Демон, юда и магьосник

големи и светли, а косите, както у сивите, имаха тъмен цвят и се движеха самостоятелно в различни посоки като морски талази. Ермиар забеляза на ръката й, изписани от рамото до китката, някакви непознати черни йероглифи, а петте пръста завършваха с остри нокти. Тя бе разперила настрани белите си криле и стоеше гола, приклекнала като дебнещо плячката си диво животно, с крака и ръце на земята. Когато видя, че Ермиар е обезглавил другото създание, вдигна нагоре глава и нададе силен писък. Този звук проникна в мозъка на Ермиар с невероятна болка. Имаше усещането, че главата му ще се пръсне на хиляди парченца, че нож разкъсва плътта му или някой изтръгва сърцето му. И той загуби съзнание.

Събуди се, а студът проникваше до костите му. Лежеше на голата земя, а нощното небе над него блестеше ярко и необятно, изпъстрено от звезди. Намираше се някъде извън манастира всред Карпонилските гори. Създанието стоеше до него и го наблюдаваше с широко отворени очи. Той се размърда, надигна се и седна на земята с лице към нея. Нямаше как да не се възхити отново на невероятната й красота и сиянието, което тялото й излъчваше.

И в този момент, въпреки първоначалния си ужас, той почувства непреодолимо желание да поговори с това неземно същество:

— Какво си ти?

В съзнанието му прозвуча глас, нежен и топъл:

— Ти уби моя мъж — създанието не бе помръднало устните си, само продължаваше да го гледа втренчено. Гласът й проникваше единствено в неговата глава, тя не бе издала и звук, а разговаряха.

— Сега ти ще бъдеш мой мъж — продължи да звучи гласът й в главата му.

Ермиар се запита дали не сънува. Всичко това бе толкова невероятно, че разумът му отказваше да повярва. Тогава тя се приближи на сантиметри от него и той усети как го заливат топли вълни, някакъв необясним, но много приятен гъдел пропълзя по цялото му тяло.

— Ти ще бъдеш мой мъж — отново прозвуча в главата му. После тя се отдръпна.

— Но как? — попита той, уплашен и объркан. — Как ще бъда твой мъж, какво си ти?

— Аз съм асура. Трябва да оцелея и да остана единствена.

— Не мога да бъда твой мъж — отговори Ермиар, — аз съм човек.

Като чу тези думи, тя отново се озова съвсем близо до него. Вече не беше толкова красива, гневни искри летяха от очите й, а устните й се разтегнаха и откриха бели и остри зъби като на хищник.

— Ти ще бъдеш мой мъж — прозвуча гласът й в главата му. — Аз няма да умра, не толкова скоро.

Тогава асура се вкопчи в него с неочаквана сила, разпери криле, вдигна се нагоре с мощен плясък и го понесе със себе си из небесата. Когато осъзна, че лети във въздуха, Ермиар се впи с всичка сила в тялото на създанието и затвори очи. Усещаше как вятърът брули косите му и прониква във всяка гънка на дрехите. За негов късмет асура съвсем скоро отново стъпи на земята и отпусна силната си прегръдка. Ермиар разбра, че вече не се намира във въздуха, и отвори очи. Все още стискаше в ръцете си тялото на създанието и по кожата му отново пропълзя топлината. Сякаш асура излъчваше някакви вълни, нещо, което го привличаше към нея и замайваше съзнанието му. Тя се изплъзна от прегръдката му и той почти почувства болка. Тогава създанието хвана ръката му и го поведе към едно гигантско дърво. Скрита в огромното му коренище, зееше черна дупка. Двамата потънаха навътре в леговището на Майката.

— Какво е това място? — попита Ермиар и се огледа. Навсякъде из леговището се въргаляха изпокъсаните зародишни обвивки. Той виждаше благодарение на сиянието, което излъчваше асура. Отговорът прозвуча в съзнанието му:

— Това е убежището в корените на Живото Дърво, което пази паметта на пазителката. Тук е моето начало и моят край.

— Обясни ми — попита отново обърканият Ермиар, — що за създание си ти? Имаш ли име?

Необикновена песен прозвуча в отговор на питането му. Бе я чувал веднъж, в Кодили, но сега звукът бе несравнимо по-вълшебен:

Чудна, страшна и красива, разперила крила,
неописуема, зловеща, по-черна от смъртта.
Отровна, злобна, но и мила, по-нежна от роса,
могъща, силна, дива като вековната земя.
И зла е, но и жива е, по-жива от дъха,
по-свежа е от въздуха, по-мокра от вода.
След стъпките й кървави, разкъсали плътта,
ще тръгне пътят към орендата, ела след мен, ела.

След вековете в тъмни доби,
след времена на мрачен студ,
от древната памет, от древната гръд
ще се изправи велика, по-силна от смърт
и тайна ще пази за вълшебния път.

По пътя да тръгнеш, е лунна мечта
и скрита, загадъчна, необичайна съдба.
Маг я раздели, обви я в мъгла
и тайната скри в черната земя.

Песента спря и той се почувства зле, сякаш някой му отне радостта. Но асура не млъкна и магнетичният й глас продължи да звучи в съзнанието му:

— Древна магия ме е сътворила, а Дървото е носител на паметта ми. Аз съм пазителка на могъща сила и голяма тайна. Нямам нужда от име, защото накрая ще остана само аз. Родих се тази нощ заедно с други асури и трябва със сила да заслужа правото да живея. Няма да оцелея без мъж, а ти го уби. Сега ти ще бъдеш мой мъж.

Светлото създание се доближи до него и той отново почувства омайващата топлина на тялото му:

— Трябва да заслужа дългия живот на Майката, въпреки че ще изгубя паметта си. Това е съдбата, която ще изпълня.

— Каква е тайната, която пазиш? — попита Ермиар.

— Не е за теб тази съдба — отговори му асура и се приближи още повече. — Трябва да бързаме, скоро тук може да се завърнат и други.

Необикновеното създание бе на дъх от него и протегна ръце. Прегръдката й го изпълни с топлина и копнеж, Ермиар надникна в светлите й очи и сетивата му се изпълниха с нежно блаженство. Той отново усети електричеството на тялото й, главата му се омая от нейната топлина и времето изгуби значение.

Ермиар почувства хладина и отвори очи. Асура бе легнала до него, дъхът й бе равномерен, а очите затворени. Едното й крило лежеше върху него и го спасяваше с топлината си от студа. В този момент нещо прошумоля около входа на леговището. Асура скочи и се присви като дебнещ хищник, устните й оголиха белите зъби, а в очите й просветнаха кръвожадни искри.

— Идват да пият — прозвуча гласът й в съзнанието му, — трябва да ги убия.

— За кого говориш? — попита я той.

— За асурите, идват да пият от Живото Дърво. Ние чувстваме жажда за сока му, живеем чрез него. Чрез този сок получаваме паметта си, която дървото съхранява, защото Майката забравя коя е. Тя помни само пътя дотук, чрез инстинкта да продължи рода ни, но всичко останало вековете заличават от съзнанието й.

Създанието с дебнещи, тихи стъпки се отправи към изхода, а Ермиар остана да гледа след нея, объркан и уплашен. Намираше се в огромна дупка под земята сред непознати същества, избиващи се едно друго. Заедно с асура се отдалечи и светлината и около Ермиар настана мрак. Той облече набързо дрехите си и