много бързо и много добре с възхитителна пъргавина, без да стъпи на близкия дънер и да намали разстоянието до стремето и дори без да се възползува от наклона, както прави Колен. Вярно, той е отрупан с оръжия: пушка, лък, един колчан за стрели, който сам си е измайсторил, на колана — пистолетът на Вилмен, а през врата — моят бинокъл, който е „забравил“ да ми върне. Тъй като на това място храсталаците са гъсти, отначало тръгваме раван, за да не повредим лъка на Колен, зад мене върви Моргана, главата й е почти в задницата на Амарант, но жестоката към кокошките Амарант не рита другарките си. Най-много да ги позахапе по рамото, за да изтъкне превъзходството си. В гърба си усещам очите на Евелин. Завъртам се на седлото и прочитам в погледа й въпрос. Казвам:
— Пленихме двама души.
След това тръгвам галоп. Близо до Малвил Пейсу, когото отначало не виждам, защото се е прикрил откъм долната страна на пътя, на предния пост, изниква разтревожен. Извиквам: „Всички са невредими!“ Тогава той се развиква от радост, като размахва пушката си. Изненадана, Амарант се дръпва встрани, Моргана прави същото, а Мелюзина подскача лекичко, което отделя Колен от седлото и го прехвърля възседнал на врата й, където той се хваща с две ръце за гривата й. За голям късмет Мелюзина спира, като вижда, че и другите две кобили са спрели, така че Колен може да се върне на старото положение, което той прави по много смешен начин, като опипва със задника си къде започва седлото, за да се повдигне и да се стовари на него. Смеем се.
— Глупак такъв! — казва Колен — Виждаш какво щеше да направиш!
— Добре де, все пак аз мислех, че знаеш да яздиш! — отговаря Пейсу засмян до уши.
Толкова се смея, че предпочитам да сляза от коня. Това е някакъв момчешки смях, който ме връща тридесет години назад, така както ме връщат в миналото неочакваните удари с юмрук на Пейсу; щом се оказвам близо до него, той се нахвърля върху ми като едър дог, който не си знае силата. Скарвам му се, защото тоя подлец ми причинява болка с огромните си ръчища. За щастие Кати и Миет, които изтичват насреща ми по шосето, ме спасяват от чувствата му. „Познах смеха ти! — казва Кати. — От крепостта те чух!“ Тя ме прегръща. Виж, това е нещо по-мило, гладко като кадифе. Колкото до Миет — бонбон! „Горкичкият ми Еманюел!“ — казва старата Мену няколко мига по-късно и отрива сухите си устни по бузата ми. Казва „горкичкият“, като че ли съм вече мъртъв. Жаке ме гледа безмълвен, хванал кирката, с която копае трап за четиримата убити врагове, а външно безстрастният Тома ми казва: „Прибрах обувките, още могат да се носят. Открих специална полица в склада.“
Фалвиница е плувнала във вода. Тя тече отвсякъде, като мас, оставена на слънце. Не смее да се доближи, тъй като си спомня за вчерашното скарване. Но аз се доближавам до нея и я целувам един път щедро, толкова съм щастлив, че съм в Малвил, сред другарите ми в нашия семеен пашкул.
— Шестима свалени и двама пленени — казва малкият Колен, като се разхожда с едри крачки, с ръка на патрондаша.
— Разказвай, Еманюел! — казва Пейсу.
Както вървя, вдигам ръце нагоре.
— Няма време! Тръгваме веднага. С теб именно, с Тома и Жаке. Колен остава и поема командуването на Малвил. Яли ли сте? — питам аз, като се обръщам към Пейсу.
— Нямаше как — отговаря той, като че ли правя упрек, че е ял.
— Добре сте сторили. Мену, приготви седем сандвича.
— Седем? Защо седем? — пита тя вече настръхнала.
— Колен, аз, Ерве, Морис, Мейсоние и двамата пленника.
— Пленници! — казва старата Мену — Да не вземеш да храниш и тази пасмина!
Жаке се изчервява, както всеки път, когато се направи намек за положението, в което е бил.
— Направи каквото ти казвам. Жаке, ти ще впрегнеш Малабар в каруцата. Не ща коне, само каруцата. Евелин, ти ще свалиш седлата от конете заедно с Кати. Аз отивам да си наплискам малко лицето с вода.
Не се само наплисквам с малко вода; нещо повече: изкъпвам се, измивам си главата и се обръсвам. Всичко — много бързо. И като съм почнал — все с оглед на влизането ми в Ла Рок, — давам си малко повече труд. Махам стария панталон за езда и изтърканите ботуши, които не съм свалял от
От страна на мъжете съм обсипан с подигравки. Засилвам крачките си. Все пак някои от тях ме стигат. Най-вече Пейсу, стиснал пакета със сандвичи под мишница, върви подире ми и казва, че, както съм се наконтил, като че ли отивам на първото си причастие.
— Вярно — казва Кати, — ако те бях видяла така в Ла Рок, нямаше да се оженя за Тома, а за теб!
— Хубаво се отървах! — казвам аз в добро настроение, като скачам в каруцата и се готвя да седна.
— Чакай, чакай! — развиква се Жаке и тича с някакъв стар чувал под мишница. Той го сгъва на две и го слага, където ще седна, за да не се изцапам от допира с пейката. Тогава веселието става общо и аз се усмихвам на Жаке, за да му възвърна самочувствието.
Колен, който отначало се смееше заедно с другите, сега стои настрана и изглежда много жалък. Спомням си изведнаж — докато Малабар потегля в зоната на предните постове, — че бях облечен както сега, когато една седмица преди
— Колен — казвам аз със силен глас, — няма смисъл да ме чакате. Ти ще им разкажеш. Само едно от мен: да не се излиза от Малвил в наше отсъствие. Останалото — както ти наредиш.
Той като че ли се събужда от сън и ми махва с ръка, но остава на мястото си, докато, след като минаваме оттатък изтърбушените дъски на оградата, Евелин, Кати и Миет тичат успоредно с каруцата по пътя за Малвил. Сред шума от копитата на Малабар и скърцането на колелата аз извиквам на Миет да се погрижи за Колен, който е в мрачно настроение.
Жаке е прав и държи поводите. Тома е седнал до мене. Пейсу е насреща, дългите му крака почти се допират до моите.
— Ще ти кажа нещо, което ще те смае — казва Тома. — Проучих документите на Вилмен. Не е бил никакъв офицер, бил е счетоводител!
Смея се, но Тома остава безстрастен. Той не вижда в това повод за смях. Че Вилмен е излъгал относно своята идентичност, му се струва прибавка към престъпленията му. Не и на мен. Дори не съм учуден. Няколко пъти ми се бе сторило, според разказите на Ерве, че Вилмен прекалява, езикът му бе пресилен. Но само като си помисля! Един лъжесвещеник и един лъжеофицер! Колко самозванци! На новата епоха ли дължим това?
Тома ми подава професионалната му карта, аз я поглеждам, пъхвам я в портфейла си и на свой ред разказвам участието на Фюлбер в опасностите, на които бяхме подложени, Пейсу възклицава. А Тома стиска зъби и нищо не казва.
На мястото на засадата намираме Мейсоние, Ерве, Морис и пленниците. Натоварваме ги заедно с пушките, бомбохвъргачката, мунициите и велосипеда. Осем мъже не е малък товар дори и за нашия Малабар, така че при по-стръмните места ние почти всички слизаме освен Жаке, за да го облекчим. Възползувам се от това, за да изложа плана си.
