Малвил

изтезават тези нещастни деца!

Баща ми цъка с език. Това е всичко, което ще каже. Аз мълча надменно. И като се възползувам от това, че баща ми е увесил тъжно нос над чинията си и че майка ми е станала да вземе от печката соса, който къкри там още от снощи, правя на кресливата Пелажи ужасна гримаса. Тя начаса се разпищява и с бедния си език се оплаква на майката, че съм я бил „погледнал“.

— Е, и? — казвам аз, като оглеждам всички с невинни очи (двойно невинни, защото са сини). — Сега вече нямам право и да те погледна!

Мълчание. Преструвам се, че ям насила чудесната майчина рататуй1. В смелостта си стигам дотам, че отказвам допълнителната порция, която ми се предлага по задължение. И докато всички на масата се угощават, гледам втренчено една нацвъкана от мухи гравюра над бюфета. Тя представлява „Завръщането на блудния син“. В единия ъгъл на картината добрият син гледа много тъжно. Намирам, че е прав. Защото той се е трепал безспирно за баща си, а са отказали да му дадат поне едно агънце да пирува с другарите си. А за оня мръсник, който се е завърнал в чифлика, след като е прахосал частта от наследството си с уличници, не се поколебават да заколят угоено теле.

Стискам зъби и си мисля: сестрите ми и аз — същото. Повлекани, глупачки. И въпреки това майка ми все ги глези, залива ги с одеколон, вчесва ги, прави им хубави букли с маша. Мълком хихикам. Миналата неделя се промъкнах крадешком зад тях и сложих на красивите им букли паяжина.

Този щастлив спомен ми стига, за да не се поддам на отчаяние, а през това време погледът ми слиза от гравюрата с Блудния син към сладкиша с кайсии; усещам аромата му и различавам златистата му кръгла форма отгоре на скрина. В този момент майка ми става и не без известна тържественост го слага на масата под носа ми.

Ставам веднага и с ръце в джобовете се отправям към вратата.

— Е, хубаво — казва баща ми дрезгаво като хората, които не говорят много, — не искаш ли от сладкиша?

Закъсняла заповед, отменяща първата, за която не съм му ни най-малко признателен. Обръщам се, без да си извадя ръцете от джобовете, и казвам сухо, през рамо:

— Не съм гладен.

— Я гледай! Така ли говориш на баща си! — казва веднага майка ми.

Не оставам да чуя продължението. Безкрайното продължение. Тя ще му развали вкуса от сладкиша, на баща ми, тъй както ме лиши от него.

Излизам на двора на Гранж Форт и вървя насам-натам със свити в джобовете пестници. В Малжак казват, че баща ми е като топъл хляб. Точно така. Прекалено много среда и недостатъчно кора.

Размишлявам с гняв и огорчение. Невъзможно е да се води сериозен разговор с тази мухла (точно това е думата, която употребявам). Тя ме унижава, подлага ме на присмеха на ония глупачки и като връх на всичко ме наказва. Този сладкиш остана да ми лежи на сърцето. Не заради него, а за унижението. С юмруци в джобовете се разхождам назад-напред, като издувам вече наедрелите си рамене. Да лиши от десерт първенеца на основното училище в кантона!

Това е знаменитата последна капка и аз преливам. Беснея в студена ярост. Тридесет години по-късно се виждам как беснея. Струва ми се, като погледна назад, че не съм бил много добър Едип. Йокаста не е рискувала нищо, дори в мислите ми. „Изкарвам“ си комплекса, но не върху нея, а върху нашата бакалка Аделаид. Освен дето се смее весело и щедро раздава бонбони, тя е пищна блондинка с гърди — мечта! Отъждествявам се — какъв език! — но не с баща ми, а с чичо ми. Чичо ми — само че тогава още не го знаех — е в отлични отношения с Аделаид. Така че, без да знам, имам истинско семейство покрай другото, от което се отказвам.

