— Най-напред, Бюрг, един въпрос. Теб или Жане хората от Ла Рок могат ли за нещо да ви упрекнат?
— Че за какво биха могли да ни упрекнат? — казва Бюрг с нотка на възмущение.
— Не знам аз. Грубости, „излишества“.
— Ще ти кажа — признава си блестящият от добродетели Бюрг. — За бруталност — това не ми е по характера, нито на Жане. А колкото до другото, пак ще ти кажа — добавя той в някакъв внезапен изблик на откровеност, — не ми се падна случай. При Вилмен „новият“ нямаше никакви права. Да предположим, че бих пожелал да „премина границата“, щях да бъда наказан от „старите“.
С едно ухо чувам, че Пейсу пита зад гърба ми Мейсоние какво значи „да премина границата“.
Продължавам:
— Друг въпрос: охранявана ли е южната врата в Ла Рок?
— Да — отговаря Жане. — Вилмен изпрати на стража един човек от Ла Рок, някой си на име Фабр, Фабр не знам кой си.
— Фабрьолатр?
— Да.
— Какво? Какво? — казва Пейсу, който се доближава, като ме чува, че се смея.
Казвам му. И той се смее.
— Та пушка ли му дадоха на Фабрьолатр?
— Да.
Смеховете се засилват. Продължавам:
— Няма проблеми. Като пристигнем в Ла Рок, ще се покажат само Бюрг и Жане. На тях ще им отворят. Обезоръжаваме Фабрьолатр и Жаке остава да го пази заедно с Малабар.
Помълчавам малко.
— Тук вече започва фарсът — казвам аз и намигвам засмяно на Бюрг.
И той ми се усмихва. Възхитен е от съучастничеството, което се установява между него и мене. То е добър предвестник за бъдещето. Още повече, че спирам да говоря, за да отворя пакета, донесен от Пейсу, и раздавам сандвичите. Бюрг и Жане стоят омагьосани от домашния хляб, особено Бюрг в качеството му на готвач.
— Вие ли печете този хляб? — пита Бюрг почтително.
— Че какво? — казва Пейсу. — Ние в Малвил знаем да правим всичко, и хлебари сме, и зидари, и дърводелци, и водопроводчици. Еманюел дори върши много добре работата на свещеника. Аз пък съм зидар — добавя той скромно.
Разбира се, той няма да вземе да разказва за надстройката на стената, обаче аз добре виждам, че мисли за това и че му става топло на сърцето, като оставя този шедьовър на бъдещите векове.
— Има значение маята — намесва се в разговора от каруцата Жаке. — Скоро ще я свършим.
— Пълно е в замъка на Ла Рок — казва Бюрг, щастлив, че може да ни услужи.
Той захапва със силните си бели зъби сандвича и сигурно си мисли, че домът ни е добър.
— Ето плана — казвам аз. — Щом бъде обезоръжен Фабрьолатр, Бюрг и Ерве влизат сами в Ла Рок с пушка на рамо. Отиват при. Фюлбер и му казват: „Вилмен завзе Малвил. Пленил е Еманюел Конт и ти го праща. Веднага трябва да го изправиш на съд пред всички ларокци, събрани в параклиса.“
Реакцията е различна: Пейсу, Ерве, Морис и двамата пленника се забавляват. Мейсоние ми праща въпросителни погледи. Тома не одобрява. Жаке се обръща към мен и ме гледа; той се страхува за мен.
Продължавам:
— Проверявате дали всички са събрани в параклиса и идвате да ме вземете при южната врата. Тогава се появявам — сам, без оръжие, заобиколен от Бюрг, Жане, Ерве и Морис с пушки на рамо. И процесът започва. Ти Ерве — понеже ти ще представляваш Вилмен и ще говориш от негово име — ще ми дадеш възможност да се защитя, а на хората от Ла Рок, които пожелаят — да вземат думата.
— Ами ние? — пита Пейсу, съкрушен, че може да изпусне това зрелище.
— Вие пък ще се намесите накрая, когато Морис дойде да ви вземе. Ще дойдете и четиримата и ще доведете и Фабрьолатр. Сети ли се да вземеш оглавник за Малабар, Жаке?
— Да — отговаря Жаке с поглед, изпълнен с тревога.
Продължавам:
— Избрах Бюрг, защото като готвач Фюлбер го познава, а Ерве — заради актьорските му способности. Само Ерве ще говори. Така ще бъдете сигурни, че няма да се засичате.
Мълчание. Ерве поглажда островърхата си брадичка. Чувствувам, че вече заучава ролята си.
— Сега можете да се качите в каруцата — казва Жаке и спира Малабар.
— Качете се вие — казвам аз и с ръце посочвам „новите“ и пленниците. — Трябва да говоря на моите другари.
Виждам, че някакъв абсцес, наречен „Тома“, е на път да се образува и искам да го пробия, преди да се е подул. Оставям каруцата да вземе десетина метра преднина. Тома е до мен, отляво, Мейсоние — отдясно, Пейсу — отдясно на Мейсоние. Вървим в една редица.
— Какъв е този театър? — пита Тома тихо, но разярено. — За какво е всичко това? Напълно излишно е: просто трябва да хванем Фюлбер за врата, да го изправим до стената и да го разстреляме!
Обръщам се към Мейсоние.
— Съгласен ли си с такава преценка на положението?
— Зависи какво ще правим в Ла Рок — отговаря Мейсоние.
— Ще правим каквото казахме: ще вземем властта.
— Така и мислех — казва той.
— О, не че толкова съм се запалил, но се налага. Слабостта на Ла Рок ни прави слаби, тя съставлява непрекъсната опасност за нас. Първата следваща банда може да я превземе и да я превърне в база за нападения срещу нас.
— Освен това земята им е много добра в Ла Рок — казва Пейсу.
И у мен имаше такава мисъл. Не я казах. Не бих искал Тома да ме обвинява в алчност. Не би имало нищо по-невярно. За мен въпросът се поставя от гледна точка на сигурността, не на притежанието. За няколко месеца съм се откъснал от всякакво чувство за лична собственост. Дори не си спомням вече, че Малвил ми принадлежи. Това, от което се страхувам, е някой енергичен водач на банда да не завземе един ден градчето и богатството на земята да стане израз на сила. Не искам да имам съсед, който да ни зароби. Още по-малко искам да заробя аз Ла Рок. Това, което искам, е съюз на два братски колектива, които да си помагат и взаимно подкрепят, като всеки от тях запази свой собствен облик.19
— В такъв случай — казва Мейсоние — не можем да разстреляме Фюлбер.
— А защо? — пита Тома агресивно.
— Трябва да избегнем вземането на властта с проливане на кръв.
Намесвам се:
— И особено кръвта на един свещеник.
— Той не е никакъв свещеник — отговаря Тома.
— Няма значение, щом има хора, които го смятат за истински.
— Да допуснем — казва Тома. — Все пак не разбирам основанията за този мизансцен. Това не е сериозно, театър!
— Театър е. Но с определена цел: да се принуди Фюлбер да разкрие пред всички ларокци съучастничеството си с Вилмен. А той ще го направи с още по-голям цинизъм, след като смята, че е в позиция на сила.
— И тогава?
— Това е признание, от което ние ще се възползуваме против него в един обратен процес.
— Но без смъртна присъда?
— Вярвай ми, нищо не би ми направило по-голямо удоволствие, но както ти казаха, това не е възможно.
— Какво тогава?
— Не зная, може би изгнание.
