Малвил

е тук. Малвил е изба, каквато няма втора в Малжак: със сводове, прохладна и просторна като училищния двор. Малвил е крепостна стена, до която можеш да строиш пристройки, и то от дялан камък, само се наведи и вземай колкото си искаш за конюшни и боксове. На това отгоре Малвил е до нас. Граничи със Седемте бука. Ще речеш, че е продължение на Седемте бука — добавя той с някакъв хумор, като че ли замъкът е бил собственост на чифлика.

Това става след вечеря. Чичото е седнал, но не пред, а успоредно на кухненската маса, смуче лулата си, отпуснал с една дупка на мършавия си корем колана на панталона си.

Поглеждам към него и той вижда, че съм отгатнал.

— Е да! — казва. — Изпуснах тази сделка.

Отново лулата.

— Наругах Гримо.

— Гримо?

— Довереното лице на графа. За това, че думата му минавала и че графът, който живеел в Париж, нямало нищо да предприеме без него, поиска ми рушвет. Нарече го „възнаграждение за преговарянето“.

— Мило казано.

— И ти мислиш като мен — казва чичо ми.

Той смуче лулата си.

— Много ли?

— Два милиона.

— Я гледай!

— Не е малко. Можехме обаче да поговорим. Вместо това писах на графа, а той, какъвто е глупак, предал писмото ми на Гримо. И Гримо дойде и ме упрекна.

Въздишка, смесена с облак дим.

— Втора грешка и тя е непоправима: наругах Гримо. Доказателство, както виждаш, за това, че и на шестдесет години се правят грешки. В деловите отношения не трябва никога никого да ругаеш, Еманюел, запомни добре това, дори и мошеника! Защото и мошеникът, колкото и да е измамник, си има честолюбие. От тоя ден Гримо ми заприщи пътя. Два пъти писах на графа. Не ми отговори нито веднъж.

Мълчание. Познавам много добре чичото, за да се включвам словесно във вътрешните му съжаления. Не обича да го съжаляват. Впрочем той разтърсва рамене, слага крака на един стол, вмъква левия си палец в колана и продължава:

— Изпуснах, изпуснах. В края на краищата мога да живея и без Малвил. И не живея лошо. Печеля доста добре и най-вече правя, каквото си ща. Никой не ми стои на главата или до мен да ми додява. Според мен животът е интересен. И тъй като съм добре със здравето, може да карам така още двадесет години. Повече не ми трябва.

Както изглежда, и това бе много. Този разговор стана една неделна вечер. А на следващия неделен ден, на връщане от футболен мач в Ла Рок, чичо ми загина заедно с родителите ми при автомобилна катастрофа.

Само петнадесет километра делят Малжак от Ла Рок, но това бе достатъчно един автобус да смаже малолитражната кола в едно дърво. Чичо ми трябваше да отиде на мача както друг път с приятелите си със своя „Пежо“, но колата му бе на поправка у гаражиста, а „Ситроенът“ му — камионетка, с която превозваше конете, не бе в къщи, тъй като един от неговите клиенти бе настоял стоката да му бъде изпратена в неделя. И аз трябваше да бъда в колата, но понеже същата сутрин един от моите ученици бе паднал много тежко със скутера си, бях отишъл следобеда в болницата в града да разбера как е.

Ако беше жив, абат Льоба щеше да каже: „Провидението те запази, Еманюел.“ Да, но защо мен? Ужасяващото при такива думи е, че те само отсрочват въпроса. По-добре би било нищо да не се казва. Но точно това не може да се направи. Събитието е толкова безсмислено и така силно е — въпреки всичко — желанието то да бъде разбрано.

Докараха трите осакатени тела в Седемте бука и двамата със старата Мену изпълнихме посмъртното бдение, докато пристигнат сестрите ми. Бдението мина без нито една сълза, в пълно мълчание, заедно със седналия в един ъгъл на стаята Момо, който на всичко отговаряше с „не“. Късно през нощта конете започнаха да цвилят: беше забравил зоба им. Старата Мену го погледна, но настръхнал, той направи знак „не“ с глава. Станах и отидох да им раздам храната.

Тъкмо се връщам в стаята с покойниците, и сестрите ми пристигат с кола от околийския град. Бързината им ме изненадва, а още повече — облеклото им. Облечени са от глава до пети в черно, сякаш са предвидили от доста време кончината на родителите си. Едвам престъпили прага на Седемте бука, още преди да са си свалили шапките и воалите, и сълзите — заедно с думите — избликват. Двете бръмчат като оси в буркан.

Те имат една мания, която страшно ме дразни. Всяка по реда си става ехо на другата. Каквото каже Полет, Пелажи го повтаря или обратно, въпросът, зададен от Пелажи, се задава повторно от Полет. Нищо по-отвратително. При всички случаи имаме две версии от една и съща глупост.

Впрочем те си приличат; отпуснати, с измито-руси накъдрени коси, те излъчват някаква неискрена кротост. Казвам „неискрена“, защото зад тези овчи профили не е да липсва острота.

— И защо майка ни и баща ни не са в леглата си в Гранж Форт? — блее Полет.

— Вместо да са тук, в дома на чичо, като че ли си нямат дом — казва Пелажи.

— Защото горкият ни баща, ако беше жив, щеше да е много недоволен да не си умре в къщи — подема Полет.

— Във всеки случай — казвам — не е умрял в къщи, а внезапно, в колата си. И заради бдението не можех да се разкъсам на две — една част в Гранж Форт, а другата — в Седемте бука.

— Все пак — казва Пелажи.

— Все пак — подема Полет. — Горкият ни баща нямаше да е много доволен, че е тук. Нито майка ни.

— Особено като знаеш чувствата й към горкичкия чичо — казва Полет.

Виж каква деликатност! И „горкичкият“ ме дразни, защото и те не обичаха твърде чичо ни.

— Като си помислиш — подхваща Пелажи, — че сега няма кой да погледне животните в Гранж Форт!

— Че бащините ни крави все пак са по-важни от конете — казва Полет.

Тя не казва „конете на чичо“, защото чичото е там, ужасно обезобразен, пред очите й.

— Пейсу се грижи за тях — казвам аз.

Те се споглеждат.

— Пейсу! — казва Полет.

— Пейсу! — повтаря Пелажи. — А, вярно, Пейсу!

Прекъсвам ги грубо:

— Какво, какво Пейсу? Какво имате против Пейсу?

И добавям ехидно:

— Вие не винаги сте му желали злото, на Пейсу!

Те не поемат. Презаети са: трябва да дадат път на порой от ридания. След като той преминава, настъпва драматичен сеанс на попиване на сълзи и секнене. После Пелажи влиза в атака.

— Докато стоиш тук — заявява тя, след като разменя многозначителен поглед със сестра си, — Пейсу върши каквато си иска в Гранж Форт.

— Да не мислиш, че Пейсу ще се стеснява да рови из чекмеджетата? — казва Полет.

Вдигам рамене. Мълча. Отново хлипания, секнене и жалби. Дълго мълчание, преди дуетът да започне отново. Но той започва.

— Тревожа се за горките животни — казва Пелажи. — Мисля си дали да не се отбия в къщи, за да се успокоя.

— Можеш да си сигурна — казва Полет, — че Пейсу едва ли се е погрижил за тях.

— О, вярно, Пейсу! — казва Пелажи.