— Ти не знаеш ли пътя? Този вълк ли ще ни води?
На Крамик започна да му омръзва от постоянните забележки и недоволства на Вананд. Той смръщи вежди и с яден тон му отвърна:
— Този вълк спаси веднъж живота ти, не го забравяй.
И последван от Булик, се изгуби по пътя, посочен от Дурум. Вананд въздъхна и бавно потегли след тях, мърморейки под носа си.
Галериите се виеха една след друга, пресичаха се, сливаха се и отново се разделяха като огромен лабиринт, но Дурум вървеше уверено напред. На места проходът ставаше толкова тесен, че едвам успяваха да се проврат. Камъкът се ронеше над главите им, а стъпките им отекваха навътре в дълбините на голямата скала. Крамик бе сменил, незнайно откъде, старата факла с нова, която светеше по-ярко. Но въпреки това мракът ги потискаше, а застоялият въздух замайваше съзнанието. Вече бяха загубили представа от колко време вървят. Умората ги обзе постепенно, а по-едрият Булик започна да усеща как остра болка пропълзява по краката му. Той стоически се опита да не й обръща внимание, но след още час не издържа и изпъшка:
— Крамик…
Волобарът спря и се извърна към него.
— Какво има? — попита той, а пламъците от факлата играеха по лицето му.
— Да починем малко, а? — слепоочията на мъжа бяха плувнали в пот.
Крамик забеляза, че Булик не е добре. Той съвсем скоро се бе възстановил от раната, нанесена от негулите. Силите не му достигаха, за да продължи без почивка.
— Добре, нека отдъхнем — съгласи се той и със силен глас се провикна: — Дурум!
Вълкът се появи от тъмнината отпред и застана до господаря си. Волобарът и двамата мъже седнаха на каменната земя и облегнаха гърбове в грапавата стена. Дори студът на камъка не успя да помрачи удоволствието на Булик от почивката.
Сангасите вървяха по пътя, ограден с бели колони. Сивкавите им широки одежди се вееха на вятъра, но почти никакъв звук не се чуваше. Сякаш призраци бродеха по земята. Пропастта зееше от двете им страни, черна и дълбока, върховете на Карпонили светеха, ясни и безоблачни, а тишината наоколо бе смазваща. Сякаш дълбоката бездна под тях изсмукваше всеки звук, всяка песен на птица или плясък на крила.
Изведнъж, когато наближиха боровата гора, сангасите се затичаха. Започнаха бавно, в лек тръст и постепенно набрали скорост, мъжете полетяха с широки крачки и развети зад себе си коси. Лицата им, мрачни и устремени, гледаха уверено напред и точно в момента, преди да навлязат в гората, като по команда извадиха широките си мечове и се понесоха между дърветата право към лагера на уголците.
А Бакуриан току-що бе научил, че Издулор е успял да премине Кападската клисура и е само на няколко километра от манастира. Канеше се да прати вест на Алобоготур, когото смяташе за съюзник. Щеше да поиска час по-скоро да го пуснат в манастира, където да се укрепи и да победи кан-императора с помощта на жреците.
Когато обаче уголски войници се спуснаха в лагера и с викове обявиха нападението на сангасите, Бакуриан се стъписа. Оплетен в магиите на върховния жрец, той не знаеше нито как да реагира, нито на какво да вярва. Бяха притъпили бдителността и здравия му разум и бе попаднал в капан.
Пред очите му премина хала — сангасите. Връхлетяха със страшна скорост, впиха се в лагера, както стрела в плът, и започнаха да посичат наред уголските войници. Бакуриан гледаше как мъжете му погиват, изненадани от устрема на сангасите. Тичешком до него приближи Тобел, първият министър, и задъхан извика:
— Билярската войска е наблизо, обградени сме.
Лудост просветна в очите на Бакуриан:
— Бийте се, бийте се! — извика той. — Сангасите са наши съюзници, Алобоготур ще ни посрещне в манастира. Бийте се!
Тобел го разтърси за раменете и с ужас в гласа викна:
— Какви съюзници, избиват ни като пилци?!
