва. Макар че съм потънал в пот, краката ми са студени и изтръпнали. Правя няколко крачки по шосето. Не отивам много надалеч. Навсякъде кръв. Гледам тази кръв, вдишвам блудкавата й и същевременно силна миризма. Червеният й цвят ми се струва твърде ярък на синкавата сивота на пътя. Знам обаче, че няма да мине много и той ще потъмнее и почернее. Необяснима човешка раса! Тази ценна кръв, която в света
— Господин абат — казва изведнаж мършавият пленник.
— Остави това „господин абат“.
— Мога ли да си пусна ръцете? Ще извинявате, но ще повръщам.
— Върви, момчето ми.
Той отива към долната страна на пътя, строполява се на колене, опрял две ръце на земята. Виждам как гърбът му се тресе от напъните, а и аз сам усещам, че ми се гади. Но се съвземам.
— Ерве, прибери велосипеда и бомбохвъргачката. И провери дали Ферак е мъртъв.
Обръщам се към пленниците, казвам им да си свалят ръцете и ги накарвам да седнат. И те чувствуват нужда да седнат. Дребният и плешивият с шкембето е Бюрг, готвачът. Много живи черни очи, хитро изражение. Отпуснатият, чиито нерви не издържаха, е Жане. И двамата ме разглеждат със суеверно страхопочитание.
Научавам много неща. Арман починал вчера сутринта от нараняването с ножа. Щом се настанил в замъка, Вилмен разкарал Жозефа: не искал да бъде обслужван от жена! Бюрг готвел, а Жане прислужвал на масата. След пристигането на Вилмен Газел също напуснал замъка, но по свое желание. Бил възмутен от убийството на Лануай.
Не вярвам на ушите си. Накарвам ги да повторят разказа си. Браво на оня безполов палячо! Кой би могъл да предположи, че ще прояви толкова смелост!
— Не беше само месарят — продължава Бюрг. — И Газел също не одобряваше „излишествата“.
— Излишествата?
— Ами, изнасилванията — казва Бюрг. — Така ги наричаше.
Ерве се връща с велосипеда, на който е прикачена бомбохвъргачката. Над черната брадичка бузите му са бледи, лицето — изморено. Той подпира велосипеда до стръмнината, освобождава се от едната пушка и се доближава.
— Ферак не е умрял — казва той с безизразен глас. — Много се мъчи. Поиска ми вода.
— И?
— Какво да направя?
Гледам го.
— Много просто. Вземаш колата, отиваш до Малжак да телефонираш, искаш клиниката и молиш за бърза помощ. В неделя ще отидем да му занесем портокали.
Странно нещо, макар че съм разярен, докато произнасям тези думи от някогашния свят, в мен нахлува тъга.
Ерве навежда глава и с върха на обувката си чопли настилката на пътя.
— Не ми много харесва това — измърморва той заглушено.
Морис се приближава.
— Аз мога да отида — казва той и ме гледа, а очите му светят. Виж, той нищо не е забравил. Нито другаря си Рене, нито Курсьожак.
— Отивам — казва Ерве, като че се събужда от сън.
Той смъква от рамото си ремъка на пушката и се отдалечава с все по-твърди крачки. Много добре знам какво е станало: Ферак му е поискал да пие. В този момент се е проявил особеният рефлекс на човека- животно. Ферак става табу.
Обръщам се към пленниците.
— Да продължим. Арман е мъртъв, Жозефа е изгонена, Газел си отишъл. Тогава кой остава в замъка?
— Ами Фюлбер — казва Бюрг.
— И Фюлбер се хранеше на същата маса с Вилмен?
— Да де.
— Въпреки убийството на Лануай? Въпреки „излишествата“? Ти, Жане, нали си прислужвал на масата…
— Фюлбер — казва Жане — седеше между Вилмен и Бебел и мога да кажа само, че не изоставаше назад нито в пиенето, нито в яденето, нито в шегите.
— Шегуваше се?
— Особено с Вилмен. Тия двамата се бяха сприятелили.
Ето това ми дава една съвсем нова представа за положението. Не само на мене. Виждам как Колен наостря уши, а лицето на Мейсоние става сурово.
— Слушай, Жане, ще ти задам един важен въпрос. Постарай се да кажеш самата истина. Гледай само да не добавяш нищо.
— Слушам.
— Според тебе Фюлбер ли накара Вилмен да нападне Малвил?
— О, колкото за това, да! — отговаря Жане без колебание. — Аз видях номера!
— Именно?
— Непрекъснато му повтаряше, че Малвил било крепост и че Малвил бил богат до пукване.
„До пукване“ е добре казано. А за Фюлбер — двойна облага: освобождава се от опекунството на Вилмен в Ла Рок и ни разкарва от Малвил. За жалост неговото активно съучастие с палача Вилмен е трудно да се докаже, тъй като нито един от жителите на Ла Рок не е присъствувал на обядите, когато те са се „сприятелявали“.
Чува се гърмеж, който ми се струва твърде силен, но по странен начин ме облекчава. Чета същото облекчение у Мейсоние, Колен, Морис и дори у пленниците ни. Възможно ли е сега, когато и вторият от братята Ферак е мъртъв, те да се чувствуват в по-голяма безопасност?
Ерве се връща. В ръката си държи колан, на който е закачен револвер.
— Това е револверът на Вилмен — казва Бюрг. — Ферак го прибра, преди да даде сигнала за отстъпление.
Вземам в ръка оръжието на тоя наемен убиец. Нямам никакво желание да го нося. Мейсоние, когото питам с очи — също. Обаче аз познавам едного, когото този пистолет е преизпълнил с радост.
— На теб се пада, Колен! Ти уби Ферак.
С пламнали бузи, Колен стяга мъжки около тънкия си кръст колана с пистолета. Забелязвам, че Морис се усмихва и че черните му като катран очи хитро блестят. В този момент аз още не зная, че той е убил Вилмен. А като го науча, ще му бъда благодарен за мълчанието и милото му държане.
Казвам отривисто:
— Пленниците да претърсят мъртвите и да съберат мунициите. Аз се връщам в Малвил. Отивам да взема каруцата. Колен ще дойде с мене. А Мейсоние остава тук да командува претърсването.
Без да чакам Колен, се изкатервам по стръмнината и щом изчезвам от погледа им и потъвам в гъсталака, започвам да тичам. Стигам до полянката. Евелин е там, главата й едва стига до рамото на Амарант. Сините й очи се втренчват в мен с израз на щастие, от което съм потресен. Тя се хвърля в обятията ми и аз я притискам силно, много силно до себе си. Нищо не казвам. Знаем, че никой от нас двамата не е в състояние да остане жив след другия.
Пукот от счупени клони, шум от смачкани листа. Това е Колен. Освобождавам се и казвам на Евелин: „Ще яхнеш Моргана.“ Пак я поглеждам и й се усмихвам. Кратки, но наситени са нашите мигове на радост.
Качвам се на седлото, като я оставям сама да се качи, което въпреки дребния си ръст тя извършва
