Малвил

Ако в този момент отворех сърцето на сестрите си, вътре щях да намеря, отпечатан в естествена големина, ключа на Гранж Форт. И едната, и другата се съмняват, че той е в мен. Но под какъв предлог да ми го поискат? Не за да се погрижат за добитъка, разбира се.

Изведнъж на мен ми се втръсва от техните редуващи се вайкания. Слагам им точка, като казвам, без да повишавам тон:

— Знаете какъв беше баща ни. Не би тръгнал на футболен мач, без да заключи навсякъде. Когато докараха тялото му, намерих у него ключа.

Продължавам, отсичайки внимателно думите си:

— Взех ключа. Не съм мърдал оттук, откакто докараха родителите ни, всички ще ви го потвърдят. А колкото до отиването в Гранж Форт, там ще отидем вдругиден и тримата, след погребението.

Те се развикват, широко размахали черни воали:

— Ама ние имаме доверие в теб, Еманюел! Познаваме те! И можеш да вярваш, че не сме и помислили за това! Особено в такъв момент!

Сутринта в деня на погребението старата Мену ме моли да й помогна да изкъпе Момо. Вече съм присъствувал на подобен род тоалети. Не е дребна работа. Момо трябва да се хване ненадейно, да се смъкнат от него дрехите както кожата на заек, да се натопи в един чебур и да се натиска вътре, защото той се бори като бесен и крещи с див глас: „Осаетеенамиа, таолтаисеме! Неоиамоата!“ (Оставете ме на мира, дявол да ви вземе! Не обичам водата!)

Тази сутрин яростният му отказ не е като обичайната му съпротива. Чебурът на дворните плочи вдига пара на априлското слънце. Аз държа Момо под мишниците, докато Мену смъква панталоните му заедно с долните гащи. В момента, в който краката му докосват отново земята, Момо ме спъва. Падам. Гол като червей, той изчезва, мършавите му крака се носят с невиждана скорост. Достига един от големите дъбове в долната част на ливадата, скача, увисва, задържа се, покатерва се от клон на клон и остава далеч от всякакво посегателство.

Аз съм облечен, пък и каквото и да е, не смятам да предприемам съревнование по гоненица от дърво на дърво с Момо. Задъхана, Мену застава до мен. Започвам преговори. Макар че с шест години съм по-млад от Момо, той гледа на мене като на копие на чичото и влиянието ми върху него е почти като на баща.

Не успявам обаче. Сблъсквам се със стена. Момо не извиква обичайното „Осаетеенамиа таолтаисеме, неоитамотата!“ Той не казва нищо. Гледа ме отгоре и стене, а черните му очи блестят сред пролетните листенца.

Не получавам друг отговор освен „Немааойа!“ (Няма да дойда), но не с крясък, а тихичко, с клатене на главата, тялото и ръцете отдясно наляво, за да се изрази отрицание. Пак започвам да го убеждавам:

— Слушай, Момо. Бъди малко по-разумен. Трябва да се измиеш, за да отидеш в църквата (казвам „църква“, тъй като той няма да разбере думата „храм“).

— Немааойа! Немааойа!

— Не искаш ли да отидеш на църква?

— Немааойа! Немааойа!

— Но защо? Обикновено ти обичаш много да ходиш на църква.

Седнал удобно на един клон, той размахва ръце пред себе си и ме гледа тъжно през лъскавите листенца на дъба. Това е всичко. Няма да получа друг отговор, само този поглед.

— Трябва да го оставим — казва старата Мену, която се е сетила да донесе дрехите му и тя ги оставя в подножието на дървото. — Каквото и да е, няма да слезе, преди да сме си тръгнали.

Тя се връцва и тръгва нагоре по ливадата. Поглеждам часовника си. Няма време. Предстои ми дълга обществена церемония, много малко свързана с онова, което изпитвам. Момо е прав. Защо не мога и аз като него да остана да поплача на някое дърво, вместо заедно с плачещите ми сестри да давам гротескно представление на синовна обич?