И още едно семейство, което обичам и което сам съм си изградил: Клуба. Свръхтайно общество от седем члена, основано от мен в училището на Малжак (401 жители, църква от ХII век), в което на свой ред аз съм главният и където проявявам предприемчивост, липсваща на моя родител, и твърдост, твърдост, скрита под мекия ми външен вид.

Решението ми е взето: там, в онова семейство ще се приютя аз, обиденият. Изчаквам баща ми да се качи за следобедната си почивка, а майка ми да се залови с миене на съдовете с лепнатите за полата й две накъдрени повесма. Отивам в таванската си стаичка, натъпквам раницата си (подарък от чичото) и след като я закопчавам, хвърлям я върху купчината дърва под прозореца. Преди да избягам, оставям на масата бележка. Тя е адресирана церемониално до господин Симон Конт, земевладелец — Гранж Форт, Малжак.

Мили ми татко,

Отивам си. В тази къща не се отнасят с мене както заслужавам. Целувам те.

Еманюел

И докато горкият ми баща още спи зад затворените кепенци, без дори да знае, че чифликът му няма вече наследник, аз карам колелото под жаркото слънце с раница на гръб по посока към Малвил.

Малвил е полуразрушен голям укрепен замък от ХIII век, кацнал насред стръмна скала, извишена над малката долина на река Рюн. Собственикът му го е изоставил и откакто от бойниците на главната кула откъсналият се каменен блок уби един турист, влизането в него е забранено. Службата „Исторически паметници“ постави две табелки, а кметът на Малжак затвори единствения път към него по склона на хълма с четири реда телена мрежа. Втора преграда след телените мрежи, но която нищо не дължеше на общината, бяха петдесетте метра непроходими и с всяка година все по-гъсти трънаци по протежение на стария път между скалата и стръмнината, която дели шеметно високия Малвил от хълма, където се издигат Седемте бука на чичо ми.

Там е. Под вдъхновеното ми ръководство Клубът наруши всякакви забрани. Направихме невидим отвор в телените мрежи. В огромните трънаци пробихме и поддържахме тунел, прикрит откъм пътя с хитър завой. На първия етаж на главната кула възстановихме отчасти изчезналия под, като заковахме от една греда до друга, стари дъски, взети от скелето на чичо ми. Така стигнахме до една стаичка в дъното на огромната зала, а Мейсоние, който умееше вече доста добре да дърводелствува в работилницата на баща си, й сложи прозорец и врата с катинар.

Кулата е настрана от водата. Покритият с нарези свод е устоял на времето. Освен това в нашето убежище има огнище, стар сламеник, покрит с чували, маса и столчета.

Тайната бе запазена. Стана вече година, откакто Клубът си е уредил това неизвестно за възрастните помещение. Смятам до началото на учебната година да се укрия тук. По пътя се уговарям с Колен да се обади на Мейсоние, той — на Пейсу, а Пейсу — на останалите. Взел съм и сухари.

Прекарвам следобеда в стаичката, също — нощта и следващия ден. Не е толкова приятно, колкото си мислех. Месец юли е, другарите ми помагат в полската работа, ще ги видя едва вечерта. А не смея да изляза от Малвил. От Гранж Форт сигурно са изпратили жандарми по петите ми.

В седем часа се чука на вратата на Клуба. Очаквам големия Пейсу, който трябва да ми донесе храна. Махнал съм катинара и от твърдия сламеник, където съм се изтегнал с една книга с кървави приключения в ръка, извиквам силно:

— Влизай, глупако!

Това е чичо ми Самюел. Той е протестант, оттам и библейското му име. Ето го в цял ръст, с карирана риза, разтворена на мускулестия му врат, и със стари каубойски панталони (служил е в кавалерията). От рамката на ниската врата, опрял глава на горния й каменен праг, той ме гледа със засмени очи и сбръчкано чело.

Запечатвам този образ. Защото малкото момче на сламеника, това съм аз. Но и чичото, изправен на