Малвил

Имуществото, което ти оставям, не се състои само от Седемте бука; в него е и моята Библия и десетте тома на „Ларус“.

Зная, че вече не си вярващ (чия е вината?), но все пак прочитай от време на време Библията, за да си спомняш за мен. В тази книга не е нужно да се спираме на животоописанието, ценното в нея е мъдростта.

Докато бях жив, никой друг освен мене не е отварял моя „Ларус“. Когато го отвориш, ще разбереш защо.

Накрая, Еманюел, искам да ти кажа, че без теб животът ми щеше да бъде пуст и че ти ми даде много радост.

Спомняш ли си деня след бягството ти, когато отидох да те взема в Малвил? Целувам те.

Самюел

Четох и препрочитах това писмо. Щедростта на чичо ми будеше у мен чувство на срам. Винаги всичко ми бе давал и пак той ми благодареше. От думите му „даде ми много радост“ на човек му се свиваше сърцето. Сама по себе си кратка, неловко изразена мисъл, но с огромна обич във всяка дума и аз не виждам как бих могъл да се смятам достоен за нея.

Прочетох писмото за трети пъти думите „чия е вината?“ приковаха вниманието ми. В тях познах маниера на чичо ми да говори със загатвания. Той оставяше на мен да направя избора си и да попълня многоточието, подсказано от въпроса. Вината бе може би на баща ми, задето бе преминал към „недобрата религия“? Или у майка ми с нейното обедняло сърце? У абат Льоба с инквизицията му на пола?

Запитах се също защо чичо ми прави намек за идването си в Малвил в помещението на Клуба след бягството ми от къщи. За да ми посочи за пример един ден, когато съм го бил „много зарадвал“? Или бе имал нещо друго на ум, на което не се бе решил да даде по-предно място? Твърде добре познавах предпочитанията на чичо ми към половинчати изказвания, за да реша на бърза ръка този въпрос.

Извадих от джоба си огромната връзка ключове на чичо ми и веднага намерих ключа от дъбовия шкаф. Познавах го добре. Беше плосък и зъбчест; отключваше секретна брава, която затваряше шкафа с отвесно металическо резе, едновременно от горе и от долу. Отворих и там сред лавици, пълни с папки, пред очите ми се откроиха на една полица речникът „Ларус“ и Библията — всичко четиринадесет тома, защото самата Библия беше монументална, подвързана с кафява гравирана кожа. Тя бе в четири тома. Извадих ги и четирите, сложих ги на масата и ги запрелиствах. Илюстрациите ме поразиха. В тях имаше нещо величествено.

Художникът не бе помислил нито за миг да разкрасява свещените образи. Обратно, бе запазил грубата и дива външност на племенни вождове. Кокалести, мършави, с неправилни черти, босоноги, те сякаш издаваха мирис на овча вълна, на камилски фъшкии, на пустинен пясък. Напрегнат, мощен живот трептеше около тях. Самият бог — така, както го бе видял художникът — не се различаваше от тези груби скитници, които брояха богатствата си по броя на децата и стадата си. Само като го погледнеше човек — по-едър и по-свиреп, — и разбираше, че той бе създал тези люде „по свой образ“. Освен, разбира се, ако не беше обратното.

На последната страница на Библията видях дълъг списък думи, написани от ръката на чичо ми, който ме заинтригува. Изброявам първите десет: actodrome, albergier, alèochare, alpargate, anastome, bactridie, balanobius, baobab, barbacou, barbastelle.2

Пресметнатостта и неестественият вид на този списък ми се хвърлиха в очи. Взех първия том на „Ларус“ и го отворих на думата „actodrome“. И там, между двата листа, залепени със скоч на средата на страницата, видях един чек на стойност 10 000 франка. Други чекове с различна стойност бяха пръснати в десетте тома срещу редките думи, на които чичо ми бе направил списък.

Цялата сума — 315 000 франка — ме учуди, но не ме главозамая. Отбелязвам, че това посмъртно дарение не предизвика у мен нито за един момент чувство на собственост. По-скоро имах впечатлението, че съхранявам този капитал, както вече бе станало със Седемте бука, със задължението да се отчета пред чичо ми за начина, по който бих го изразходвал.

Решението ми бе взето така бързо, че се запитах дали всъщност то не бе съществувало преди моето откритие. Преминах веднага към изпълнение. Спомнях си, че погледнах часовника на ръката си. Беше девет и половина и за миг изпитах детинска радост, като видях, че не е много късно да телефонирам. Потърсих номера на Гримо в чичовото тефтерче с адреси и го извиках по директния телефон.

— Господин Гримо?

— На телефона.

— Обажда ви се Еманюел Конт, бивш директор на училището в Малжак.

— С какво мога да ви услужа, господин директоре?

Гласът му беше сърдечен и добродушен, но съвсем не такъв, какъвто очаквах.

— Мога ли да ви запитам нещо, господин Гримо? Продава ли се все още замъкът Малвил?

Кратко мълчание, после същият глас, но вече сдържан, предпазлив и малко по-сух отговаря:

— Доколкото зная, да.

Замълчавам на свой ред и Гримо продължава:

— Мога ли да ви запитам, господин директоре, роднина ли сте на Самюел Конт от Седемте бука?

Очаквах въпроса му и се бях подготвил за него:

— Негов племенник съм, но не знаех, че чичо ми ви е познавал.

— Така е — отговаря Гримо със същия предпазлив, остър глас. — Той ли ви даде телефонния ми номер?

— Той почина.

— А, не знаех — казва Гримо със съвсем друг тон.

Замълчах, за да го оставя да говори, но той не добави нищо, нито съболезнования, нито съжаления. Продължих:

— Господин Гримо, би ли било възможно да се видим?

— Когато пожелаете, господин директоре. — Гласът му е както в началото: топъл и сърдечен.

— Утре към обед?

Той дори не се престори, че е много зает.

— Разбира се, елате, когато обичате. Аз съм тук.

— В единадесет часа?

— Когато обичате, господин директоре. На ваше разположение съм. Елате в единадесет часа, ако искате.

И той стана изведнъж толкова учтив и внимателен, че ми бяха нужни пет минути, за да приключа един разговор, основното в който бе казано с две думи.

Оставих слушалката и погледнах червените завеси на прозореца в кабинета на чичо. Изпитвах непреодолимо две противоречиви чувства: бях щастлив от взетото решение и стъписан от огромния му обхват.

Един отсъствуващ собственик, предал всичко в ръцете на довереника си; един продажен довереник; един решителен купувач: след осем дни Малвил премина в други ръце. Последвалите шест години бяха преизпълнени с множество дейности.

Движех всичко едновременно: коневъдството в Седемте бука, подготовката на имението Малвил за посеви, реставрацията на замъка. Бях на тридесет и пет години, когато се хвърлих в двете последни начинания, на четиридесет и една, когато ги завърших.

Ставах рано и лягах късно, съжалявах, че нямам няколко живота, за да ги посветя всичките на целите си. Всред тази работа Малвил бе наградата ми, любовта ми, лудостта ми. По време на Втората империя финансистите са имали танцьорки. Аз притежавах Малвил. Но и аз имах една танцьорка, за това ще разкажа по-късно.

Впрочем купуването на Малвил бе не лудост, а необходимост, щом исках да разширя стопанството на