— Бийте се, бийте се! — викна Бакуриан, отскубна се от Тобел и с изваден меч хукна срещу нападащите сангаси. Уголските войници тръгнаха след него, въодушевени от страстта, с която предводителят им се хвърли срещу врага. Те все още не бяха научили, че билярците са преминали Кападската клисура и приближават в гръб. Но Тобел, който знаеше, че гибел ги очаква, изпусна меча си, хвана се за косите и едри сълзи закапаха от очите му. Никога първият министър не бе искал да бъде войник, никога не се бе стремил към това.
А Бакуриан продължаваше да тича с обезумял поглед и викове:
— Бийте се, бийте се!
Един сангас го пресрещна, кръстоса меч с него и двамата се вплетоха в смъртоносна битка. Уголскят предводител бе умел боец, а обзелата го лудост сякаш двойно увеличи силата му. Той успя да отблъсне атаката на сангаса, метна се отгоре му и хладнокръвно заби меча си право в гърдите на мъжа. Двамата се претърколиха на земята, а когато Бакуриан се изправи, целият бе изпръскан с кръв. Огледа се наоколо и завика с хрипкав глас:
— Напред към манастира, бийте се!
Обезумелият мъж хукна сред дърветата на боровата гора и се изгуби от очите на Тобел, който бършеше сълзите си и със страх гледаше как сангасите повалят уголските мъже.
В това време откъм другия край на лагера връхлетяха първите линии на билярските войски. „Сивите вълци“ бясно препускаха върху бързите си коне и с диви крясъци налетяха сред уголските шатри. Стрелите, изпратени срещу тях, не успяха да ги спрат. Извадили тежките си оръжия, „вълците“ посичаха всичко живо по пътя си. Кан-императорът бе заповядал да нямат милост към тези, които опожариха столицата му.
А Бакуриан продължаваше да тича сред дърветата, битката остана зад гърба му. Слаби викове едва достигаха до слуха му, но той продължаваше да крещи:
— Бийте се!
Погледът му стана още по-налудничав, когато видя пред себе си кулите на манастира. С удвоени сили се затича Бакуриан, прескочи един голям камък и за последен път извика:
— Бийте се, бийте се, уголци!
И полетя с неистов крясък в черната пропаст на манастира.
Кан-император Издулор изпълни заканата си. Преди над Карпонили да падне нощта, от уголската войска бяха останали само около петстотин пленници. Към останалите не бе проявена милост. Трупове покриваха земята и вятърът разнасяше миризмата на кръв.
Императорът победоносно пое към манастира, придружен от личния си отряд и сангасите, за да се срещне с върховния жрец. Войската му остана отвъд пропастта. Билярците с нетърпение очакваха новия ден, когато най-после ще напуснат негостоприемната планина, за да се завърнат по домовете си.
Нощ се спусна над Лисичи урвар. Тъмна и хладна, погълна планината и мрачни сенки запълзяха сред горите. Ярки звезди заблещукаха върху индиговия небосвод, пръснати безредно тук и там, а луната, тъжна и бяла, се надвеси над земята толкова близо, сякаш на хвърлей от нея.
В дупката под Живото Дърво все още мъждукаше жълтата светлина, но постепенно зародишите угасваха. Бяха се изтърколили от гнездата, изкопани от Асура, тъй като многократно увеличиха размера си, докато пиеха от сока на дървото, и сега лежаха струпани едно върху друго, задръстили многобройните коридори на леговището. Пипалата, с които пиеха, ги нямаше вече. Изтънели и съсухрени, те бяха потънали сред черната пръст. Постепенно светлината съвсем угасна и зародишите потънаха в мрак. И тогава започна движението. Във всяко яйце нещо се размърда, зашумя. Сърцето във вътрешността се събуди и затуптя. Обвивките им се огъваха под напора на живота, пулсиращ отвътре. И ето че една обвивка се разкъса, още една след нея, и още една… Опияняващата миризма на ядките, останали на купчинки под изгнилите
