защищавал през първите му години в училището, защото сред онези развити момчета, които на дванадесет години карат трактор, той е слаб и нежен като еднодневка, със светлокафяви живи и хитри очи, счупени под ъгъл вежди и с уста, чиито ъгълчета сочат към слепоочията.
Смятам, че ще намеря църквата празна, но едва се настанявам на скамейката на новооглашените, и от одеждохранителницата излиза прегърбен и с провлачени крачки абат Льоба. Виждам с голямо неудоволствие как в полумрака иззад една колона се появяват дългият му увиснал нос и издадената напред брада.
Щом ни съзирва в такъв необичаен час в църквата, той се спуска към нас като ястреб към полска мишка и забива остър поглед в очите ни.
— Какво правите тук, вие двамата? — пита той грубо.
— Идвам да се помоля мъничко — отговарям аз и го гледам с най-ясния си поглед, сложил прилично двете си ръце кръстосани на копчелъка на панталоните ми.
После добавям мило:
— Както вие сте ни съветвали.
— А ти? — обръща се той грубо към Колен.
— И аз — отговаря Колен, но насмешливата му уста и бляскащите очи накърняват доста сериозността на отговора му.
С потъмнели от подозрения черни очи абатът ни разглежда един подир друг.
— А да не би да сте дошли за изповед? — обръща се той към мен.
— Не, отче — отговарям уверено.
И добавям:
— Аз вече се изповядах в събота.
Той се изправя гневно и ми казва с тежък и многозначителен поглед:
— И ти ще ми разправяш, че от събота до днес не си грешил?
Обърквам се. Уви, абатът не е да не знае за кръвосмесителната ми страст към Аделаид. Кръвосмесителна: мисля, че е такава, откакто свещеникът ми каза: „Не те ли е срам! Жена на годините на майка ти!“ И не знам защо добави: „При това двойно по-тежка от теб!“ Защото всъщност любовта не е въпрос на килограми. Особено когато се отнася до „лоши помисли“.
— О, да — казвам, — но нищо особено.
— Нищо особено! — възкликва той и с възмущение скръства ръце. — Какво например?
— Ами… — отговарям наслуки — излъгах баща си.
— Добре, добре — казва абат Льоба. — После?
Гледам го. Все пак няма да вземе да ме изповядва ей така, хоп-троп, без съгласието ми и сред черквата! Че и пред Колен!
— Няма друго — отвръщам твърдо.
Абат Льоба ми хвърля пронизващ поглед, но аз го поемам с ясните си очи и той пропада омаломощено на увисналия му нос.
— А ти? — обръща се той към Колен.
— И аз — казва Колен.
— „И аз“! — иронизира абатът. — И ти ли си излъгал баща си? И смяташ, че това не е нищо?
— Не, отче — отговаря Колен и ъгълчетата на устата му се вдигат нагоре, — аз излъгах майка си.
Побоявам се да не би абат Льоба да избухне и да ни изгони от това свято място. Той обаче успява да се овладее.
— Така — казва той почти заплашително, като продължава да говори на Колен. — И просто си се сетил ей така да влезеш в църквата и се помолиш?
Отварям уста да отговоря, но абат Льоба ме спира.
— Ти, Конт, мълчи! Познавам те! Ти винаги намираш какво да кажеш! Остави Колен да отговори!
— Не, отче — казва Колен, — не се сетих аз, а Конт.
— А! Конт! Отлично! Прекрасно! Още по-допустимо! — отвръща абат Льоба с тежка ирония. — И къде бяхте, когато ви дойде това нещо наум?
— На пътя — отговаря Колен. — Както си карахме колелата така, без да мислим нещо лошо, изведнъж Конт ми казва: „Слушай, я да влезем за малко в църквата да се помолим!“ — „Не е лошо“ — отговарям аз. Това е — добавя малкият Колен, а мимо волята му ъгълчетата на устата му се издигат още повече.
— „Слушай, я да влезем за малко в църквата да се помолим!“ — имитира го абат Льоба, като едва сдържа яростта си.
После добавя стремително, сякаш забива в нас кама: — А откъде идвахте, когато карахте колелата си по тоя път?
— От
И това от негова страна е гениално, защото единственият човек в Малжак, когото абат Льоба не може да запита какво сме правили, е чичо ми.
Мрачният поглед на абат Льоба се мести ту на моите ясни очи, ту на ладиевидната усмивка на Колен. Той е в положението на дуелиращ се мускетар, който вижда, че сабята му е отлетяла на десет крачки: такъв е поне образът, който измислям, за да разкажа по-късно в
— Добре, молете се, молете се! — казва ни най-после остро абатът. — И двамата имате нужда от молитва!
И той ни обръща гръб, сякаш ни оставя на сатаната. С провлачени стъпки, приведен, с устремен напред тежък профил, той влиза в одеждохранителницата, чиято врата се затръшва след него.
Когато всичко отново потъва в тишина, аз скръствам ръце на гърди, втренчвам очи в светилника на дарохранителницата и изричам тихо, но така, че Колен да ме чуе:
— Боже мой, прости ми, задето оскърбих религията.
Ако в оня момент вратата на дарохранителницата се беше осветила и отворила и ако някакъв плътен и звучен глас като на говорителите по радиото ми беше казал: „Дете мое, прощавам ти и за наказание ще кажеш десет пъти «Отче наш»“, нямаше да бъда особено учуден. Нищо не се случи обаче, така че трябваше да приема собствения си глас за неговия и сам да си наложа десетте „Отче наш“. За да има симетрия, съм готов да прибавя и десет „Аве“, но бързо се отказвам, мислейки, че ако случайно бог е протестант, няма да ми е никак благодарен, че поставям Богородица толкова на преден план.
Не съм казал и три пъти „Отче наш“, и Колен ме бутва с лакът.
— Какво те прихваща? Няма ли да си ходим?
Обръщам глава към него. Гледам го строго.
— Почакай! Трябва да изпълня наказанието, което той ми наложи.
Колен замълчава. И по-късно пак ще мълчи. Като ням. Никакво учудване. Никакви въпроси.
Що се отнася до мен, въпросът, който днес ме занимава, не е дали съм бил искрен. На единадесетгодишна възраст всичко е игра, няма проблеми. Поразява ме — и това съм запомнил, — че съм посмял, през главата на абат Льоба, да установя пряка връзка с бога.
Април 1970 година: следващият „километричен камък“. Скок от около двадесет години. С мъка съм оставил късите панталонки, за да обуя дългите панталони на възрастен човек. На тридесет и четири години съм, директор на училището в Малжак; срещу мен в кухнята е седнал чичо ми и пуши лулата си. Коневъдството му се развива добре, дори много добре. За да го разшири, той закупува земя, а тъй като го смятат за богат, щом се появи, имотите, които пожелава да купи, стават двойно по-скъпи.
— Например Берто. Познаваш Берто. Две години ме залъгва. А какви пари само иска! Всъщност пикая на чифлика на Берто. В най-лошия случай ще се обърна към него. Не, Еманюел, ще ти кажа от какво бих имал нужда: от Малвил.
— Малвил!
— Да — казва чичо ми. — Малвил.
— Ама чакай — казвам слисано. — Това са само гори и развалини.
— Охо — отговаря чичо ми, — трябва да те науча какво е Малвил. Малвил, това са шестдесет и пет хектара първокласна земя, обрасла с гора, няма и петдесет години. Малвил са лозя, които даваха най- хубавите вина в тоя край по времето на баща ми. Всичко трябва отново да се засади, разбира се, но земята