И аз тръгвам нагоре по ливадата. Изкачването ми се струва трудно. Поглеждам в краката си и с почуда забелязвам, че ливадата е обсипана със снопове яркозелена нова трева. За няколко слънчеви дена те ще поникнат в невероятно изобилие. Мисля, че няма да мине и месец и ще трябва заедно с чичо ми да започнем коситбата.

Тази мисъл обикновено ме изпълва с радост и — странно! — радостта започва да избликва. И изведнъж усещам нещо като удар. Спирам посред полето. Сълзи текат по бузите ми.

II

Събитията следват устремно. Следващият „километричен камък“ е много наблизо. Година след катастрофата нотариусът Кайак ми телефонира и ме моли да намина в кантората му в града.

Когато пристигам на срещата, той отсъствува и първият му помощник ме въвежда в празния му кабинет. Предлага ми да си отпочина, докато чакам, и аз сядам в едно от кожените кресла, където толкова много задници, свити от тревога да не загубят, са се настанявали преди мене.

Затишие. Празни мигове. Очите ми оглеждат помещението. Вижда ми се много потискащо. Зад бюрото на нотариуса по цялата стена от горе до долу има множество чекмедженца, пълни с погребани дела. Те напомнят малките отделения в крематориума, в които затварят праха на покойниците. Тази човешка мания всичко да се подрежда…

Завесите са тъмнозелени, зелени са и тапицираните с плат стени, зелени са чекмедженцата, зелена е най-сетне кожата, с която е тапицирано отгоре бюрото. И там, до една монументална мастилница от фалшиво злато, стои зловеща играчка, която винаги ми е действувала омагьосващо: една умряла мишка, затворена в къс прозрачна като стъкло материя. И тя е класирана.

Предполагам, че са я изненадали, като е гризяла някакво дело, и че за наказание са я осъдили на доживотен затвор в пластмаса. Навеждам се и я вземам в ръка заедно с килията й. Доста тежи. И сега си спомням, че преди тридесет години, когато съм придружавал чичо при нотариуса, съм виждал бащата на господин Кайак да си служи с нея като с преспапие. Гледам я, разглеждам тази осъдена на вечност малка гризачка. Когато господин Кайак-младши се оттегли на свой ред, предполагам, че ще я завещае на сина си, както и чекмедженцата на своя крематориум и гробището от дела на тавана си. Тъжно нещо — тези поколения нотариуси, които си предават една и съща мишка. Не зная защо, но това прави за мен смъртта твърде настояща.

Господин Кайак влиза. Мургав, източен, с жълтеникав цвят на лицето и вече посивял. Приема ме с някаква поизмъчена любезност. После, като се обръща гърбом, отваря едно от чекмедженцата си, взема отвътре една папка и от папката — запечатано с червен восък писмо, опипва го, преди да ми го връчи, по средата с крадливо и уморено движение, сякаш учуден, че е толкова тънко.

— Ето, господин Конт.

И с известна вялост в гласа започва дълго и съвсем излишно обяснение, защото аз чета на плика написано със старателния почерк на чичо ми: „Да се предаде на племенника ми Еманюел Конт една година след смъртта ми, в случай че, както вярвам, той продължи стопанисването на Седемте бука.“

Преди да се прибера, трябва да ходя на много места в града, така че през целия следобед нося писмото на чичо в джоба на сакото си. Отварям го едва вечерта, след вечеря, когато се прибирам в малкия кабинет в таванския етаж на Седемте бука. Докато отварям плика с ножа за разрязване на книги във форма на къс меч — подарък от чичо ми, — ръката ми леко трепери.

Еманюел,

Тази вечер мисля за смъртта си без всякаква причина, понеже съм здрав, и решавам да напиша това писмо. Странно ми се вижда, че ти ще го четеш, когато вече няма да ме има, и че ще продължиш да се занимаваш вместо мен с конете. Както се казва, човек все трябва да умре един ден. Доказателство за нашата глупост, тъй като не виждам защо е необходимо това.